Йожен Сю
Скитникът евреин (54)

VIII глава
Изясняването

— Има ли тук Франциска Балдуин? — попита приставът.

— Аз съм, господине — отвърна жената на Дагоберт, после видя бледото, разтреперано и уплашено момиче и протегна ръце към него. — Ах, горкичкото ми — извика тя разплакана, — прости ни, прости ни, заради нас изтърпя толкова унижения.

След сърдечната целувка на Франциска, Гърбавото се обърна към пристава и му каза с тъжно и трогателно достолепие:

— Както виждате, господине, аз не съм крадла.

— И така, госпожо — каза приставът на Франциска, — сребърната чаша, шалът и чаршафите, които се намират в този вързоп…

— Мои са, господине. Това мило дете, най-честното и най-доброто на света, се зае да ги отнесе в заложната къща, само за да ми услужи.

— Господине — каза строго приставът на агента, — допуснал си голяма грешка, за която ще докладвам и ще искам наказанието ти. Излез навън! — после се обърна към Гърбавото с искрено съжаление: — Госпожице, много съжалявам за станалото. Повярвайте, не съм искал да ви причиня жестокото унижение, което преживяхте.

— Вярвам ви, господине — каза Гърбавото, — и ви благодаря — и тя седна отпаднала, защото беше изнемощяла от стресовете.

Приставът се канеше да излезе, но в този момент Дагоберт, който от известно време стоеше дълбоко замислен, твърдо му каза:

— Господин пристав, имайте добрината да ме изслушате. Искам да се оплача.

— Говорете, господине.

— Онова, което ще ви кажа, е много важно и аз ще ви го съобщя като на полицейски чиновник, за да обърнете внимание.

— И аз ще ви изслушам като полицейски чиновник, господине.

— Пристигнах преди два дни. От Русия доведох две момичета, които ми бяха поверени от майка им в предсмъртния й час.

— Дъщерите на господин маршал дука от Лини ли? — попита приставът крайно изненадан.

— Да, господине. Вчера ги оставих у дома. Бях принуден да свърша една бърза работа. И докато ме нямаше, тази сутрин те са изчезнали. Но аз се досещам кой ги е скрил.

— Скъпи… — извика Франциска уплашено.

— Господине — каза приставът, — вашето заявление е много важно. Изгубени са хора, дори може би, укрити… Напълно ли сте сигурен в това?

— Преди един час момичетата бяха тук. Повтарям ви, господине, те са откраднати, докато ме нямаше у дома…

— Не се съмнявам в искреността на вашето заявление, господине. Такова бързо открадване може лесно да си изясни. Но кой ви каза, че момичетата няма да се върнат? Кого в крайна сметка подозирате? Преди да изложите подозрението си, искам само да ви припомня, че ви слуша полицейски чиновник. На излизане оттук може би цялата тази история ще бъде предадена в съда.

— И аз бих искал същото, господине. Отговарям за тези две момичета пред баща им. Той може да си дойде всеки момент и аз трябва да му обясня.

— Разбирам, че имате основание за тревога, господине. Но още веднъж ви предупреждавам да не се заблудите с безпочвени подозрения. Щом веднъж ми посочите виновник, може би ще трябва да действувам веднага, без предварително проучване срещу обвиняемия. Ако направите грешка, последствията за вас ще бъдат много лоши. Няма да продължавам — каза приставът тъжно и посочи Гърбавото, — сам виждате какви са последствията от едно лъжливо обвинение.

— Скъпи, послушай ме — извика Франциска обезумяла от страх от решението на Дагоберт относно отец Дюбоа, — моля те, не казвай нищо повече…

Но войникът помисли, убеди се, че влиянието на изповедника е в състояние да застави Франциска да действува или да мълчи и решително продължи:

— Обвинявам изповедника на жена си, че е извършител или съучастник в открадването на дъщерите на маршал Симон.

Франциска въздъхна и закри лицето си с ръце, а Гърбавото се приближи към нея и се опита да я утеши. Приставът изслуша обвинението на Дагоберт с дълбоко учудване и строго му каза:

— Господине, дали не обвинявате несправедливо един толкова почтен човек по сан, какъвто е свещеникът. Става дума за свещеник. Предупредих ви. Трябваше да помислите. Нещата се задълбочават. На вашите години лекомислието не е простимо.

— На моите години — каза Дагоберт нетърпеливо, — човек е здравомислещ. Ето фактите: жена ми е много добър, много почтен човек. Попитайте съседите и те ще ви кажат. Но е набожна. От двадесет години насам сляпо се подчинява на изповедника си. Обожава сина си, обича и мен, но над нас стои изповедникът й.

— Господине — каза приставът, — това са семейни подробности…

— Необходими са, господине, както ще видите. Преди един час излязох да потърся Гърбавото, а когато се върнах момичетата вече ги нямаше. Попитах жена си, на която ги бях оставил, къде са, но тя падна на колене разплакана и ми каза: „Прави каквото искаш с мен, но не ме питай къде са децата, не мога да ти отговоря“.

— Истина ли е това, госпожо? — изненада се приставът и изгледа учудено Франциска.

— Гняв, заплахи, молби — нищо не помогна — продължи Дагоберт. — Все едно и също ми отговаря със смирението на светец: „Нищо не мога да ти кажа“. И ето какъв е изводът ми. Жена ми няма никаква полза от укриването на децата. Тя изцяло е подвластна на изповедника си. Действувала е по негова заповед и е негово оръжие. Той е единственият виновник.

Докато Дагоберт говореше, приставът все по-внимателно разглеждаше Франциска. Гърбавото я крепеше, а тя горчиво плачеше. След като размисли малко, приставът пристъпи към жената на Дагоберт и каза:

— Чухте ли какво каза мъжът ви?

— Да, господине.

— Какво ще кажете за свое оправдание?

— Господине! — извика Дагоберт. — Аз не обвинявам жена си, а изповедника й!

— Господине, вие се обърнахте към чиновник, а неговата работа е да постъпва както намери за добре, за да разкрие истината. Повтарям, госпожо, какво ще кажете за свое оправдание.

— За съжаление, нищо, господине.

— Истина ли е, че когато е излязъл оттук, мъжът ви е оставил да пазите тези момичета?

— Да, господине.

— Истина ли е, че когато ви е попитал къде са, вие сте казали, че не можете да отговорите на въпроса му? — приставът зачака отговора на Франциска с неспокойно любопитство.

— Да, господине — каза тя простодушно, — така отговорих на мъжа си.

Приставът се смая от този отговор:

— Как! На всичките му молби и увещания не отговорихте с нищо друго? Наистина ли не поискахте да му дадете никакви сведения? Не ми се вярва, не може да бъде.

— Това е цялата истина, господине.

— Но, госпожо, какво стана с момичетата, които ви повериха?

— Нищо не мога да кажа за това, господине. Не отговорих на мъжа си и няма да отговоря на никой друг.

— Е, господине? — поде Дагоберт. — Имах ли право? Нормално ли е една честна, добра, разумна и предана жена да отговаря така? Повтарям ви, че това е работа на изповедника й. Нека се справим с него бързо и решително и всичко ще научим. Пък и клетите ми дечица ще се върнат.

Приставът каза развълнувано на Франциска:

— Госпожо, ще ви говоря много строго. Дългът ме задължава. Нещата толкова се объркват, че веднага ще съобщя на правосъдието. Вие признавате, че момичетата са ви били поверени, а сега ги няма. Слушайте ме добре. Ако не пожелаете да ми кажете нищо за тях, за изчезването им ще обвинят единствено вас и с огромно съжаление ще бъда принуден да ви арестувам…

— Мен! — извика Франциска уплашена.

— Нея! — извика Дагоберт. — Никога. Казвам ви, че обвинявам изповедника й, а не нея… Да арестуват нещастната ми жена! — и се втурна към Франциска, сякаш искаше да я защити.

— Много е късно, господине — каза приставът. — Вие се оплакахте, че двете момичета са изчезнали. Според заявленията на жена ви, засега е виновна единствено тя. Трябва да я отведа при кралския прокурор, който ще реши какво да правим по-нататък.

— Аз пък ви казвам, господине, че жена ми няма да излезе оттук! — заканително извика Дагоберт.

— Господине — хладнокръвно продължи приставът, — разбирам негодуванието ви. Но в името на истината, заклевам ви, не се противопоставяйте на една мярка, която след десет минути ще бъде неизбежна.

Тези спокойно изречени думи на пристава охладиха войника.

— Но в края на краищата, господине, аз не обвинявам жена си.

— Остави, скъпи, не се грижи за мен — каза измъчената жена с евангелско смирение. — Бог ме подлага на ново изпитание. Аз съм негов недостоен слуга. Длъжна съм да приема волята му с признателност. Ако искат, нека ме арестуват. И в затвора няма да кажа нищо за клетите деца, както не казах и тук…

— Господине, виждате, че жена ми си е изгубила ума и не можете да я арестувате…

— Няма никакво доказателство, никаква улика и никакво обвинение срещу другото лице, което набеждавате и което е защитено от сана си. Оставете ме да отведа госпожата, може би след първия разпит ще я пуснем. Съжалявам, господине — каза приставът натъжено, — че трябва да извърша това, тъкмо когато арестуването на сина ви може да…

— Какво! — извика Дагоберт и изгледа смаяно жена си и Гърбавото. — Какво каза той… Синът ми…

— Не знаехте ли? Ах, господине, извинете, моля ви. Много ми е неприятно, че пръв трябваше да ви съобщя за това.

— Синът ми — повтори Дагоберт и се хвана за челото. — Синът ми е арестуван!

— За политическо престъпление. Впрочем, не е много тежко — каза приставът.

— Това е прекалено. Твърде много неща ми се струпаха наведнъж — рече войникът, стовари се смазан на един стол и закри лицето си с ръце.

Въпреки всичко Франциска остана вярна на клетвата, която бе дала на отец Дюбоа. След дългото сбогуване Дагоберт, изнемощял от толкова вълнения, се облегна на масата, не се въздържа и извика:

— Вчера бях с жена си, сина си и двете клети сирачета. А сега съм сам. Сам…

Но в този момент от другия край на стаята се чу кротък, тъжен глас, който тихо каза:

— Господин Дагоберт, аз съм с теб. Ако ми позволиш, ще ти помагам и ще стоя при теб…

Това беше Гърбавото.