Йожен Сю
Скитникът евреин (88)

VII глава
Секретарят на отец д’Егрини

Щом съдебният чиновник и Баление излязоха, грейналата от щастие госпожица Кардовил погледна Родин с уважение и признателност и каза:

— Господине, благодарение на вас най-после съм свободна, да, свободна… Досега не бях изпитвала цялата радост и цялото очарование от тази божествена дума „свобода“! — и гърдите й се разтуптяха, ноздрите й се разшириха, устните й се разтвориха, сякаш искаха да поемат с наслада животворния, чист въздух. — Не останах дълго в този страшен дом, но затворничеството много ме измъчи. Затова обещавам, че всяка година ще освобождавам по няколко нещастни затворника, арестувани за дългове. Сигурно моята клетва ви се вижда донякъде средновековна — усмихна се тя, — но защо трябва да вземаме от тази благородна епоха само мебелите и съдовете? Впрочем, господине, аз съм ви двойно благодарна, защото смятам да ви направя съмишленик на идеята за освобождаването, родена от щастието, което ви дължа и което явно ви развълнува и трогна. От радостта ми можете да си направите заключение за моята признателност към вас и нека тя ви се отплати за благородната ви помощ!

И действително, госпожица Кардовил забелязваше невероятна промяна в изражението на Родин. Сега този толкова строг, непреклонен и зъл по отношение на доктор Баление човек изглеждаше обзет от най-добронамерени и сърдечни чувства. Малките му змийски полупремрежени очи бяха впити в Адриана с израз на неизказано съчувствие. Но изведнъж той сякаш реши да надмогне усещанията си и каза като че ли на себе си:

— Стига емоции! Не разполагаме с много време! Задачата не е изпълнена, скъпа госпожице — обърна се той към Адриана. — После ще говорим за признателността. А сега нека обсъдим настоящето, което е толкова важно за вас и за роднините ви. Знаете ли какво се е случило?

Адриана погледна йезуита с изумление и попита:

— Какво, господине?

— Знаете ли истинската причина за вашето затваряне в тази къща? Знаете ли какво е накарало госпожица Сен-Дизие и абат д’Егрини да постъпят така?

Щом чу ненавистните имена ведрото лице на госпожица Кардовил помръкна и тя отговори натъжено:

— Естествено, това е резултат от омразата на госпожа Сен-Дизие към мен.

— Да, омразата и желанието безнаказано да заграби огромното ви богатство…

— Моето ли, господине? Как така?

— Нима не знаете, че трябваше да се явите на 13 февруари на улица „Свети Франц“, за да получите наследство?

— Не знаех датата и тези подробности, но от някои семейни документи, благодарение на едно странно обстоятелство, бях разбрала, че един от нашите прадядовци…

— … е оставил огромно богатство, за да го поделят помежду си неговите потомци, нали?

— Да, господине!

— А онова, което не сте знаели, за нещастие, е че наследниците трябваше да се съберат на 13 февруари в определен час. Но ако пропуснат този ден и час, губят правото си на наследство. Сега разбирате ли, скъпа госпожице, защо ви затвориха тук?

— Да, разбирам, разбирам! — възкликна госпожица Кардовил. — Освен омразата на леля ми към мен, е изиграла роля и алчността. Това обяснява всичко. И дъщерите на маршал Симон, които също са наследници, бяха затворени като мен…

— Вие не сте единствените жертви — допълни Родин.

— Кой още?

— Един млад индиец…

— Принц Джалма ли? — натъжено попита Адриана.

— За малко не го отровиха с някаква билка пак по същите причини.

— Боже мой! — извика уплашено момичето. — Този млад принц, за когото казват, че е толкова благороден и великодушен по характер. Но аз бях изпратила в Кардовилския замък…

— … един верен човек, който трябваше да го доведе в Париж. Зная, госпожице, но този човек бе отклонен с хитрост и младият индиец попадна в ръцете на неприятелите си.

— А сега… къде е?

— Не съм сигурен. Само зная, че е в Париж. Надявам се да го намеря. Ще го търся, както баща търси сина си, защото изключителните качества на този нещастен царски син заслужават обич. А какво сърце има, скъпа госпожице, ах, какво сърце! То е чисто и неподправено като златото в неговото отечество.

— Принцът трябва да се намери, господине — каза Адриана. — Моля ви, направете всичко възможно да го открием. Той е мой роднина, тук е сам и няма нито подкрепа, нито помощ.

— Горкото дете — отговори натъжено Родин. — Да, той е почти дете. Най-много да е на осемнадесет-деветнадесет години. И е останал сам насред Париж, насред този пъклен град. С необузданите си страсти и доверчивото си добродушие е изложен на всякакви опасности.

— Първо трябва да го намерим, а после ще се постараем да го предпазим от опасностите — добави живо Адриана. — Когато разбрах, че е пристигнал във Франция, преди да ме затворят тук му изпратих един свой верен човек да му предложи услугите на наш приятел. Обвиняваха ме, че върша лудост, но сега виждам, че постъпката ми е била напълно разумна. Затова настоявам час по-скоро да го открием. Принцът ми е роднина и аз съм длъжна да го посрещна с подобаващо гостоприемство. Реших да го настаня в двореца, където живях с леля си…

— А вие, скъпа госпожице?

— Още днес ще се пренеса в една къща, която от известно време съм разпоредила да подготвят. Смятам да се отделя от госпожа Сен-Дизие, за да живея сама и свободна. И тъй, господине, явно вашата задача е да бъдете добрият дух на нашия род. Затова бъдете великодушен към принц Джалма, както бяхте към мен и към дъщерите на маршал Симон. Заклевам ви, постарайте се да намерите нещастния царски син. Запазете тайната ми и заповядайте да го доведат в павилиона, който му предлага един непознат приятел. Нека не се безпокои за нищо, ще има кой да се погрижи за всичките му нужди и ще живее както подобава — по царски.

— Да, благодарение на царската ви щедрост, ще живее по царски. А той наистина заслужава трогателното ви съчувствие. Само да бяхте видяла хубавото му, тъжно лице…

— А вие видяхте ли го? — прекъсна Адриана Родин.

— Да, скъпа госпожице, бях при него около два часа — достатъчно, за да го оценя. Прекрасните черти на лицето му са огледало на неговата душа.

— Къде го видяхте, господине?

— В някогашния ваш Кардовилски замък, близо до който го бе изхвърлила бурята. Бях отишъл там, за да… — след кратко двоумение Родин продължи, сякаш неспособен да преодолее откровеността си: — Ах, боже мой, бях отишъл да извърша едно непочтено, срамно нещо. Това е истината.

— Вие сте ходили в Кардовилския замък, за да извършите нещо непочтено?! — безкрайно се изненада Адриана.

— Уви, скъпа госпожице — отговори искрено Родин. — Имах заповед от абат д’Егрини да накарам бившия ви управител или да приеме да стане шпионин и клеветник, или да напусне замъка. Но съвестният честен човек отказа…

— Но кой сте вие, господине? — все повече се изненадваше госпожица Кардовил.

— Аз съм… Родин, бившият секретар на господин абата д’Егрини. Както виждате, доста неприятна работа.

Невъзможно е да си представим смирението и добродушието, с които йезуитът отговори и направи нисък поклон.

При това разкритие госпожица Кардовил стреснато се отдръпна назад. Тя на няколко пъти бе чувала да се говори за Родин като за послушна и покорна маша на отец д’Егрини. А освен това, когато управителят на Кардовилското имение писа на Адриана за принц Джалма, той се оплака от позорните предложения на Родин. Когато разбра, че нейният освободител е човекът, играл толкова гнусни роли, в нея се събуди неопределено недоверие. Но това чувство се компенсираше от онова, което тя вече дължеше на Родин. Йезуитът разкри пред съдебния чиновник злонамерените действия на д’Егрини, а чрез обвинителното си самопризнание парираше собственото си изобличение. Но госпожица Кардовил продължи започнатия с откровеност и съчувствие разговор доста предпазливо.

Родин забеляза промяната. Той я очакваше и затова не се обърна, когато госпожица Кардовил се втренчи в него с проницателен поглед.

— Значи вие сте господин Родин, секретарят на абат д’Егрини?

— Бившият секретар, скъпа госпожице — отвърна йезуитът. — Кракът ми повече няма да стъпи у абат д’Егрини. Спечелих си един доживотен враг и сега съм на улицата. Но няма значение. Казах ви, че така е по-добре, защото благодарение на моята жертва злите сили бяха разкрити, а на добрите хора бе помогнато.

Тези думи, изречени просто и достойно, отново сгряха сърцето на Адриана. Тя реши, че клетият старец казва истината. Омразата на отец д’Егрини беше разбулена и тя щеше да се стовари най-вече върху Родин, заради благородната му постъпка. Въпреки това госпожица Кардовил продължи все така неприветливо:

— Господине, след като знаете какво срамно и подло дело ви се възлага, защо приехте да посредничите за всичко това пред управителя на Кардовилския замък?

— Защо, защо… — отвърна Родин с нетърпение. — Боже мой, защото тогава бях под неограничената власт на отец д’Егрини — един от най-способните хора, които познавам и, както научих вчера, един от най-опасните на света. Той разсея угризенията на съвестта ми като ме убеди, че целта оправдава средствата. И трябва да ви призная, че на пръв поглед неговата цел беше благородна. Но завчера крайно се разочаровах, сякаш гръм ме порази. Нека не говорим повече за това, скъпа госпожице — добави засрамено Родин, — нека не споменаваме моето неприятно пътуване до Кардовилския замък. Макар да бях само сляпо оръдие, толкова се срамувам и съжалявам, като че ли съм действувал на своя глава. Тази случка ме угнетява. Нека говорим за нещата, които интересуват вас, защото от благородните пориви душата се облекчава тъй, както се облекчават гърдите от чистия въздух.

Родин призна грешката си доброволно, обясни я съвсем естествено и се показа толкова разкаян, че Адриана, която впрочем нямаше други улики, почувствува как недоверието й се стопява.

— Значи вие видяхте принц Джалма в Кардовил? — поде тя като продължаваше внимателно да наблюдава Родин.

— Да, госпожице, и от тази кратка среща обичта ми към него пламна, затова ще изпълня задачата си докрай. Бъдете спокойна, нито вие, нито дъщерите на маршал Симон, нито принцът, нито който и да било друг ще стане жертва на този отвратителен заговор, който за нещастие засяга и други хора.

— И кого още застрашава заговорът?

— Господин Харди, изключително честен и почтен мъж, също ваш роднина, съпричастен към наследството, който беше отдалечен от Париж чрез гнусно предателство. И накрая, последният наследник е един нещастен занаятчия, който попадна в умело поставена примка и беше хвърлен в затвора за дълг.

— Господине, кажете ми, моля ви, кой има полза от този наистина страшен заговор? — попита внезапно Адриана.

— Господин абатът д’Егрини — отвърна Родин.

— Той ли? Как така? С какво право? Та той не е наследник.

— Твърде дълго е да се разказва, скъпа госпожице. Някой ден ще научите всичко. Но бъдете уверена, че вашите роднини никога не са имали по-свиреп враг от абат д’Егрини.

— Господине — каза Адриана, обзета от последното си подозрение, — ще бъда съвсем откровена. Как успях да ви вдъхна и с какво заслужих съчувствието, което проявихте към мен и моите роднини?

— Ако ви кажа — усмихна се Родин, — или няма да ми повярвате, или няма да ме разберете правилно…

— Кажете, господине, не се съмнявайте, че ще ви разбера.

— Е добре, заинтересувах се от вас и ви се посветих, защото имате благородно сърце, възвишен ум, независим и горд характер. Повярвайте ми, вие ме пленихте! Не можах да остана безразличен и към роднините ви, които впрочем също заслужават съчувствие, защото да бъда полезен на тях, значи да бъда полезен и на вас.

— Да предположим, господине, че вие прехвалвате достойнствата ми. Но по какво съдите за всичко това?

— Ще ви кажа, но преди това трябва да ви призная нещо, от което много се срамувам. Дори да не притежавахте тези добродетели, онова, което изтърпяхте в тази къща, е достатъчно да заслужите състраданието на всеки благороден човек, нали?

— Така е, господине.

— С това бих могъл да приключа обяснението на съчувствието си към вас. Но признавам, че само то не е достатъчно да ме подтикне към действие. За мен вие щяхте да бъдете просто госпожица Кардовил — много богата, много благородна и много красива девойка, чието нещастие разбира се би ме разчувствувало. Щях да си кажа: горкото момиче е за оплакване, но с какво мога да му помогна аз, бедният човек? Единствената ми облага е службата ми като секретар при абат д’Егрини, а той е първият човек, към когото трябва да отправя обвиненията си. Той е всесилен, а аз съм нищожество. Ако вляза в борба с него, това означава да унищожа себе си, без да имам надеждата, че ще спася нещастницата. Дори и да не знаех какво представлявате, скъпа госпожице, цялото ми същество се разбунтува. Не, не, казах си аз, сто пъти не! Един толкова бляскав ум, едно толкова благородно сърце няма да станат жертва на гнусен заговор! Може би ще ме смажат в борбата, но поне ще опитам.

Невъзможно е да се опише колко оживено, емоционално и хитро изговори всичко това Родин. Както често се случва с изключително грозните и отвратителни хора, които с поведението си успяват да те накарат да забравиш грозотата им, тя се превръща в причина за съчувствие и съжаление, човек си казва: „Какво нещастие, че такъв ум и такава душа са въплътени в такова тяло!“ и започна да изпитва състрадание към тях. Същото усещаше и госпожица Кардовил. Колкото груб и нападателен беше Родин към доктор Баление, толкова простодушен и мил се показа към нея. Но още нещо глождеше любопитството на госпожица Кардовил. Тя искаше да разбере откъде Родин е опознал характера й.

— Простете ми, господине, за нескромното и твърдоглаво любопитство, но искам да зная…

— По какво съдя за вас, нали? Няма нищо по-просто, скъпа госпожице. Абат д’Егрини ме смяташе за най-обикновена машина за писма, за тъпо, нямо и сляпо оръдие…

— Мислех, че е по-умен.

— Имате право, той е много умен мъж, но аз го заблуждавах като не му показвах истинската си същност. От това не съдете, че съм лъжец. Аз съм горд, да, горд по своему и моята гордост се състои в това никога да не се показвам по-достоен от положението, което заемам, колкото и ниско да е то. И знаете ли защо? Защото в такъв случай колкото и надути да са моите началници, аз си казвам: те не знаят цената ми, следователно не унижават мен, а ниската ми длъжност. От това печеля две неща: първо, честолюбието ми не се засяга и второ, не мразя никого.

— Да, разбирам тази гордост — отвърна Адриана, все по-изненадана от острия ум на Родин.

— Но да се върнем към онова, което ви интересува. В деня срещу 13 февруари абат д’Егрини ми даде едно стенографирано писмо и ми каза: „Препишете това изследване и добавете, че е подкрепено от решението на роднинския съвет, който обявява съгласно доклада на доктор Баление, че умственото състояние на госпожица Кардовил е доста обезпокоително и изисква тя да бъде изпратена в лечебница за душевноболни.“

— Да — каза Адриана натъжена, — става дума за един дълъг разговор, който проведох с леля си и който е бил стенографиран без да зная.

— Държах в ръцете си един стенографиран доклад, който започнах да преписвам. След десетина реда останах смаян и изумен и не знаех дали не сънувам… Луда, госпожица Кардовил луда! — мислех си аз, луди са онези, които си позволяват да твърдят подобна чудовищна клевета. Бях крайно заинтересуван и продължих да чета, докато затворих и последната страница. Вярвайте ми, госпожице, не мога да изразя онова, което почувствах тогава: бях обзет от умиление, радост и възхищение!…

— Господине…

— Да, скъпа госпожице, от възхищение! Нека тази дума не възмущава вашата скромност. Трябва да знаете, че новите, независими принципи, които толкова бляскаво излагахте пред леля си, без да подозирате, имат много общи неща с принципите на един човек, към когото по-късно ще изпитате нежно и благоговейно почитание…

— За кого става дума, господине? — полюбопитствува Адриана.

След кратко двоумение Родин продължи:

— Не, не, няма смисъл да ви казвам сега… След като прочетох доклада, бързо се отправих при абат д’Егрини с намерение да го убедя, че греши по отношение на вас. Не успях да се срещна с него. Но вчера сутринта ясно му заявих мнението си, а той се изненада, че изобщо мога да мисля и реагира на настоятелните ми уверения с презрително мълчание. Реших, че все още се заблуждава и продължих да го убеждавам, но напразно. Той ми заповяда да го придружа до къщата, където щеше да се отвори завещанието на вашия прадядо. Толкова бях заслепен от отец д’Егрини, че за да прогледна, трябваше да се срещна последователно с войника, със сина му и накрая с бащата на маршал Симон. Техният протест ми разкри дебрите на един заговор, умело подготвян от дълго време. Тогава разбрах защо ви държат тук, твърдейки, че сте изгубила ума си, тогава разбрах защо бяха заведени в манастира дъщерите на маршала, тогава си припомних още много неща. Откъси от писма и изложения, които ми даваха да преписвам и чието значение не си обяснявах до този момент, ми помогнаха да проумея отвратителната машинация. Ако бях реагирал веднага, щях да проваля всичко и аз не направих тази грешка. Реших да си послужа с хитрост пред абат д’Егрини и се показах по-алчен от самия него. Ако това огромно богатство беше мое, едва ли щях да проявя толкова ревност, наглост и сребролюбие. Благодарение на това абатът не се усъмни в нищо. По една случайност на съдбата наследството се изплъзна от ръцете му и той напусна къщата много отчаян, а аз — безкрайно щастлив, защото имах възможност да ви спася и да отмъстя вместо вас, скъпа госпожице. Вчера вечерта, докато абатът го нямаше, прегледах цялата преписка по наследството и всичко си застана на мястото. Открих нещо, за което иначе никога не бих се досетил, и се изплаших.

— Какво открихте, господине?

— Има тайни, които са опасни и ужасни за онзи, който ги знае. Затова не настоявайте да ви кажа, скъпа госпожице. Но заговорът на алчността срещу вас и вашите роднини се разкри пред мен с цялата си сатанинска дързост. Тогава симпатиите ми към вас, госпожице, нараснаха, почувствувах същото и към другите невинни жертви на пъкленото съзаклятие. Въпреки че бях слаб, реших да изгубя и последното, което имам, но да сваля маската на абат д’Егрини. Събрах всички доказателства, с които разполагах, за да бъде достоверно заявлението им пред съда и тази сутрин напуснах къщата на абата, без да му съобщя за плановете си. За да ме спре, той би могъл да употреби дори насилие. Въпреки това ми се стори нечестно да го нападна, без да го предупредя. Написах му бележка, че имам достатъчно доказателства за позорните му постъпки, за да го преследвам явно и законно. Аз го обвинявам, а той трябва да се защитава. Отидох при един съдебен чиновник и по-нататък знаете какво стана…

В този момент вратата се отвори, влезе една от пазачките на лудницата и каза на Родин:

— Господине, човекът, когото вие и господин следователят сте изпратили на улица „Brise-Miche“ се върна.

— Предал ли е писмото?

— Да, господине, и веднага го отнесли горе.

— Много добре… Вървете си.

Пазачката излезе.