Йожен Сю
Скитникът евреин (133)

XV глава
Добрата новина

Промяната в лицето на отец д’Егрини, неговата бледност, както и забавената крачка показваха, че ужасната случка на площад „Света Богородица“ му е повлияла зле. Все пак той успя да се овладее и когато влезе в стаята, видът му бе тържествуващ.

— Превъзходна новина!

От това съобщение Родин се разтрепера. Все пак успя да се овладее, повдигна наперено глава, а в очите му пробляснаха едновременно любопитство, неспокойствие и проницателност. Мършавата му ръка даде знак на отец д’Егрини да се доближи до леглото, а гласът му прозвуча слаб и дрезгав:

— Кардиналът успя да ме довърши и се чувствувам много зле, но… ако тази „превъзходна новина“… се отнася до Ренепоновия въпрос, мисълта за който не ме напуска, струва ми се, че здравословното ми състояние би могло… да се подобри…

— Разбира се, че ще оздравеете! — почти извика отец д’Егрини, изведнъж забравил препоръката на доктор Баление, с Родин да не се водят важни обсъждания. — Точно така, ще оздравеете! Ето, четете и се радвайте: предсказанията започват да се сбъдват.

Той извади от пазвата си някакво писмо и го подаде на Родин, който веднага го грабна с разтреперени ръце. Само преди няколко минути болният наистина не бе в състояние да продължи разговора с кардинала, както повеляваше благоразумието, нито пък да прочете някакъв текст, но след думите на отец д’Егрини в тялото му сякаш нахлуха нови сили, нова надежда, които дори му позволиха да се надигне и седне. Погледът му живо пробяга по редовете на писмото.

Кардиналът бе смаян от тази внезапна промяна, а лицето му изразяваше искрено съмнение: това ли е същият човек, който преди няколко минути умираше, в това същото легло?

Когато привърши четенето на писмото от гърдите на Родин се изтръгна радостен вик:

— Започна се и… напредва…

От неочакваната радост болният замижа, на лицето му се появи изкривена усмивка, която оголи едри жълти зъби, от които изражението му стана грозно и отблъскващо. Възбудата, която го бе обхванала бе тъй силна, че Родин изпусна писмото.

— Прилоша му! — извика отец д’Егрини и се наведе объркано над болния. — Моя е вината, че не изпълних съвета на доктор Баление…

— Не, не се корете за нищо, — тихо изрече Родин, като дори се приповдигна още повече, за да успокои отчето. — Сега вече вярвам, че наистина тази добра новина ще ме излекува. Ето… погледнете лицето ми, усещам някаква топлина, която преминава през него…

Наистина, лека руменина бе обагрила бледните доскоро скули. Гласът му също бе укрепнал и не звучеше така прегракнал. Следващите му думи бяха изречени с такова въодушевление, че присъстващите се сепнаха.

— Тази първа сполука проправя път и за следващите! Вече виждам бъдещето… да, да… Нашето дело ще възтържествува, защото всички членове на рода Ренепон ще бъдат смазани… Няма да мине много време… ще видите!

Изведнъж той се облегна на възглавницата и пое шумно дъх:

— Ох, радостта ме задавя… гласът ми се схваща…

Кардиналът се обърна към отец д’Егрини:

— Каква е тази работа, все пак?

С лицемерен глас, отчето отговори вежливо:

— Един от рода Ренепон преди три дни е починал, съсипан от разгулния живот, от алкохола и навярно от холерата, над която се присмивал безбожно… Поради здравословното ми неразположение и някои други причини едва днес успях да се сдобия със смъртния акт на тази жертва на безбожието и безпътицата. Хвала на Негово Преподобие, — той посочи Родин, — който още преди време бе казал, че най-големият враг, който имат потомците на този безчестен вероотстъпник, са техните ниски страсти. Именно те днес са наши помощници в борбата с този омразен род. Пример за това е случилото се с Жак Ренепон.

— Както сами се убеждавате, — заговори Родин с немощен глас, който едва се чуваше, — наказанието вече действа… Един от Ренепон вече умря… И недейте забравя, че този акт за смърт след време ще има стойността на четиридесет милиона за Исусовото общество… Защото аз ви…

Последните думи не се чуха, защото отслабналият глас на Родин съвсем бе заглъхнал, но той посочи с пръст челото си, с което недвусмислено показваше, че всичко това е плод на неговия ум и предвидливост.

След преживяното вълнение Родин се отпусна на леглото немощен, а ръката му притисна до пресъхналите му устни платнена кърпа. Радостната новина, която бе донесъл отец д’Егрини в действителност не можа да излекува болния Родин, но успя да му вдъхне сили и надежда, макар и само за няколко минути. След преживяното вълнение, той отново изпадна в тежкото състояние, в което се намираше доскоро. Червенината бързо се отдръпна от лицето му, главата му се притисна към възглавницата, а изкривените от болестта ръце заприличаха на железни пръчки.

Когато кризата поотмина, Родин направи знак към отец д’Егрини и кардинала да не се притесняват за него. Дори посочи едно от лекарствата на масата, което трябваше да изпие. Отчето отиде да го вземе и докато кардиналът с видимо отвращение крепеше болния, той му подаде лъжичката с лечебните капки.

— Искате ли да повикам господин Русьоле? — попита отец д’Егрини, поглеждайки очаквателно поуспокоения Родин.

Последният поклати отрицателно глава, след което с пръст и очи посочи писалището в единия ъгъл на стаята, с което явно искаше да каже, че щом му е трудно да говори, би могъл да пише.

— Разбирам ви, разбирам ви отлично, Ваше Преподобие — изрече отец д’Егрини, — но все пак трябва първо да се успокоите. Може би след малко, като си починете, ще ви дам лист…

Разговорът бе прекъснат от силно чукане по външната врата, която бе чак през една стая. В тази стая, по съображения за предпазливост по време на тайната среща с Родин, отец д’Егрини бе помолил да стои господин Русьоле.

Когато отчето се появи при него, господин Русьоле му подаде голям плик.

— Прощавайте отче, че ви безпокоя, но ми заръчаха да ви предам веднага това писмо.

— Благодаря ви, господин Русьоле — каза отец д’Егрини, след което прибави: — Не знаете ли, в колко часа ще дойде господин Баление?

— Скоро ще пристигне, отче, защото иска да направи толкова трудната операция преди да се мръкне. Тя, вярвам, ще има благоприятно въздействие върху отец Родин… Аз подготвям, каквото е нужно за това — допълни господин Русьоле и показа някакви чудновати и страшни инструменти, които отец д’Егрини изгледа с ужас.

— Не знам доколко е сериозен този признак — каза й йезуитът, — но ненадейно се схвана гласът на Негово Преподобие.

— От осем дена насам, този е третият път, когато се случва подобно нещо, — каза господин Русьоле, — затова и операцията, която ще извърши господин Баление, ще засегне именно гърлото и белите дробове.

— А няма ли много да боли? — попита отец д’Егрини.

— Не знам дали хирурзите познават по-трудна операция — отвърна ученикът, — затова господин Баление не съобщи на отец Родин, точно каква ще е операцията.

— Моля ви да останете още в тази стая и щом пристигне господин Баление го доведете веднага.

След това той се върна в стаята при болния, седна до възглавницата и показа писмото:

— Това са няколко противоречиви доклада, относно различни лица от рода Ренепон, които според мен заслужават специално внимание. Внезапното ми заболяване не ми позволи сам да направя нещо, защото днес излизам за първи път. Но не зная, отче, — прибави той, като се поприведе към Родин, — дали здравето ви позволява да ме слушате…

Болният направи жест, в който се четеше молба и отчаяние, от което отец д’Егрини долови някаква опасност, затова се обърна към кардинала. Той още не можеше да се утеши, за това че не успя да разкрие тайната на йезуита. Отчето му посочи писмото и с голямо почитание изрече:

— Позволявате ли, Ваше Високо Преосвещенство, да чета?

Кардиналът наведе глава и отговори:

— Вашите дела, драги ми отче, са и наши дела. Църквата винаги трябва да се радва на онова, което радва и вашето славно Общество.

Отец д’Егрини разпечата писмото и откри в него няколко бележки, изписани с различен почерк. Още след прочитането на първата лицето му се помрачи.

— Но това е голямо нещастие…

Родин рязко изви главата си към него и го погледна въпросително.

— Флорина е умряла от холера — съобщи отец д’Егрини, — и неприятното е това, — допълни преподобното отче, като смачка в ръката си бележката, — че преди да умре изповядала на госпожица Кардовил, че отдавна я следи по заповед на Ваше Преподобие.

Нямаше никакво съмнение, че смъртта на Флорина и разкритието, което бе направила пред своята господарка, нарушаваха в известна степен плановете на Родин, защото той измънка нещо неразбрано, а на лицето му се изписа явно недоволство.

Отец д’Егрини разгърна следващата бележка, прочете я и рече:

— Това съобщение, отнасящо се до маршал Симон, не е съвсем лошо, но не е и задоволително, защото ни уведомява за подобрение на положението му. Но когато сравним тази информация с останалите, тогава ще можем да съдим за нейната истинност.

Родин даде знак на отец д’Егрини да побърза и отчето зачете:

„Уверяват, че от няколко дни насам духът на маршал Симон не е дотам неспокоен, недотам развълнуван. Напоследък прекарал два часа с дъщерите си, което от доста време не било му се случвало. Навъсеното лице на неговия войник Дагоберт от ден на ден става по-засмяно, което може да се приеме за доказателство, че е настъпило значително подобрение в състоянието на маршала. Последните писма без подател били познати по почерка и войникът ги върнал на разносвача. Трябва да се помисли да се пращат по друг начин.“

След това отец д’Егрини изгледа Родин и му каза:

— Ваше Преподобие без съмнение смята, че тази бележка не е дотам задоволителна, нали?

Родин наведе глава. По набръчканото му чело се виждаше колко страда, че не може да говори. Два пъти постави ръката си на гърлото и изгледа отец д’Егрини притеснено.

— Ех — въздъхна отчето ядосано, след като прочете и следващия текст, — заради едната ни днешна сполука този ден ни докара други неприятности!

Като чу тези думи Родин рязко се обърна към отец д’Егрини, протегна към него ръка и го заразпитва с поглед. Кардиналът, който споделяше същото безпокойство, попита отец д’Егрини:

— Какво се съобщава в тази бележка, драги ми отче?

— Ние мислехме, че никой не знае за пребиваването на господин Харди в нашата къща — отговори отец д’Егрини, — но ме е страх, че Агрикол е открил жилището на бившия си господар и му е предал писмо чрез един наш слуга. И така — ядовито прибави отец д’Егрини, — през тия три дни, в които не можах да се срещна с господин Харди в стаята, където живее, някой от слугите му се е оставил да бъде подкупен… Там има един с едно око, на когото никога не съм вярвал… Не, не ми се иска да приема това предателство, чиито последствия биха могли да бъдат много плачевни. От всички, аз най-добре зная, как стоят работите и твърдя, че една подобна преписка може да развали всичко, като събуди у господин Харди стари спомени и случки, приспани с големи усилия. По този начин може за един ден да рухне всичко, което съм направил, откакто той живее в нашата къща… Добре е, все пак, че в бележката се говори за съмнения, за страхове, които останалите сведения, на които вярвам повече, няма да потвърдят.

— Не бива да се отчайваме така бързо, драги ми отче — каза кардиналът, — доброто дело всякога е под Божия защита.

По всичко личеше обаче, че това уверение не успокоява достатъчно отец д’Егрини, който изглеждаше умислен и отчаян, а Родин, легнал безпомощно в постелята потреперваше конвулсивно от яд, след чутата лоша новина.

— Да видим накрая, какво пише в бележката, която ми изпраща човек, на когото имам голямо доверие — въздъхна отец д’Егрини. — Не се съмнявам в абсолютната достоверност на неговите сведения. Дано бъде съвсем различна от останалите…

За да си представи читателят какво е било съдържанието на прочетеното трябва да споменем, че изведнъж в стаята настъпи ужасно объркване, редуваха се яростни ръкомахания, реплики на неприкрита омраза.