Йожен Сю
Скитникът евреин (135)

XVII глава
Операцията

Трудно е да бъде описано състоянието на Родин по време на четенето на последното съобщение. Преди известно време едно най-обикновено съобщение му бе вдъхнало вяра в успеха на кроените планове и изведнъж…

Едва излязъл от болезнена агония, в съзнанието му упорито се загнезди една мисъл, която го изгаряше: злото или доброто бяха взели връх в тъй грижливо подготвяната от него работа по време на болестта? Най-напред бе научил радостното съобщение, че Жак Ренепон е умрял, но само минути след това ползата от тази смърт, а именно намаляването на Ренепонови с още един, бе изтрита.

И наистина, каква полза от тази смърт, когато този разпръснат доскоро род, преследван с пъклено постоянство, се събира и вече ясно знае кои са неприятелите му, които толкова време го преследват тайно? Ако се съберат заедно всички тези разбити, наранявани сърца, ако си подадат ръка, то делото им става печелившо. Огромното наследство постепенно се измъква от ръцете на преподобните отци. Тогава? Какво да се прави?!

Любопитно нещо е силата на човешката воля.

Родин е в състояние, за което лекарите казват „безнадеждно“, не се знае дали ще издържи още малко, но не се предава, умът му трескаво работи.

Ако днес все пак стане чудото и здравето му се възстанови, то неукротимият му дух, вярата в жилавите планове, които сам е сътворил, ще му помогнат да поправи несполуките. Трябва му живот, трябва му здраве!

Живот, здраве… Лекарят му едва ли би могъл да каже дали ще оживее след толкова сътресения, дори след самата операция. Но на Родин са му нужни живот и здраве, а не тържествено погребение, за което вече му говориха преди време…

Да, той ще живее, защото си е дал дума. Искаше да доживее до днешния ден и успя. Защо да не успее още? Той иска и ще живее!

След като се пребори с измъчващите го мисли, Родин малко се поуспокои и лицето му се отпусна. Отец д’Егрини и кардиналът го наблюдаваха мълчаливо, със страхопочитание.

Щом бе решил да живее и да се бори с рода Ренепон, Родин трябваше да действа съгласно досегашните планове. Пред смаяните погледи на кардинала и отец д’Егрини се извърши истинско чудо: напрегнал цялата си воля, Родин се изпъна като струна и без чужда помощ стана от леглото. Поривът му бе толкова силен, че след него се повлачиха постелите. В стаята бе студено, но по лицето му се стичаха капчици пот, а ходилата му оставяха влажни следи по пода.

— Нещастнико, какво правите?! Та вие се убивате!… — извика отец д’Егрини и се спусна към болния, като се опитваше да го върне в леглото.

Родин го възпря с мършавата си, но корава като желязо ръка и го тласна далеч от себе си със сила, която едва ли можеше да се подозира.

— Силен е като епилептиците, когато изпаднат в криза — прошепна д’Егрини на кардинала след като едва се задържа прав.

В това време Родин тежко тръгна към писалището, където се намираха всички необходими неща, изписани в рецептите на д-р Баление. Йезуитът придърпа стол, седна зад бюрото, взе писалка и лист и започна решително да пише. В спокойните му, бавни и сигурни движения се долавяше онази премереност, която обикновено е присъща на сомнамбулите.

Онемели от тази гледка, кардиналът и отец д’Егрини не знаеха, сънуват ли или пред очите им се извършваше истинско чудо.

Д’Егрини събра кураж и се приближи до пишещия:

— Това е лудост, отче…

Родин поклати рамене, обърна се леко към него и го прекъсна с жест, който едновременно подканяше отчето да се приближи и прочете написаното.

Преподобният отец, който бе сигурен, че ще види изписани бълнуванията на този болен човек, взе писмото. В същото време Родин започна да пише върху следващия лист.

— Ваше Високопреосвещенство! — извика отец д’Егрини, — прочетете това…

Кардиналът обгърна с поглед написаното, след което го върна силно развълнуван.

— Много умно и много хитро: точно по този начин се обезсмисля опасното споразумение между абат Гавриил и госпожица Кардовил, които, ясно е, са най-опасните водачи на този съюз.

— Наистина, чудесно нещо — съгласи се с него отец д’Егрини.

— Ех, драги ми отче — продължи кардиналът — колко жалко, че само ние сме свидетели на това невероятно чудо. Умиращ човек да се преобрази в такава степен! Ако някой разкажеше тази сцена с известни малки промени, би заприличало на възкресението на Лазар.

Отец д’Егрини за миг се замисли над изреченото, но бързо се оживи:

— Чудесна мисъл, Ваше Високо Преосвещенство! Това трябва да се запомни! Тази мисъл би могла лесно да се възприеме…

Това моментно въодушевление бе прекъснато от Родин, който даде знак на отец д’Егрини да се приближи и му подаде второто писмо, придружено с късче хартия, на което бе написано: „Да се изпълни, преди да измине един час.“

Отец д’Егрини прочете бързо второто писмо и почти извика:

— Точно това е истината… как не се бях сетил… По този начин преписката между Агрикол Балдуин и господин Харди вместо да ни навреди, може да ни е от полза. Наистина — допълни отчето като се приближи отново до кардинала, — наистина учудването ми няма граници… Гледам, чета, но не мога да повярвам на очите си… Преди малко беше на прага на смъртта, а сега пише уверено, с бистър ум. Дали не сме свидетели на някое от онези явления, когато душата властва над тялото?

В това време врата се отвори и в стаята влезе забързан д-р Баление. Като видя зад писалището Родин да пише полугол, той не се въздържа и направо извика:

— Не знаете ли, Ваше Високо Преосвещенство, както и вие отче…, че убивате по такъв начин този нещастник?! Ако психическото му състояние го е вдигнало, то вие трябваше да го вържете за леглото и насила да го задържите.

След тези гневни думи д-р Баление бързо се приближи до Родин и хвана ръката му. Той се надяваше, че ще усети суха и трескава кожа, а тя бе еластична и почти изпотена. Учуден, лекарят направи опит да му премери пулса. Сякаш нищо не се бе случило, Родин продължаваше да пише със свободната си дясна ръка.

— Какво чудо! — възкликна д-р Баление, — от осем дена насам включително и тази сутрин пулсът му бе силно учестен, с прекъсвания, а сега е абсолютно нормален… Умът ми не го побира… Какво е станало тук?… Как да разбирам това, което виждат очите ми? — обърна се той към отец д’Егрини.

— Преподобният отец, на когото първо се изгуби гласът, последвано от криза на отчаяние вследствие лошите новини, — каза отец д’Егрини, — дотолкова ни изплаши, че по едно време си мислехме, че може да умре. — А то, сам виждате какво стана… Негово Преподобие намери в себе си сили да стане и да отиде до писалището, където от десет минути в пълно съзнание пише неща, които изумяват с логиката си…

— Тогава няма никакво съмнение, че именно голямото отчаяние му е вдъхнало сили за тази рязка промяна. Дори съм уверен, в подобна ситуация шансовете за успех на операцията се увеличават многократно.

— Още ли настоявате за тази операция? — попита тихо отец д’Егрини, за да не смущава Родин, който продължаваше да пише.

— Тази сутрин все още не бях напълно убеден, но след настъпилата промяна тя просто е наложителна. След моментния прилив на сили може да се очаква срив, затова трябва да побързаме…

— Което навярно ще рече — прекъсна го кардиналът, — че може да мине и без операция?

— Това моментно състояние на волята и духът нямат трайни благоприятни последици и дори могат да имат фатални последици, Ваше Високо Преосвещенство.

— А съобщихте ли му за операцията и колко тя е сериозна?

— Почти, Ваше Високо Преосвещенство.

— Тогава е време да бъде уведомен.

— Точно това смятам да сторя, Ваше Високо Преосвещенство — изрече бързо д-р Баление.

След това той се приближи до пишещия, който улисан не бе чул досегашния разговор и започна да му говори със сериозен, твърд глас:

— Искате ли, Ваше Преподобие, да бъдете на крака само за осем дена?

Родин направи знак, с който сякаш искаше да каже: „Та не съм ли вече на крака?“

— Не се залъгвайте — отговори лекарят, — това моментно състояние е превъзходно, но ще трае много малко и ако не се възползваме от него за извършване на операцията, за която ви споменах, открито мога да заявя, че последиците… Не мога да отговарям за тях.

Д-р Баление за момент помисли, че болният се колебае, затова продължи решително:

— С една дума, кажете, Преподобни отче, искате ли да живеете или не?

Родин веднага написа нещо след тези думи на доктора и му подаде листчето, където се четеше следното: „За да живея, съм съгласен да ми отрежете ръцете и краката. Готов съм на всичко.“ Помъчи се да стане след това, но докторът го спря.

— Длъжен съм, Преподобни отче, да ви съобщя, че операцията е доста опасна и болките, които ще изпитате, ще бъдат страшни.

Родин повдигна равнодушно рамене и написа следното: „Оставете ми главата, а всичко останало… вземете!“

Докторът прочете високо това послание, от което кардиналът и отец д’Егрини останаха още по-смаяни.

— Ще трябва вече да си легнете, Преподобни отче — каза д-р Баление.

Родин написа: „Пригответе се за операцията. Аз имам да напиша някои заповеди. Щом станете готов, ми се обадете.“

След това Родин подаде един плик на отец д’Егрини, а на отделно листче бе написал указанието, което гласеше: „Изпратете веднага това писмо на агента, който изпраща анонимните писма на маршал Симон.“

Отец д’Егрини чинно се приведе:

— Тозчас, Преподобни отче. Ще поверя работата на едно отговорно лице.

— Преподобни отче, — обърна се д-р Баление към Родин, — нали бездруго искате да пишете, това можете да сторите и след като си легнете. През това време аз ще се приготвя…

Родин кимна в знак на съгласие и стана. Веднага пролича, че само волята не е достатъчна, за да го поддържа и той се олюля, като неволно приседна на стола. Погледът му с безпокойство потърси очите на д-р Баление.

— Не се безпокойте… Облегнете се на мен и на отец д’Егрини.

По този начин Родин успя да стигне до леглото и легна. Веднага му бяха подадени мастилницата и перото като за опора послужи един блок. Без да чака повече, Родин веднага започна да пише отново. Бе видно, че силите бързо го напускат.

През това време лекарят се обърна към отец д’Егрини:

— Смятате ли, Преподобни отче, че ще имате достатъчно сили да ми окажете съдействие при извършване на операцията? Можете ли да поемете такава отговорност?

Д’Егрини побърза да го прекъсне:

— Не, не… дори и като войник не можах да свикна да гледам кръв…

— В нашия случай кръв няма да има, но…, — д-р Баление се замисли за момент, след което продължи, — ще бъде още по-неприятно. Затова ще е по-добре, ако извикате трима от нашите преподобни отци, които да ми помагат. Бъдете така добър, излизайки, да помолите господин Русьоле да донесе инструментите.

Отец д’Егрини бързо напусна стаята.

Тогава кардиналът се приближи до д-р Баление и разтревожен го попита:

— Болният не се ли намира в голяма опасност?

— Ако издържи операцията, Ваше Високо Преосвещенство, гарантирам, че ще се оправи.

— Точно това е въпросът: ще издържи ли?

— Не знам, какво бих отговорил на него, Ваше Високо Преосвещенство, но на вас заявявам, че надежда има…

— Ако все пак, ако не издържи, ще има ли време да му се отдадат полагаемите се почести публично?

— По мои изчисления, ако се стигне до трагичен изход, той ще живее около четвърт час, Ваше Високо Преосвещенство.

— Това време е недостатъчно, но… какво да се прави…

След този кратък разговор кардиналът се оттегли до един от прозорците и започна тихичко да барабани с пръсти по стъклото, мислейки си за блясъка на гробницата, която толкова много желаеше да осигури на Родин…

В този момент влезе господин Русьоле, носейки голяма квадратна кутия. Приближи се до една ракла и на мраморния плот нареди инструментите, нужни за операцията.

— Колко приготвихте? — попита лекарят.

— Шест, господине.

— Четири ще са достатъчни, но нека има резерв. Памукът ми се струва малко сплъстен…

— Вижте го сам.

— Добре, добре…

— Как се чувства Негово Преподобие? — осведоми се ученикът.

— Гърдите му са много зле, дишането му е утежнено, гласът съвсем се изгуби, но според мен все още има надежда…

— Най-много се страхувам, господине, че Негово Преподобие няма да издържи ужасните болки…

— Ще видим, ще видим… В крайна сметка ние сме длъжни да направим всичко възможно. По-добре запалете свещта, че всеки момент ще пристигнат помощниците ни.

И наистина, след няколко минути влязоха, водени от отец д’Егрини, трима свещеници, които същата сутрин се разхождаха из двора на къщата на улица „Вожирар“. Двамата бяха възрастни, но с червендалести бузи, а третият, макар и млад имаше измъчен вид. Бяха облечени в черни дрехи с бели нагръдници, а на главите си носеха четвъртити шапчици. Видът им излъчваше готовност да помогнат на д-р Баление в рискованата операция.