Йожен Сю
Скитникът евреин (40)

VII глава
Скандалът

Когато влезе, госпожица Кардовил захвърли на едно от креслата сивата си шапка и хубавата й коса се разпусна покрай лицето. Адриана кимна учтиво, но с достойнство. Бе весела и засмяна, а очите й блестяха повече от всякога. Когато погледна абат д’Егрини, подигравателна усмивка се появи на устните й. Поклони се грациозно на доктора, мина пред барон Трипо, без да го погледне и поздрави княгинята много възпитано.

Облеклото и походката на Адриана бяха изящни, от тях лъхаше нещо решително, независимо и гордо, което рядко се среща у момичета на нейната възраст. Движенията й бяха плавни, свободни и естествени като характера й, показваха силата и жизнеността на младостта й и личеше, че това откровено, чистосърдечно и решително същество не може да се подчини на една фалшива строгост.

Поведението на маркиз д’Егрини бе странно. Макар опитен в световните работи и много остроумен, един от най-добрите проповедници, мъж с власт и авторитет, в присъствието на Адриана Кардовил той изпитваше необяснимо смущение. Той, който винаги владееше себе си и се бе научил да упражнява огромно влияние, който в името на Обществото се бе държал като равен с много високопоставени личности, изпитваше някаква стеснителност от откровеността, остроумието и хапливата ирония на това момиче. А понеже властните натури не търпят онези, които не се поддават на влиянието им и намират винаги начин да ги поставят на мястото им, такава бе причината маркизът да не обича внучката на Сен-Дизие. От дълго време и против маниера си, с обаятелния си и очарователен тон, той говореше сухо и кратко и сериозен се затваряше в кръга на строгостта. Това веднага сковаваше качествата, които притежаваше и от които обикновено извличаше голяма полза… Адриана се забавляваше от всичко това, без да отчита, че и най-дребният повод може да породи голяма ненавист.

Госпожа Сен-Дизие бе седнала в голямо кресло близо до камината. Маркиз д’Егрини стоеше прав пред огъня, а доктор Баление, седнал до писалището, отново разлистваше написаното за барон Трипо. А баронът с голямо внимание разглеждаше една икона, закачена на стената.

— Търсили сте ме, лельо, по някаква важна работа — наруши дълбокото мълчание Адриана, което се възцари след влизането й в стаята.

— Да, госпожице — отвърна княгинята студено и строго. — Трябва да говорим за важни неща.

— Готова съм да ви изслушам. Може би ще отидем в библиотеката ви?

— Не е нужно, ще разговаряме тук. — Обърна се към маркиза, доктора и барона, и им каза: — Седнете, господа.

Те се настаниха около писалището на княгинята.

— Но защо господата ще присъствуват на нашия разговор! — попита госпожица Кардовил изненадана.

— Те са стари приятели на нашия род. Всичко, което засяга вас, също ги интересува, така че трябва да приемете и изслушате техните съвети с нужното уважение.

— Не се съмнявам, лельо, в особеното приятелство на господин д’Егрини към нашия род. Още по-малко се съмнявам в дълбоката и безкористна преданост на господин Трипо. А господин Баление е един от най-старите ми приятели… Но преди да се съглася те да присъствуват на нашия разговор, трябва да знам за какво ще разговаряме.

— А аз мислех, госпожице, че измежду странните ви способности са откровеността и смелостта!

— Господи! — възкликна Адриана със смирена, но иронична усмивка. — Нямам вече такива способности, както и вие нямате способността да сте искрена и добра. Нека най-накрая се съгласим, че сме такива, каквито сме… Без способности…

— Отдавна съм свикнала със своенравията на независимия ви дух — каза госпожа Сен-Дизие. — Затова мисля, че няма да се смутите да кажете пред господата онова, което ще кажете и на мен.

— Вие ме подлагате на разпит? За какво?

— Това не е разпит. Аз съм длъжна да бдя над вас, а вие злоупотребявате със снизходителността ми към вашите прищевки. Искам да сложа край на всичко това и затова ще ви съобщя, пред приятелите на нашия род, своето решение. Като начало ще ви кажа, че неправилно възприемате отношението ми към вас.

— Уверявам ви, лельо, че няма такова нещо. Аз не съм мислила въобще за това.

— Но виновната съм аз… Вместо да отстъпвам на прищевките ви, трябваше да ви накарам да почувствувате моята власт. Но вече дойде това време, подсетиха ме упреците на приятелите… Характерът ви е невъздържан и прекалено независим. Трябва да го промените, разбирате ли? И ще го промените, дори и да не искате, аз ви го казвам!

При тези груби думи, произнесени при това пред външни хора, Адриана рязко изправи глава, не успя да се сдържи и като се насили да се усмихне, каза:

— Вие твърдите, че ще се променя. Няма да се изненадам, защото се нагледах на толкова странни промени…

Княгинята прехапа устните си.

— Истинската промяна никога не е странна, както смятате, каза сухо абат д’Егрини. — Напротив, тя е достойна за подражание.

— Достойна за подражание ли? — попита Адриана. — Може би. Може би, когато човек превърне недостатъците си в пороци…

— Какво искате да кажете, госпожице! — възмути се княгинята.

— Вие ме осъждате, че съм решителна и независима. А когато стана лицемерна и зла? Предпочитам малките си недостатъци, защото ги познавам, а не знам иначе какво ме очаква.

— Госпожице — барон Трипо рязко и като някой съдия прекъсна Адриана. — Вие не можете да отречете, че едно посвещаване…

— Струва ми се, че господин Трипо е много опитен в посвещаването на всякакви неща във всякакви приходи с всякакви средства — каза Адриана сухо и презрително. — Но вие, господине, не трябва да се намесвате…

— Но госпожице — започна банкерът след като придоби смелост от един поглед на княгинята — вие забравяте, че…, че съм ваш поднастойник и че…

— Наистина имате тази чест, без да знам защо — отвърна още по-презрително Адриана, без да погледне барона. — Но сега едва ли е време за гатанки. Искам да знам каква е целта на това събиране.

— Ще ви отговоря много ясно и точно: ще научите какво поведение трябва да имате оттук нататък и ако откажете да се подчините на заповедите ми, ще реша как да постъпя.

Трудно е да бъде предаден повелителният тон и строгият поглед на княгинята, докато изричаше тези думи. Те направиха впечатление на младото момиче, което досега бе живяло единствено по волята си, но въпреки очакването на госпожа Сен-Дизие, вместо да отговори рязко, Адриана я погледна усмихнато:

— Ами че вие ми обявявате война… Това е много смешно…

— Не става дума за обявяване на война — каза обидено абат д’Егрини, засегнат от усмивката на Адриана.

— Ах, високопреподобни отче — обърна се към него тя — вие, един бивш полковник, се отнасяте толкова строго към една шега? Вие, който спечелихте толкова от войната, който командувахте френски полк, след като преди това се сражавахте дълго срещу Франция… Може би сте го направили, за да научите слабостите на неприятелите й?

От думите, които му напомняха неприятни спомени, маркизът се изчерви. Той се готвеше да отговори, но княгинята го изпревари:

— Госпожице, трудно се издържа вашето неприличие!

— Права сте, лельо, сгреших. Не трябваше да казвам, че е смешно, защото наистина не е. Но поне е любопитно. И, може би… — добави младото момиче след кратко мълчание — доста смело, а на мен смелостта ми харесва. И понеже говорим на такава тема… И понеже става дума аз да приема поведение под страх от… — тя внезапно спря, погледна леля си и попита: — Под страх от какво наказание?

— Ще ви отговоря. Сега продължете.

— И аз искам да ви кажа нещо пред тези господа. При това ясно и точно. За решението, което съм взела. Понеже скоро щях да го изпълня, затова и не ви казах по-отрано. Както знаете, нямам навика да говоря за онова, което ще направя, а обикновено казвам какво съм свършила.

— Точно този навик на престъпна независимост трябва да бъде премахнат.

— Затова и реших по-късно да ви съобщя своето решение. Но днес не мога да си спестя удоволствието да ви го кажа като виждам, че сте готова да го чуете и да го приемете… Но, лельо, моля ви, кажете първо вие, може най-накрая да сме на едно мнение…

— Така съм съгласна — отвърна княгинята. — Сега поне виждам, че наистина сте горда и че презирате всяка власт. Вие говорите за дързост, но вашата е по-голяма.

— Поне съм твърдо решена да направя онова, което останалите не смеят… Но аз ще го направя…, струва ми се, че това ви е ясно…

— Съвсем — отвърна княгинята и изгледа останалите участници в разговора. — Така работата става по-лесна. Само че трябва предварително да ви съобщя, че работата наистина е много по-важна, отколкото си мислите. И че има само един начин да ме предразположите към снизходителност: като замените гордостта и ироничния си тон, с присъщите за момиче като вас скромност и уважение.

Адриана се усмихна, но нищо не отговори.

След краткото мълчание и по погледите, които си размени княгинята с тримата си верни приятели, стана ясно, че след този блестящ диалог, ще настъпи сериозното сражение.

Госпожица Кардовил бе проницателна и умна и веднага забеляза, че княгиня Сен-Дизие придава на тази разправия изключително значение, но не разбираше как леля й се надява да успее и да й наложи волята си. Заплахите й изглеждаха смешни. Но като знаеше отмъстителния характер на леля си, тъмната сила, с която тя разполага, ужасните отмъщения, които понякога е осъществявала, и като размисли най-накрая, че хора като маркиза и доктора не би трябвало да присъствуват на тази разпра, ако за това нямаше важна причина, преди да продължи сражението, младото момиче се замисли. Тъкмо защото предчувствуваше някаква неопределена опасност, тя се зае да я преодолее, за да поддържа категорично решението, което трябваше да съобщи на княгиня Сен-Дизие.