Йожен Сю
Скитникът евреин (149)

XXXI глава
Посещение

Господин Харди бе седнал на един стол и имаше вид на човек, съкрушен от живота. На малка масичка до него се виждаха лекарствата, които му бе предписал д-р Баление и които едва успяваха да поддържат искрицата живот в тялото на отчаяния мъж.

Отец д’Егрини приближи и заговори с благ глас:

— Как сте, драги сине — той лицемерно го прегърна през раменете, — как се чувствувате днес?

— Както досега, отче — отвърна господин Харди.

— Доволен ли сте от слугите, които ви обслужват, сине мой?

— Доволен съм, отче.

— Тишината, която обичате, сине мой, надявам се никой не е нарушавал?

— Не, благодаря ви…

— Добре ли се чувствате в тази стая?

— Да, да…

— Необходимо ли ви е нещо?

— Нищо не ми е нужно, отче.

— Много се радвам, че ви допада скромната ни къща и затова се стараем да изпълним всяко ваше желание, сине мой.

— Нищо не ми е нужно, отче, нищо освен сън. Само сънят ми помага — отвърна вяло господин Харди.

— Сънят е забрава и на този свят за човек е най-добре да забравя преживяното. Защо му е да помни обидите на хората, преживените горчивини?

— Уви, това е истината, отче.

— Постоянно се учудвам на вашата възвишена покорност. Повярвайте ми, сине мой, вашите страдания ще са от полза на хората около вас и на Бога. Защото човек е роден на тази земя, за да страда и който страда смирено, служи вярно на Бога, защото той ни праща страданието…

— Дано Бог даде моите страдания да не останат безплодни. Страданието е молитва — продължи господин Харди, — а преди ми се струваше, че…

— Продължавай, сине мой, не оставяй мисълта неизречена — настоя отец д’Егрини, като видя, че господин Харди се колебае.

Болният мъж въздъхна тежко и изрече, повече на себе си, отколкото на своя посетител:

— Каква полза от мисленето? То уморява, изчерпва силите…

— Право казвате, сине мой, по-добре е човек просто да вярва.

— Така е, отче, по-добре да вярва, да страда и да забравя…

Господин Харди бе толкова слаб, че не можа да продължи и отпусна глава, като покри очите си с ръка.

Сякаш очакваше точно такава реакция, отец д’Егрини заговори бързо и настоятелно:

— Да се чуди човек, как е могъл да ви предаде най-добрият ви приятел, без да оцени чувствителната ви душа… Но винаги става така, когато човек търси приятелството у низшите, а не у Създателя. Какъв нечестен приятел…

— За Бога, не ми говорете за това приятелство — изстена господин Харди.

— Добре, добре, сине мой. Забравете този предател, този безчестен човек. Вярвам, че ще го настигне Божието отмъщение за неговата неблагодарност, за неговата низост, защото той се е подиграл с вашето благородно доверие… Забравете и онази жена, която извърши престъпление, като ви остави. Тя потъпка свещените си задължения и един ден ще се изправи пред Страшния съд!

Господин Харди отново прекъсна отец д’Егрини, като го помоли с отпаднал глас:

— Стига, отче, не ми причинявайте такава болка!

— Прощавайте, сине мой, но нали сам се убеждавате, че самото споменаване на тези хора ви измъчва. Не доказва ли това, че утешение трябва да се търси извън рамките на този омразен свят?

— Боже мой, дали някога ще намеря тези истински утешения? — изрече господин Харди в крайно отчаяние.

Как можете да се съмнявате в това? — извика театрално отец д’Егрини. За мен ще бъде благословен денят, когато ви видя в края на пътя на спасението, който извървяхте облян в сълзи. Там ще откриете Божествената светлина. Това ще бъде честит ден! Ще се скъсат връзките ви с този нечестив и отвратителен свят и ще се отправите към вечните наслади!

— Да, към смъртта…

— По-добре кажете към безсмъртния живот, към рая, сине мой! Там ще имате подходящо място, недалеч от Всемогъщия. Моето сърце силно ви пожелава това и затова всеки ден се моля за вас.

— Аз поне правя всичко възможно да достигна това състояние на сляпа вяра, на пълно спокойствие, отче.

— Ако голямата ви скромност ви позволи да направите сравнение с това, което представлявахте, когато дойдохте тук и сега, щяхте да откриете огромната разлика. Каква разлика само, Боже мой! След всичките ви вълнения, след всичките ви страдания дойде часът на спокойствието. Кажете, така ли е?

— Да, наистина много страдах, а сега вече съм спокоен… Със спокойствието на мъртвите…

— Сине мой, трогвате сърцето ми. Въпреки това, малко се страхувам, да не би да ви е жал за земния живот, пълен с измами? Дори днес вие ще бъдете подложен на още едно изпитание…

— Какво има, отче?

— Онзи момък от вашата фабрика, един от най-добрите ви работници, ще дойде да ви види.

— О, вярно, — изрече господин Харди, чиято памет под влиянието на лекарствата бе силно отслабнала. — Наистина ще дойде Агрикол. Ще го посрещна благопристойно…

— Именно тази среща е изпитанието, за което ви говоря, сине мой. Присъствието на този достоен момък ще ви припомни стария живот. Спомените може би ще ви накарат да презрете сегашното спокойствие на духа. Ако усетите желание да заживеете както преди, значи не сте узрели още за уединението. Но това не е страшно. Послушайте желанието си и се върнете към старите удоволствия, към стремежите на светския живот. Не забравяйте едно, че ако след време преживеете нови предателства, това убежище отново ще ви приеме. Тук ще откриете истинското спокойствие и утеха…

Господин Харди слушаше тези думи на отец д’Егрини изпълнен с ужас. Самата мисъл отново да заживее както преди и да усети парещата болка на миналото го стягаше и не му даваше да диша.

— Аз ли, отче, да се върна към онзи живот? Там, където погребах всичките си надежди. Та това е жестоко!

— Аз не се подигравам с вас, сине мой. Просто споменах, че думите на онзи добър работник могат да ви подтикнат към необмислени постъпки. Нали в крайна сметка знаете, че това е убежище, където можете винаги да се върнете.

— Но какъв е смисълът да се излагам на нови унижения и страдания? — почти извика господин Харди с дрезгав глас. — Стигат ми и тези, които сега нося в сърцето си! Нужно ми е истинско спокойствие, нужна ми е смъртта…

— Сега така ви се струва, сине мой, защото още никой не ви е връщал към спомените за преживяното минало. Та нали този работник не би могъл да знае за вашето желание да намерите спасението? Той навярно мисли за своите интереси и за интересите на другарите си.

— Така е, отче — прекъсна го господин Харди, — направих навремето, каквото можах, според силите си. Бог не ми даде възможност да продължа започнатото. Аз изплатих своя дълг към човечеството и вече нямам сили. Нужно ми е спокойствие и утеха. А най-вече забрава. Много ли е това, което искам, Боже? — извика развълнувано нещастникът.

— Няма съмнение, драги ми сине, вашето великодушие. Но истината е, че този работник ще дойде да иска нови жертви от вас в името на същото това великодушие. Трудно ще ви бъде да устоите на молбите на работниците. Те ще ви принудят отново да се захванете за работа, да построите нова сграда на мястото на пепелищата, да започнете отново онова, което започнахте преди двадесет години. Навярно има нещо добро в това, да покажете само за няколко години, че сте способен човек. Това ще бъде едно възнаграждение за новите усилия, които ще вложите в труда си. Навярно няма да бъдете недостойна играчка в ръцете на някой нов приятел, както това вече се случи… Можете да напуснете тази обител, която ви дари със спокойствие и надежда и отново да се впуснете…

— Стига, за Бога! — извика господин Харди. — Не ми причинявайте нови страдания с тези думи, отче! Искам единствено спокойствие и забрава…

— Но как смятате да устоите на молбите на този работник? Той има право да иска от вас да се върнете. Какво ще противопоставите на това?

— Тогава по-добре да не се срещам с него, отче. Отначало се зарадвах, че ще го видя, но сега вече не вярвам…

— Да, но той ще настоява да се види с вас.

— Имайте добрината, отче, да му кажете, че съм болен и че не съм в състояние да разговарям с него.

— Чуйте ме, сине мой, мнозина са овладяни от предразсъдъци. Затова този момък може да остане с впечатлението, че правите това под чуждо влияние. Затова смятам, че е по-добре да го приемете и изслушате.

— Това, което искате от мен, отче, е свръх моите сили! Усещам се слаб и немощен. Този разговор ще ме довърши…

— Добре, но когато аз кажа на този работник, че не можете да го приемете, той може да не ми повярва.

— Отче, моля ви, смилете се над мен, не виждате ли страданията ми?

— Тогава нека помислим заедно и да намерим някакво приемливо решение. Може би ще му определите среща за друг ден?

— Не желая да се срещам нито утре, нито когато и да било! Искам да бъда сам. Имам това право, нали?

— Вярвам ви, сине мой, но нека да му откажем за неопределено време. Може след някой ден да пожелаете да се срещнете с него.

— Както прецените, отче…

— Макар, че още е далеко до уречения час на тази среща, аз смятам, че е по-добре да му се пише да не идва. Защо да се разкарва напразно момъкът…

— Нямам сили да пиша сега писмо…

— Опитайте все пак.

— Не е възможно, много съм слаб…

— Нека опитаме. Повече кураж, сине мой — изрече прочувствено отец д’Егрини.

Той отиде до писалището, откъдето взе лист и писалка. След това постави книга за подложка на коляното на господин Харди и му подаде перото.

— Уверявам ви, отче, трудно ми е…

— Само няколко думи, сине мой… Две-три думички.

С нетърпеливо движение отчето постави перото между пръстите на господин Харди.

— Бъдете спокоен, сине мой, аз ще водя слабата ви ръка.

— По-добре го напишете вие, а аз само ще се подпиша…

— Не, това не мога да допусна… по много причини… — измърмори отец д’Егрини. — Вие ще го напишете, защото в обратен случай не ми остава нищо друго, освен да доведа при вас младия работник.

Той изгледа строго господин Харди със студените си сиви очи, сякаш бе хищна птица.

— Ще пиша, отче, ще пиша… но ми продиктувайте текста…

Отец д’Егрини се изправи, помисли малко и продиктува:

„Драги ми Агрикол, размислих и реших, че разговорът ми с вас ще е безполезен. Той ще събуди единствено минали страдания, които вече почти съм забравил с Божията помощ и утешенията, които ми дава вярата.“

Преподобното отче спря за момент. Господин Харди бе пребледнял още повече, а капчици студена пот се стичаха по лицето му. Отец д’Егрини извади кърпа, изтри челото на послушника си и започна да му говори тихо, но настойчиво:

— Съберете си силите, драги. Не ви накарах аз да се откажете от тази среща. Сам пожелахте да запазите спокойствието си, затова се помъчете да завършите това писмо. След това ще можете да се наслаждавате на спокойствието и тишината.

— Зная, отче, колко сте добър — простена господин Харди, — затова ви моля да ми простите тази слабост…

— Можете ли вече да продължите, сине мой?

— Да, отче…

— Тогава пишете.

И преподобното отче започна да диктува:

„Тук се радвам на съвършено спокойствие и на бащините грижи на светите отци. Надявам се да свърша живота си далеч от светски суетни, в християнско смирение. Не ви казвам «сбогом», драги ми Агрикол, а «довиждане», защото ще се моля за вас и за достойните ви другари. Предайте моето послание и на тях. Когато бъда в състояние да ви приема, ще ви пиша. Дотогава, вярвайте в моята обич към вас…“

След последната дума отец д’Егрини се обърна бодро към пишещия:

— Е, сине мой, харесва ли ви писмото?

— Да, отче…

— Остава само да го подпишете.

— Добре, отче.

Миг след това господин Харди се почувствува толкова изнемощял, че се отпусна назад.

— Има още нещо, сине мой. Една малка подробност, която трябва да свършим час по-скоро. Подпишете това пълномощно, което давате, на негово преподобие прокураторът, за да се заеме с някои предметни въпроси.

— Боже мой, Боже мой! Не виждате ли, отче, че нямам никакви сили?

— Трябва само да прочетете и да се подпишете, сине мой.

В този момент отец д’Егрини подаде на болния гъсто изписани страници, които трудно се четяха.

— Но аз не съм в състояние да прочета това…

— Трябва, сине мой, трябва да го прочетете и подпишете, защото ние сме само едни бедняци…

— Ще подпиша…

— Но преди това прочетете текста, сине…

— Защо ми е да се измъчвам? Дайте да подпиша по-бързо…

Господин Харди постави подписа си и отново се облегна изнемощял.

Точно в този момент един слуга почука на вратата на стаята, влезе и пошушна на отец д’Егрини:

— Господин Агрикол Балдуин желае да разговаря с господин Харди. Каза ми, че тази среща му е разрешена.

— Добре, нека почака — отвърна ядно отчето и намигна на слугата.

След това се престори отново на развълнуван и заговори на болния:

— Този работник явно много желае да се види с вас, щом е дошъл два часа преди уреченото време. Ще го приемете ли?

— Стига вече, отче — изплака господин Харди, — не виждате ли в какво състояние съм? Повтарям ви, че ми е нужно единствено спокойствие и самота. Оставете ме на мира, отче…

— Един ден ще се наслаждавате на вечното спокойствие на избраните — каза развълнувано отец д’Егрини, — защото вашите сълзи, вашите страдания са приятни Богу.

След тези думи той излезе от стаята.

Останал сам господин Харди сключи молитвено ръце и прошепна:

— Вземи ме, Боже мой, вземи ме от този свят.

След това наведе глава, облегна челото на дланите си и се разрида.

В същото време отвън се дочу вик, който все повече приближаваше. Той беше последван от трополене и спречкване. След това вратата се отвори широко и отец д’Егрини залитна вътре, изтласкан от силната ръка на Агрикол.

— Господине, как смеете да употребявате сила! — изкрещя преподобното отче, чието лице бе позеленяло от яд.

— На всичко съм готов, за да се видя с господин Харди — заяви твърдо ковачът.

След това се спусна към предишния си господар, който бе коленичил в средата на стаята.