Йожен Сю
Скитникът евреин (62)

IV глава
Гърбавото и госпожица Кардовил

Развълнувано, съсредоточено и неспокойно Гърбавото следеше движенията на госпожица Кардовил и Роз Симон от манастирския прозорец в градината, където изобщо не предполагаше, че може да ги открие.

Сирачето се бе изправило до самите дъски, разделящи манастирската градина от градината на лудницата на доктор Баление, и говореше нещо на Адриана, на чието лице веднага се изписа учудване, негодувание и съжаление. В същото време се втурна една калугерка, която разтревожено се оглеждаше насам-натам, сякаш търсеше някого. След това зърна Роз, грабна я за ръката, скара й се и въпреки острите думи, които госпожица Кардовил явно й отправи, отведе бързо сирачето. То се разплака и се обърна на два-три пъти към Адриана. Тогава госпожицата изрази още веднъж съчувствието си със знаци и бързо се обърна, за да скрие сълзите си.

Коридорът, на който се намираше Гърбавото по време на трогателната сцена, беше на горния етаж. Тя реши да слезе долу, да се промъкне в градината, да поговори с хубавата девойка със златните коси, да се убеди окончателно дали тя е госпожица Кардовил и ако не се е излъгала, да й каже, че Агрикол иска да й съобщи важни за нея неща, но не знае как.

Денят се изнизваше. Слънцето клонеше към залез. От страх да не би Флорин да не я дочака, Гърбавото побърза. Тя вървеше безшумно, ослушваше се неспокойно и най-сетне стигна до края на коридора. Оттам по няколко стъпалца се слизаше до пералнята. Шивачката чу гласове, слезе тичешком и се озова в дълъг коридор, по средата на който имаше остъклена врата, откъдето се излизаше в запазената за настоятелката част на градината. Гърбавото тръгна по една алея, прикривана от гъстия висок чимшир, и се добра до оградата. Близо до прозореца тя видя госпожица Кардовил, седнала на една банка.

От умората, уплахата и отчаянието, които изпита в нощта, когато я отведоха в лудницата на Баление, твърдостта на характера й се бе поразклатила. Докторът с дяволска хитрост използуваше слабостта на момичето и дори бе успял да го накара за известно време да се усъмни в ума си. Но спокойствието, което неизбежно настъпва след най-неприятните и най-силните вълнения, размислите и разсъжденията на здравия, бистър ум скоро успокоиха Адриана и отпъдиха страховете, които доктор Баление й внуши за кратко. Тя дори не се колебаеше дали докторът бе извършил всичко това по грешка. Разбра всичко от ужасно лицемерното, нахално и твърде лукаво поведение на този човек. По-късно се досети, че той е сляпо оръдие на Сен-Дизие. Тогава замлъкна и се успокои. Не изрече повече никакво оплакване, никакъв укор. Тя чакаше. И макар да я оставяха съвсем свободно да се разхожда, въпреки че винаги й забраняваха да има контакт с външни хора, сегашното й положение беше непоносимо, мъчително, особено за човек като нея, който страстно обича хармонията и приятната обстановка. Но тя чувствуваше, че всичко това не може да продължи безкрайно. Не познаваше силата и бдителността на законите, но здравият й разум просто й подсказваше, че едно неколкодневно затваряне, хитро основано на малковероятния предлог за умопомрачение, може да бъде изпробвано и дори безнаказано да се извърши. Но не вярваше, че може да продължи повече от допустимите граници, защото преди всичко една госпожица като нея не може да изчезне ненадейно, без да се разчуе къде е след известно време. И тогава щяха да се извършат сериозни проучвания за мнимата й лудост. Справедливо или не, това убеждение й беше достатъчно, за да възвърне на характера си обикновената сила и решителност. Тя напразно си задаваше въпроса коя е причината за това затваряне. Познаваше добре госпожа Сен-Дизие и не й се вярваше, че ще постъпи така без определена цел, само и само да й причини кратко мъчение. По този въпрос госпожица Кардовил не се лъжеше. Отец д’Егрини и княгинята бяха уверени, че Адриана знае повече, отколкото показва, и че предполага колко е важно за нея да се яви на 13 февруари на улица „Свети Франц“ и да встъпи в правата си. Затваряйки Адриана в лудницата, те нанасяха смъртоносен удар на бъдещето й. Но крайната мярка беше безполезна, защото макар Адриана да беше на път да разкрие семейната тайна, едва ли щеше да го направи скоро, тъй като липсваха някои скрити или изгубени книжа. Ала каквато и да беше причината за отвратителното поведение на нейните врагове, тя бе възмутителна. В момента не съществуваше по-надъхан с омраза и по-жаден за отмъщение човек от това благородно момиче. Щом си помислеше за всички страдания, на които я подлагаха госпожа Сен-Дизие, абат д’Егрини и доктор Баление, тя се заканваше с всички възможни средства да постигне бляскаво удовлетворение. Ако не успееше, смяташе да преследва, да гони неуморно целта си с хитрост, лицемерие и жестокост, и не за да отмъсти за собствените си страдания, а за да спаси други жертви от подобни мъчения, които нямаха сили да се борят и защитават като нея.

Адриана все още беше под болезненото впечатление от срещата с Роз Симон, подпираше се на облегалката на банката и закриваше с лява ръка очите си. Бе оставила шапката си настрана и тъй като главата й беше сведена, дългите златни къдрици падаха върху румените й страни. Тази изящна, небрежна поза очертаваше изумителното й тяло под лъскавата зелена рокля на вълни. Широката яка, обшита с червен сатен и бухналите ръкави, украсени с великолепна бродерия подчертаваха ослепителната белота на дългия врат и изваяните ръце, по които прозираха тънки сини венички. С една дума, доктор Баление й бе позволил да се облича според вкуса си — богато и кокетно, което тя не правеше от суетност, а от задължение към Бога, комуто е било угодно да я създаде толкова красива.

Гърбавото видя пищното облекло, добродушно се изненада от красотата му, без да си спомни за собствения си окаян вид и най-напред разумно си помисли, че една луда жена не може да се облече така. Доближи се развълнувана до прозореца, който я делеше от Адриана и като си помисли, че може би клетницата наистина е луда, но се е посвестила за малко, извика високо и с разтуптяно сърце:

— Госпожице Кардовил!

— Кой ме вика? — попита Адриана, изправи глава и от учудване и дори от страх, тихичко изпищя.

И наистина това бледо, грозно и дрипаво създание, изпречило се ненадейно пред очите й, можеше да всее само отвращение и страх у госпожица Кардовил. Тези две усещания се изписаха на лицето й.

Гърбавото не видя какво впечатление е направила. Тя застана пред решетките като прикована с втренчени очи и събрани от почуда или по-скоро от уважение ръце и се загледа в ослепителната хубост на Адриана. Думите на Агрикол за красотата на покровителката му й се струваха слаби. Дори в тайните си поетични видения Гърбавото не бе виждала такова рядко съвършенство.

Случайността бе събрала тези две крайности на грозота и хубост, на богатство и сиромашия. След като неволно показа почитта си към Адриана, Гърбавото пристъпи към прозореца.

— Какво обичате? — извика госпожица Кардовил без да крие отвращението си, което този път Гърбавото забеляза.

Шивачката наведе плахо очи и кротко каза:

— Извинете, госпожице, че се явявам така пред вас, но времето е скъпо. Изпраща ме… Агрикол.

Щом изрече тези думи, шивачката вдигна неспокойно очи в тревога да не би госпожица Кардовил да е забравила името на ковача, но много се зарадва, когато забеляза, че то сякаш понамали страха й. Адриана се доближи до прозореца и се вгледа в Гърбавото с благосклонно любопитство.

— Изпраща ви господин Агрикол Балдуин! — каза тя. — А вие коя сте?

— Аз съм му почти сестра, госпожице. Една бедна работничка, която живее в къщата му…

Адриана напрегна паметта си, успокои се напълно и след кратко мълчание каза усмихната:

— Вие ли накарахте Агрикол да се обърне към мен за гаранцията?

— Как, госпожице, вие си спомняте…

— Никога не забравям великодушието и благородството. Господин Агрикол с умиление ми говори за вашата преданост към него. Но как попаднахте в този манастир?

— Казаха ми, че тук мога да си намеря работа. Но за съжаление настоятелката ми отказа.

— А как ме познахте?

— По изумителната ви хубост, госпожице, за която Агрикол ми бе говорил.

— А може би ме познахте по това — каза Адриана усмихната, хвана с два пръста една къдрица от златистата си коса и я показа на Гърбавото.

— Не бива да се сърдите на Агрикол, госпожице — каза Гърбавото и по лицето й премина една от редките й усмивки, — той е поет и когато ми описа лицето на покровителката си с огромно уважение, не подмина нито едно от изключителните й съвършенства.

— Кой ви посъветва да дойдете при мен?

— Надеждата, че ще мога да ви услужа, госпожице. Вие приехте толкова добре Агрикол, че аз се осмелих да споделя признателността му към вас…

— Смелост, смелост, скъпа моя — каза Адриана зарадвана, — наградата ми ще бъде двойна, макар досега да съм била полезна на достойния ви брат само с намеренията си.

Докато разговаряха, Гърбавото и Адриана се гледаха с нескрито учудване.

Първо, Гърбавото не можеше да проумее как е възможно една луда жена да се изразява по начина, по който се изразяваше Адриана. Освен това се чудеше на собствената си смелост, с която отговори на госпожица Кардовил, без да подозира, че тя притежава неоценимото преимущество на възвишените и благородни натури да оценява всеки, който подходи към нея със съчувствие.

От своя страна, госпожица Кардовил дълбоко се трогна и изненада, щом чу това простовато, дрипаво момиче да говори с подбрани, изискани изрази. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се стопяваше първоначалното й неприятно впечатление и постепенно то се превърна дори в симпатия. Със свойствената за жените бърза и остра наблюдателност, тя забеляза под дрипавата забрадка хубава, кестенява, гладка и лъскава коса. Забеляза също, че дългите й, бели и мършави ръце, макар и омотани в дрипи, бяха много чисти. Това показваше, че чистотата, старанието и себеуважението се бореха с ужасната сиромашия. И накрая, в бледите, скръбни черти на младата шивачка, в разумното, кротко и боязливо изражение на сините й очи Адриана откриваше трогателна, тъжна прелест и скромно достолепие, които прикриваха грозотата й. Госпожица Кардовил до полуда обичаше физическата красота, но духът й беше много възвишен, душата й много благородна, сърцето й много чувствително и тя умееше да оценява нравствената хубост, която често грееше на някое смирено и препатило лице. Но за нея това чувство беше съвсем ново, защото високото й положение в обществото до този момент не й бе дало възможност да се сближи с хора като Гърбавото.

След кратко мълчание, в което красивата благородничка и дрипавата шивачка се оглеждаха с изненада, Адриана каза на Гърбавото:

— Струва ми се, че се досещам за причината на вашето недоумение. Вероятно смятате, че разумните ми думи не подхождат на една луда жена, каквато са ви казали, че съм. А пък аз — добави госпожица Кардовил със съжаление и уважение, — намирам, че учтивият ви тон и приличните ви обноски не подхождат на положението, в което сте изпаднали. Така че моето учудване е по-голямо от вашето.

— Ах, госпожице — извика Гърбавото с толкова искрена радост, че очите й плувнаха в сълзи, — така е наистина! Излъгаха ме. Но когато преди малко видях колко сте красива и чух кроткия ви глас, изобщо не исках да повярвам, че ви е сполетяло такова нещастие. Но как попаднахте тук?

— Бедната! — подхвана Адриана напълно разстроена от състрадание към това превъзходно момиче. — Защо сте толкова нещастна, след като имате такова сърце и такъв остър ум? Но бъдете спокойна, няма да остана тук завинаги. Скоро ще се върнем на мястото, което се полага и на мен, и на вас. Повярвайте ми, никога не ще забравя, че сте презряла отчаяното си положение, оставайки без единственото си препитание — труда, и сте се постарала да дойдете при мен, за да ми бъдете полезна. Наистина, можете да ми направите голяма услуга и аз много се радвам, че ще ви бъда задължена. Но ще видите, че умея да бъда признателна — каза Адриана с топла усмивка. — Но преди да помислим за мен, нека помислим за другите. Брат ви е в затвора, нали?

— Благодарение на великодушието на един негов приятел вече сигурно не е, госпожице. Вчера вечерта баща му отнесе парите за гаранцията и му обещаха днес да освободят сина му. Но той ми писа от затвора, че има много важно съобщение за вас.

— За мен ли?

— Да, госпожице. Надявам се, че днес ще бъде пуснат. Но как би могъл да ви съобщи?

— На мен ли има да съобщи нещо? — повтори госпожица Кардовил изненадана. — Изобщо не мога да предположа за какво става дума. Но докато съм затворена тук, без връзка с външния свят, господин Агрикол не може да се обърне нито към мен лично, нито чрез друго лице. Ще трябва да чака, докато изляза оттук. Но това не е всичко. Трябва да спаси от този манастир две нещастни момичета, които заслужават повече съжаление от мен. Тук насила са затворени дъщерите на маршал Симон.

— Знаете ли имената им, госпожице?

— Когато ми съобщи за пристигането им в Париж, господин Агрикол ми каза, че са на петнадесет години и че много си приличат. Когато завчера се разхождах, както винаги, забелязах две малки отчаяни момиченца, които от време на време са показваха на прозорците на стаичките, в които живеят разделени — едното на долния, другото на горния етаж. Предчувствието ми подсказа, че това са сирачетата, за които ми бе говорил господин Агрикол и които живо ме интересуват, защото са мои роднини.

— Ваши роднини ли?

— Да. Но не можах да им помогна с нищо и само със знаци се опитах да им покажа колко ми е мъчно за тях. По сълзите и по помръкналите им личица разбрах, че са затворени насила в манастира, както аз — в тази къща.

— Досещам се, госпожице. Сигурно сте станала жертва на омразата на близките си.

— Каквото и да е положението ми, то не е толкова страшно, колкото това на момичетата, чието отчаяние е ужасно. Най-много ги съсипва раздялата им. Според думите на едното от тях, с което говорих преди малко, те също като мен са станали жертва на някаква гнусна интрига. Но благодарение на вас ще могат да се спасят. Откакто съм тук, нямам никакви връзки с външния свят. Не ми оставиха нито перо, нито хартия и нямам възможност да пиша на никого. Затова ме изслушайте внимателно и ще успеете да пресечете това отвратително гонение.

— Говорете, говорете, госпожице!

— Тук ли е войникът, бащата на Агрикол, който доведе сирачетата във Франция?

— Тук е, госпожице. Ах, ако знаехте какво отчаяние и каква ярост го обзе, когато се върна и не намери децата, поверени му от умиращата им майка!

— Преди всичко трябва да се постарае да не действува със сила, защото ще провали всичко. Вземете този пръстен — и Адриана свали един пръстен от ръката си. — Дайте му го и нека той веднага отиде при… Сигурна ли сте, че ще запомните името и адреса на един човек?

— Да, госпожице, бъдете спокойна. Агрикол ми каза името ви само веднъж, но аз не го забравих. И сърцето има памет.

— Виждам, скъпа. Впрочем, запомнете името на граф Монброн.

— Граф Монброн. Няма да го забравя.

— Той е мой добър стар приятел и живее на площад „Вандом“ №7.

— Площад „Вандом“ №7. И това ще запомня.

— Нека бащата на Агрикол отиде при него още тази вечер. Ако не го намери, да го чака, докато се върне. Тогава да му даде този пръстен в уверение, че е изпратен от мен, и той ще го приеме. Нека му разкаже всичко: и за отвличането на децата, и адреса на манастира и затова, че съм затворена като невменяема в заведението на доктор Баление. Истината има собствено звучене и господин Монброн ще му повярва. Той е много опитен и умен мъж и думата му тежи. Сигурна съм, че веднага ще отиде, където трябва и след ден-два клетите сирачета и аз ще бъдем свободни. Благодарение на вас, разбира се. Но времето е скъпо, могат да ни сварят заедно. Побързайте, скъпа, вървете…

Когато Гърбавото се канеше да тръгне, Адриана й каза с толкова мила усмивка, с толкова нежен глас и сърдечност, че тя не можеше да не повярва на искреността й:

— Господин Агрикол ми каза, че по сърце приличам на вас. Сега разбирам какъв комплимент ми е направил и каква чест е това за мен. Моля, ви дайте ми ръката си — добави госпожица Кардовил с насълзени очи. После промъкна красивата си ръка между решетките на прозореца и я подаде на Гърбавото.

Думите и държанието на красивата благородничка бяха толкова чистосърдечни, че шивачката без всякакъв срам сложи бедняшката си, слаба и разтреперана ръка в дланта на Адриана. Тогава обзетата от искрено уважение госпожица Кардовил я поднесе до устните си и рече:

— Понеже не мога да ви прегърна като сестра затова, че ме спасявате, нека поне целуна тази благородна и светена от труд ръка.

В същото време в градината на доктор Баление се чуха стъпки. Адриана бързо се изправи и изчезна зад зелените дървета, прошепвайки на Гърбавото:

— Дързост, памет и надежда!

Всичко стана толкова светкавично, че младата шивачка не можа да реагира. Отново сълзи, но този път на радост, потекоха по страните й. Щом момиче като госпожица Кардовил я смяташе за своя сестра, целуваше й ръка и се гордееше, че по сърце прилича на нея — беднячката, изпаднала на дъното на пропастта и сиромашията, значи то почиташе братското равенство, което е толкова божествено, колкото и Божието слово и Евангелието. Има думи и впечатления, които са в състояние да накарат една добра душа да забрави цяла върволица от тежки години, защото те като гръмотевица разкриват собственото й величие. Така стана и с Гърбавото. Благодарение на великодушните думи на Адриана, тя за малко осъзна значението си. И макар, че това чувство бе кратко и неизразимо, тя събра длани и вдигна очи към небето с гореща признателност. Защото въпреки че не се причестяваше, никой на този свят не бе надарен като нея с толкова дълбоко и искрено набожно чувство, което спрямо догмата е същото, каквото е безкрайността на звездното небе спрямо свода на една църква.

Пет минути след като Гърбавото се раздели с госпожица Кардовил и напусна градината, без да я забележат, тя се качи на първия етаж и тихо почука на вратата на пералнята. Отвори й една калугерка.

— Тук ли е госпожица Флорин, сестро? — попита момичето.

— Не можеше да ви чака повече. Сигурно идвате от стаята на настоятелката.

— Да… сестро — каза шивачката и потопи поглед в земята — Ще имате ли добрината да ми кажете откъде да изляза?

— Вървете с мен.

Гърбавото тръгна след сестрата, но на всяка стъпка трепереше да не би настоятелката да я срещне и с пълно право да се учуди защо се е задържала толкова дълго в манастира. Най-сетне първата врата на обителта се затвори след Гърбавото. Тя притича през широкия двор, стигна до жилището на портиера и го помоли да отвори външната врата. В този момент чу плътен глас, който каза:

— По всичко личи, дядо Йероним, че тази нощ ще трябва да удвоим охраната. Отсега ще заредя в пушката си още два патрона. Настоятелката заповяда да обикалят две стражи, вместо една.

— Честно да ти кажа, Никола, на мен не ми трябва пушка — каза друг глас. — Косата ми е остра като бръснач. Може да е градинарско оръжие, но си го бива.

Разтревожена от думите, които случайно дочу, Гърбавото се приближи до стаичката на портиера и го помоли да й отвори.

— Ти пък откъде се взе? — подаде се от стаята си портиерът, в ръката с двуцевката, която пълнеше. Той изгледа подозрително и изпитателно момичето.

— Идвам от стаята на настоятелката — отвърна плахо Гърбавото.

— Да не лъжеш? — грубо каза Никола. — Не ми харесваш нещо… Както и да е, махай се бързо.

Пътната врата се отвори и Гърбавото излезе. Едва успя да направи няколко крачки и застина от почуда. Насреща й тичаше Сърдитко, а малко след него бързаше Дагоберт. Момичето тръгна към войника, но в същия момент един плътен, приятен глас извика отдалеч:

— Гърбаво!

Тя се обърна. На срещуположната страна видя затичания Агрикол.