Йожен Сю
Скитникът евреин (35)

II глава
Приготовлението на Адриана

Беше изминал един час от случката в градината.

За да се разбере цялата ситуация, трябва да посочим няколко отличителни черти от своенравния характер на госпожица Кардовил. Тя бе с независим дух, изпитваше отвращение към всичко грозно и по тая причина обичаше да се заобикаля с красиви и привлекателни неща. Харесваше й да ги съзерцава, както й харесваше и мелодията на хубава песен, ритъмът на поезията. Тя страстно обичаше цветята и се опиваше от уханията им. Тя имаше и още един грях — умееше да оцени хубавия плод, вкуса на добре опечения златен фазан или дъха на хубаво старо вино. Но Адриана се възхищаваше от всичко това разумно и предпазливо. Тя считаше, че ще е неблагодарница ако изхаби или загрози божиите дарове, нещо, от което я предпазваше изтънченият й вкус.

Красивото и грозното за нея заместваха доброто и злото.

Тя почиташе еднакво физическата и нравствената красота. Адриана беше идеалното олицетворение на най-изтънчената чувственост.

Тя имаше наистина независим характер и особено я възмущаваше положението на жената в обществото. В същото време тя бе истинска жена — с прелестта и красотата си, със страхливостта и смелостта си, с омразата към грубия деспотизъм на мъжа и с необходимостта да се посвети изцяло на онзи, който го заслужи, със своеобразното си остроумие, и най-накрая със справедливото си подигравателно отношение към някои високопоставени особи, които срещаше у княгиня Сен-Дизие, когато ходеше при нея.

След като съобщихме тези необходими пояснения, ще заведем читателя да присъствува на събуждането на Адриана Кардовил. Тя тъкмо излизаше от банята. Трябва да познаваме изкуството на венецианската школа, за да опишем прелестната картина, която повече подхождаше на шестнадесети век в някой дворец във Флоренция или Болоня, отколкото на парижкото предградие Сен-Жермен, през февруари 1832 година.

Стаята на Адриана приличаше на малък храм, издигнат в чест на красотата. Слънцето влизаше през двойни прозорци, които запазваха топлината и които бяха донесени от Германия. Стените на павилиона бяха изградени от дебел дялан камък. Между двете кръгли стъкла на рамката беше поставено едно ковчеже, от което по стъклата се плъзгаха лиани. Прекрасен червен килим украсяваше стените, а друг, в същия цвят, бе застлан на пода.

Под прозореца се намираше тоалетката на Адриана. Тя бе истинско произведение на златарското изкуство. Върху широк поднос от лазулит бяха подредени златни кутийки с капачета, украсени със скъпоценни камъни, кристални шишенца и други тоалетни пособия. Две големи сребърни фигури крепяха кръглото огледало, което вместо рамка бе обиколено от венеца на цветята. От двете страни на тоалетката стояха големи японски цветарници, препълнени с камелии, гардении и други цветя. На стената срещу прозореца можеше да се види скулптурката „Дафнис и Хлоя“ — най-целомъдреният идеал на срамежливата красота. Два златни аплика осветяваха малахитовата подпора на прекрасните фигури. Голям сребърен сандък, украсен с позлатени фигурки и пъстроцветни скъпоценни камъни, поставен върху четири бронзови крачета, служеше за останалите нужди от тоалета на Адриана. Имаше още две големи огледала и няколко превъзходни репродукции от Рафаел и Тициан, рисувани от Адриана. Върху масичките от източен яспис бяха подредени сребърни и позлатени съдове, пълни с благовония. Един диван, няколко стола и дървена позлатена маса допълваха покъщнината на тази стая.

След банята Адриана седеше пред тоалетката, а около нея се суетяха трите момичета.

Като логично следствие от нейната любов към красивото, тя бе направила така, че младите момичета, които я обслужваха, също да бъдат красиви и да са облечени добре. Вече разказахме как бе облечена Жоржет, а приятелките й по нищо не й отстъпваха. Флорин, която приличаше на Диана, богинята на лова, беше с бледа кожа и черноока. Тъмната й коса, събрана на тила, бе украсена с дълга златна игла. Ръцете й бяха голи като на останалите момичета. Роклята й бе светлозелена — любимият цвят на венецианските художници, фустата й бе широка, на гърдите й бялата батиста бе набрана и се закопчаваше с пет златни закопчалки. Третата слугиня бе ниска на ръст и толкова простодушна, че Адриана я наричаше Ева. Червената й гръцка рокля оставяше открити ръцете й до раменете. Момичетата бяха засмени и щастливи. Те служеха на Адриана с открито сърце и любов, за тях бе удоволствие да направят господарката си прекрасна и те го вършеха с радост и гордост.

Слънцето огряваше тоалетната масичка. Адриана седеше до нея върху нисък стол. Тя бе облечена в роба от бледосинкава коприна. Тънката й талия бе пристегната от колан, чиито ресни се отпускаха свободно надолу. Шията, подобно на прелестните й ръце и рамене, бе открита. Ослепителната белота на кожата й можеше да се сравни единствено със слонова кост. Тъмночервените и влажни устни, както става винаги при червенокосите жени, подчертаваха блясъка на лицето й. Той се допълваше и от малките уши, от разширените ноздри и от лъскавите нокти. Чистата, гореща и жива кръв показваха здравето, жизнеността и младостта й. Очите на Адриана бяха големи и кадифени. Те ту блясваха хитро и умно, ту оставаха премрежени между дългите й клепачи. По волята на природата клепачите и веждите й бяха черни, а косата червена. Челото й бе обло, носът незабележимо орлов, зъбите й блестяха, а сочните й устни тъй чувствени, като че ли непрекъснато искаха целувки, усмивки и наслаждения от изтънчени лакомства. Рядко можеше да се види толкова дълга шия като нейната. Адриана бе червенокоса, каквито са прекрасните женски образи, пресъздадени от Тициан и Леонардо да Винчи. Разтопеното злато не блести повече от нейната естествено къдрава, дълга и тънка като коприна коса. Когато Адриана се изправяше, косата й стигаше до земята и тя приличаше на Венера. В този момент тя представляваше прекрасна гледка. Жоржет, изправена зад господарката си, решеше косите й с гребен от слонова кост. В същото време Ева, коленичила на пода, обуваше краката на госпожица Кардовил с обувки от червен сатен върху копринените чорапи, през които прозираха тънките глезени на господарката й. Флорин държеше позлатена кутия с благовонно масло, с което Адриана покриваше кожата на ръцете си. Нека не забравяме и Лютина, която лежеше в скута на господарката си и с широко отворени очи внимателно наблюдаваше какво правят с нея.

В същия миг се чу звънецът, Адриана даде знак, след който Флорин напусна стаята и след малко се върна с писмо, положено върху малък позлатен поднос.

Адриана взе писмото, видя, че е от управителя на Кардовилското имение и започна да чете.

„Госпожице, позволявам си да се обърна към вас, познавайки доброто ви и великодушно сърце. Двадесет години служа на покойния ви баща граф-дук Кардовил местно. Замъкът е продаден, тъй че ние с жена ми много скоро ще трябва да напуснем и ще останем без средства. На нашите години това е много тежко, госпожице…“

— Бедните хора! — промълви Адриана като прекъсна четенето. — Баща ми винаги е говорил добре за тяхната преданост и честност. — След което продължи с писмото.

„Можем да запазим службата си, но трябва да извършим подлост. Каквото и да се случи с нас оттук нататък, ние с жена ми не искаме хляб на такава цена…“

— Да, де — промърмори Адриана — Да си горд в бедността е като благоуханието на полските цветя.

„За да мога да ви обясня тази подлост, госпожице, трябва най-напред да ви съобщя, че преди два дни тук пристигна господин Родин от Париж…“

— Ха! — отново прекъсна четенето Адриана. — Родин! Секретарят на абат д’Егрини. Няма да се изненадам ако се окаже, че зад това се крие някакво вероломство или клюка. Ще видим!

„Господин Родин пристигна от Париж, за да ни съобщи, че земята е продадена и той ще ни помогне да запазим службата си ако ние му помогнем да направи един опозорен свещеник изповедник на новата господарка и ако се съгласим да наклеветим един друг свещеник, който е много уважаван по тези места. Освен това два пъти в седмицата, тайно трябва да съобщавам за всичко, което се случва в замъка. Тези предложения бяха маскирани с благовидни причини, но всъщност работата стои точно така, както ви я съобщавам…“

— Разврат, клевета и предателство! — промълви Адриана потресена. — Не мога да мисля за тези хора по друг начин, освен като за отровни и грозни същества. Предпочитам да си представям приятното лице на клетия Дюпон и жена му…

„Вие разбирате, госпожице, че ние не се двоумихме: ще напуснем Кардовил, където преминаха двадесет години от живота ни, но ще го напуснем като честни хора. Ако вие, която сте толкова добра, можете да ни препоръчате на някои ваши приятели, благодарение на вас може би ще успеем да се избавим от лошото, което ни очаква…“

— Разбира се, че ненапразно са се обърнали към мен! Да се спасят от Родин толкова добри хора е удоволствие за мен. Освен това, обичам да побеждавам силните и насилниците! — И Адриана продължи да чете писмото.

„След всичко, което казахме за нас, позволете, госпожице, да измолим покровителството ви и за други, защото е лошо човек да мисли само за себе си. Преди три дни два кораба се разбиха край нашите брегове. Спасиха се само няколко души и ние с жена ми ги прибрахме в замъка, за да се погрижим за тях. Повечето тръгнаха за Париж, но един остана тук. Все още раните му не позволяват да напуска замъка и ще остане още няколко дни. Той е млад, двадесетгодишен индийски принц, добър и красив…“

— Индийски принц! Двадесетгодишен, млад, добър и красив! — възкликна радостно Адриана. — Това е прекрасно и не се среща често. Вече изпитвам съчувствие към него… Но какво мога да направя за този Адонис от бреговете на Ганг?

Трите момичета не се изненадаха, защото бяха свикнали със странностите на Адрианиния характер. Жоржет и Ева започнаха да се подсмиват веднага, само Флорин се забави, за да запомни всяка дума на господарката си, която, след като премина унеса й по индийския Адонис, продължи да чете писмото на управителя.

„Един от съотечествениците на индийския принц, който остана да му служи, ми разказа, че по време на корабокрушението той е изгубил всичко. И че трябвало на всяка цена да стигне до Париж, където имал много важна работа. Това принцът не е казвал — той е толкова горд, че няма да си позволи да се оплаква, но съотечественикът му е по-общителен. Той ми разказа, че принцът е имал големи нещастия, англичаните неотдавна убили баща му, който бил владетел на една индийска област, отнели земята му.“

— Странно! — каза Адриана след като размисли. — Баща ми разказваше за една наша близка, която се омъжила в Индия за тамошен цар, при когото генерал Симон, който неотдавна стана маршал, бил на служба… — изведнъж спря внезапно и се усмихна. — Боже мой, колко странно ще бъде… Тези неща ми се случват, а говорят, че съм била своенравна. Не аз, а Провидението често е твърде ексцентрично. Но да видим дали Дюпон съобщава името на този красив принц…

„Надявам се, госпожице, че ще ни простите за нашата дързост, като си позволяваме да говорим за нашите трудности, докато край нас е този принц, който също има нужда от помощ. Повярвайте ми, аз съм стар и имам опит. Щом видях благородното и спокойно лице на този индиец, разбрах, че той е достоен за съчувствието, което моля за него. Ще му стигнат и малко пари да си купи няколко европейски дрешки, защото всичко негово потъна в морето…“

— Боже мой, европейски дрехи! — засмя се Адриана. Бедният млад принц, Бог да го пази от тях, както и мене! Съдбата ми изпраща от Индия човек, който е имал щастието да не докосва никога това отвратително европейско облекло, тези грозни дрехи, тези шапки, които правят хората смешни и грозни… Пристига принц от онези земи, където мъжете носят коприна, муселин и кашмир… Каквото и да пише Дюпон, няма да му се купуват никакви европейски дрехи! Но как му е името? Ами ако той е моят роднина отвън Ганг? В детството си съм слушала толкова много за баща му, че ще ми бъде приятно, ако мога да посрещна добре неговия син — И Адриана отново зачете писмото.

„Ако можете да изпратите тази малка сума, тя ще бъде голяма услуга и за нещастния принц, и за неговия съотечественик. Познавайки вашата деликатност, може би ще предпочетете да изпратите помощта, без никой да разбере. В такъв случай можете да разчитате на моята готовност. Ако желаете да постъпите по друг начин, съобщавам ви неговото име, както ми го каза неговият съотечественик — принц Джалма, син на Каджа-Синг, цар на Мунди…“

— Джалма… — каза бързо Адриана, като се опитваше да си припомни. — Каджа-Синг… Да, баща ми споменаваше подобни имена. И говореше, че няма по-благороден човек от този стар индийски цар, който е наш роднина по женска линия. Да, тези са имената — каза усмихната тя. — Те не се срещат често, за да може човек да ги забрави или сбърка с други… И така, Джалма е мой роднина. Той е добър, млад, силен и красив. Освен това никога не е обличал отвратителните европейски дрехи… И няма никакви средства. Колкото едното е приятно, толкова другото е лошо. Бързо, бързо трябва да направим така, че да намери нещо, което да напомня за неговата родина…

След тези думи тя се обърна към една от слугините си и заповяда:

— Жоржет, вземи лист и пиши…

Младото момиче се приближи към масичката за писане и като седна, обърна се към господарката си:

— Чакам вашите заповеди, госпожице.

Адриана Кардовил, чието лице грееше от щастие, продиктува следното писмо до един стар и талантлив художник, който дълго време бе я учил да рисува.

„Драги Тициане, добри Веронезецо, достойни Рафаеле. Убедена съм, че ще ми извършите голяма услуга с готовността, която винаги съм срещала у вас. Помолете моделиера, който скрои последните ми дрехи от петнадесети век, да направи нови индийски дрехи за един млад човек. Нека вземат модел от Антониус или по-добре ще е ако това направят от индийския Бакхус. Изберете най-красивите платове и гледайте да бъдат индийски. За пояса и за чалмата прибавете шест кашмирени шала — два бели, два червени и два портокалови. Свършете това най-много за три дни, вземете моята кола и тръгнете за замъка Кардовил. Управителят Дюпон, един от старите ви приятели, ще ви заведе при индийския принц, когото наричат Джалма. Ще му кажете, че при него ви изпраща непознат приятел, който иска да го спаси от ужасната европейска мода. Добавете, че приятелят го чака с нетърпение в Париж. Ако възрази, че е болен кажете, че в моята кола ще му бъде удобно. Поръчайте да приготвят леглото, което е в колата. Извинете непознатия приятел, че не изпраща на принца индийски носилки или поне един слон, но носилките са в операта, а слонът в зоологическата градина. Щом го убедите, тръгнете веднага и го докарайте в павилиона ми на Вавилонската улица. Каква съдба, да живея на улица «Вавилон», това говори на всеки азиатец… Имайте добрината, добри и стари ми приятелю, да не се учудвате и да не правите прибързани заключения. Това не е обикновена лудория…“

Докато диктуваше последните думи, Адриана се промени и стана сериозна и строга, но това бе за кратко.

„Сбогом, стари приятелю. Сега аз приличам на онзи капитан, когото толкова пъти ме карахте да рисувам с острия му нос и брадата на завоевател. Шегувам се, но само след час ще започне моята война с милата ни и лъженабожна страна. Много поздрави на вашата прелестна съпруга…“

Адриана погледна Жоржет и попита:

— Написа ли всичко?

— Да, госпожице.

— Ах! — възкликна Адриана. — Прибави в послепис…

„Изпращам ви полица за всички тия разноски. Не жалете нищо — знаете, че мога да си позволя това.“

— А сега ми дай писмото да го подпиша — каза Адриана.

Тя взе перото, което й подаде Жоржет, подписа писмото и един чек на името на банкера си.

„Ще платите на господин Норвал срещу разписка сумата, която ви поиска за разноски, направени на моя сметка. Адриана Кардовил.“

Докато Жоржет пишеше писмото, Флорин и Ева довършваха тоалета на господарката си. Тя вече бе облякла рокля, за да отиде при леля си. По вниманието, с което Флорин слушаше как Адриана диктува писмото до Норвал, лесно можеше да се забележи, че тя се старае да запомни всяка дума на госпожицата.

— Ева — обърна се тя към едното момиче — ще занесеш това писмо на господин Норвал.

Звънецът отново издрънча. Ева тръгна да провери кой идва. Флорин се спусна да я изпревари и каза на Адриана:

— Не може ли аз да изпратя писмото? И без друго трябва да отида до двореца.

— Добре. Ева, виж какво искат… А Жоржет да запечати писмото.

— Госпожице — каза Ева, като се върна в стаята — работникът, който снощи намери Лютина, ви моли да го приемете. Много е бледен и изглежда натъжен.

— Вече му потрябвах? — отвърна живо Адриана. — Добре. Покани го в малкия салон, а ти, Флорин, веднага отнеси писмото.

Флорин излезе, а госпожица Кардовил, последвана от Лютина, влезе в малкия салон, където я очакваше Агрикол.