Йожен Сю
Скитникът евреин (23)

VI глава
Примката

Метисът Фарингея явно искаше да отпъди злокобните мисли, събудени от разказа на индиеца за тайнствения ход на холерата, и рязко смени темата. В очите му блеснаха свирепи пламъчета, на лицето му се изписа див възторг и той извика:

— Бохвария ще бди над нас — безстрашните ловци на хора! Смелост, братя, смелост… Светът е голям… Нашите жертви са навред. Англичаните ни заставят да напуснем Индия — нас, тримата главатари на доброто дело. Какво ни засяга! Тук остават нашите братя, прикрити, многобройни и ужасни като черните скорпиони, които издават присъствието си само с едно смъртоносно ухапване. Заточението разширява владенията ни… Братко, Америка е ваша — каза той вдъхновено на индиеца. — Братко, Африка е ваша — каза на негъра. — А за мен, братя, остава Европа… Навсякъде, където има жертви, има и сърца, препълнени с омраза. На нас се пада да разпалим тази омраза с огъня на отмъщението!!! На нас се пада с хитрини и примамки да привлечем служителите на Бохвания — всички онези, чиято последователност, смелост и храброст могат да ни бъдат полезни. В себе си и заради себе си нека разчитаме на предаността и себеотрицанието. Нека си дадем сила, помощ и подкрепа. Нека всички, които не са с нас, бъдат наши жертви. Нека се уединим между всички, срещу всички и въпреки всички. Нека за нас не съществува нито отечество, нито семейство. Семейството са нашите братя, отечеството ни е светът.

Това красноречие направи особено впечатление на негъра и индиеца, защото те обикновено се поддаваха на влиянието на Фарингея, който беше по-умен от тях, макар те също да бяха едни от изявените главатари на кръвожадното общество.

— Да, така е, братко! — извика индиецът, заразен от възторга на Фарингея, — светът е наш… Нека дори тук, в Ява, оставим следа от нашето заминаване. Нека преди да си тръгнем от този остров да основем дружество на доброто дело. То бързо ще се разрасне, защото тук мизерията е голяма, а холандците грабят със същата стръв, както англичаните… Братко, в мочурливите оризища на този остров, където работниците винаги намират смъртта си, видях хора, принудени да извършват убийствена работа. Бяха бледи като трупове, изтощени от болести, труд и глад. Някои падаха и не ставаха повече… Братко, доброто дело ще се разпространи тук.

— Завчера вечерта — каза метисът, — стоях на брега на езерото зад една скала. Към водата се приближи млада жена. Няколкото дрипи едва прикриваха мършавото й загоряло на слънцето тяло. В ръцете си държеше малко дете, притискаше го към изсъхналите си гърди и плачеше. Целуна го три пъти и рече: „Поне ти няма да бъдеш злочесто като баща си“, а сетне го хвърли във водата. То изпищя и изчезна. Като чуха писъка, скритите в тръстиките крокодили се хвърлиха в езерото… Братя, тук майките убиват децата си от милосърдие. Доброто дело ще се разпространи по тази земя.

— Тази сутрин — каза негърът, — докато пребиваха с бич един черен роб, някакъв стар низък търговец в Батавия пое от полската си къща към града. В носилото му имаше и две от момичетата, които населяват харема му и които той купува от семействата им, защото сиромасите не могат да ги изхранят. Момичетата жално хленчеха, но той не им обръщаше никакво внимание. Дванадесет млади и здрави момци крепяха носилото му. Братя, тук има майки, които продават дъщерите си от недоимък, има роби, които бичуват, има хора, които пренасят други хора, сякаш са товарни добичета… Доброто дело ще пусне корен в тази земя.

— В тази земя и във всяка земя, където царуват насилието, мизерията, развратът и робството.

— Впрочем, дано привлечем Джалма, както ни посъветва Махал контрабандистът — каза индиецът. — Тогава от идването ни на остров Ява ще има двойна полза, защото преди да си тръгнем, сред нашите последователи ще бъде този предприемчив и смел млад момък, който има толкова причини да мрази хората.

— Когато дойде, трябва да разпалим още повече злобата му.

— Нека му припомним смъртта на баща му.

— Клането на хората му…

— Арестуването му.

— Щом омразата пламне в сърцето му, той ще бъде наш…

Негърът се замисли за малко и изведнъж рече:

— Братя, ами ако Махал контрабандистът ни мами?

— Той ли! — извика индиецът с негодувание. — Та той ни взе с ладията си, осигури ни бягството от сушата, ще ни откара до Бомбай, където ще намерим кораби за Америка, Европа и Африка.

— Каква полза ще има Махал да ни предаде? — попита Фарингея. — Той знае, че нищо не ще го спаси от отмъщението на синовете на Бохвания.

— Освен това — рече черният, — нали ни се закле, че с хитрост ще накара Джалма да дойде тази вечер при нас? А щом дойде веднъж, вече ще бъде наш…

— Та нали контрабандистът сам ни накара да заповядаме на малаеца да отиде в ажупата на Джалма докато спи и вместо да го убие, да напише на ръката му името на Бохвания. По това Джалма ще може да съди за решителността, пъргавината и покорността на нашите братя. Ще знае от какво да се бои и какво да очаква от такива хора… От възторг или от страх той ще се присъедини към нас!

— Ами ако не се съгласи, въпреки причините, поради които трябва да мрази хората?

— Тогава… Бохвания ще реши участта му — каза мрачно Фарингея. — Имам един план…

— Но дали малаецът е успял да свари Джалма заспал? — каза негърът.

— Няма по-смел, по-пъргав и по-ловък човек от малаеца — рече Фарингея. — Той успя да издебне една черна пантера с нейните малки в дупката й. Уби майката и взе малкото, което после продаде на един капитан на европейски кораб.

— Малаецът е успял! — викна индиецът, като се заслуша в особения крясък, проехтял сред дълбоката тишина на нощта и гората.

— Да, това е крясък на сокол, който носи улова си — рече негърът, ослушвайки се, — и нашите братя така известяват, че са заловили жертвата си.

След малко малаецът се появи на вратата на колибата. Беше облечен в дълга пъстра памучна дреха.

— Е? — рече негърът неспокойно. — Успя ли?

— Джалма ще носи знака на доброто дело през целия си живот — каза гордо малаецът. — За да стигна до него, трябваше да пожертвувам на Бохвания един човек, който ми се изпречи на пътя. Оставих тялото му под храстите, близо до ажупата. Но Джалма носи нашия знак. Контрабандистът Махал пръв научи за това.

— А Джалма не се ли събуди? — попита индиецът, смутен от решителността на малаеца.

— Ако се бе събудил, с мен щеше да е свършено, защото трябваше да го оставя жив.

— За нас ще бъде по-полезен жив, отколкото мъртъв — поде метисът. После се обърна към малаеца и му каза: — Братко, като изложи живота си на опасност заради доброто дело, днес ти извърши онова, което сторихме ние вчера и което ще направим утре. Днес ти изпълняваш, утре ще заповядваш.

— Всички принадлежим на Бохвания — рече малаецът. — Какво още трябва да се направи? Аз съм готов.

Малаецът стоеше с лице към вратата на колибата. Изведнъж прошушна:

— Джалма идва, приближава се към вратата. Махал не ни измами.

— Нека не ме види веднага — каза Фарингея, отдалечи се в тъмния ъгъл и се скри под една рогозка. — Постарайте се да го убедите, ако се съпротивлява, аз имам свой план…

След тези думи Фарингея изчезна, а Джалма се появи в отвора на колибата.

Щом Джалма видя трите зловещи физиономии, отскочи от изненада. Не предполагаше, че тези хора са от общността на фансегарите, но знаеше, че в околността няма ханове и пътниците нощуват по палатки и развалини, така че пристъпи към тях. Когато първоначалното му учудване премина, той разпозна по бронзовото лице и облеклото индиеца и му каза на своя език:

— Надявах се да намеря тук един европеец…, един французин…

— Французинът… още не е дошъл — отвърна индиецът, — но скоро ще бъде тук.

От въпроса на Джалма индиецът разбра как Махал е успял да го подмами и за да спечели време, продължи играта.

— Ти познаваш ли го? — попита Джалма фансегара.

— Той ни определи среща тук, както и на теб.

— Защо? — каза Джалма още по-учудено.

— Като дойде, ще разбереш…

— Генерал Симон ли ви каза да се срещнете тук?

— Да, генерал Симон — отговори индиецът.

Настъпи кратко мълчание, в което Джалма напразно се мъчеше да си обясни тайнственото събитие.

— Кои сте вие? — попита той индиеца подозрително, защото гробното мълчание на двамата приятели на Фангея, които се гледаха втренчено, започна да го озадачава.

— Ние ли? — поде индиецът. — Ние сме твои, ако ти решиш да станеш наш.

— Аз нямам нужда от вас, нито вие — от мен…

— Кой знае?

— Аз зная.

— Лъжеш се. Англичаните убиха баща ти. Той беше цар. Арестуваха те. Заточиха те. Ти вече нямаш нищо…

От жестокия спомен лицето на Джалма помръкна, той се разтрепери и горчива усмивка изкриви устните му.

Фансегарът продължи:

— Баща ти беше справедлив смелчак. Поданиците му го обичаха, наричаха го Баща на великодушния… Ще оставиш ли смъртта му без отмъщение? Ялова ли ще бъде омразата, която гризе сърцето ти?

— Баща ми умря с оръжие в ръка. Отмъстих за смъртта му с англичаните, които убих във войната. Онзи, който замести баща ми и се би за него, ми каза, че сега би било безумие да се боря с англичаните за земите си. Когато ме освободиха, си дадох клетва, че никога няма да стъпя в Индия… А аз държа на думата си.

— Тези, които те направиха беден, които убиха баща ти, които те затвориха, са хора… И другаде има хора, на които можеш да отмъстиш. Нека твоята омраза падне върху тях!

— Ти говориш за хората така, сякаш не си човек.

— Аз и подобните на мен сме нещо повече от хора… За останалия човешки род сме онова, което са ловците за дивите зверове в горите… Искаш ли и ти да бъдеш като нас… нещо повече от човек? Искаш ли да наситиш изцяло, напълно и безнаказано омразата, която къса сърцето ти след причиненото зло?

— Думите ти стават все по-странни… Не тая омраза в сърцето си — каза Джалма. — Когато един неприятел е достоен за мен, аз се бия с него, а когато е недостоен — го презирам… Затова не мразя нито смелите, нито страхливите.

— Предателство! — извика внезапно негърът и посочи към вратата, защото Джалма и индиецът, разговаряйки, се бяха отдръпнали в ъгъла на колибата.

След този вик Фарингея, когото Джалма не бе забелязал до момента, отметна рогозката, под която се криеше, измъкна камата си, метна се като тигър и с един скок се озова вън от колибата. Видя няколко войници, които предпазливо се прокрадваха, удари единия със смъртоносен удар, събори други двама и изчезна сред развалините.

Това стана толкова бързо, че когато Джалма се обърна, за да разбере защо вика негърът, от Фарингея нямаше и следа. Неколцина войници застанаха на вратата и насочиха пушките си срещу Джалма и тримата Удушвачи, а другите се спуснаха след Фарингея.

Негърът, малаецът и индиецът разбраха, че е излишно да се съпротивляват, пошушнаха си бързо нещо и протегнаха ръце за въжетата, които носеха войниците.

В този момент в колибата влезе холандският капитан, който командуваше отделението.

— А онзи? — каза той и посочи Джалма на войниците, които привършваха с връзването на тримата фансегари.

— Всеки по реда си, г-н капитан — каза един стар сержант — ще стигнем и до него.

Джалма стоеше вцепенен от почуда и изобщо не разбираше какво става наоколо. Но щом видя, че сержантът и двамата войници се канят да вържат и него, той ги отблъсна с неприязън и отиде при офицера до вратата.

Войниците не очакваха, че ще срещнат съпротива и се дръпнаха неволно назад, смаяни от благородния и достоен поглед на сина на Каджа-Синг.

— Защо искате да ме вържете? — извика Джалма на индуски пред офицера, който разбираше езика, тъй като отдавна служеше в холандските части по тези места.

— Защо искат да те вържат ли, нещастнико? Защото си от бандата на тези убийци… А вие, какво — обърна се офицерът към войниците на холандски, — страхувате ли се от него? Вържете го… Вържете първо ръцете му, а после сложете една примка около врата му!

— Лъжете се — хладнокръвно каза Джалма с достойнство, което учуди офицера. — Тук съм само от четвърт час и не познавам тези хора. Надявах се да намеря един французин…

— Искаш да кажеш, че не си фасенгар? И кого мислиш, че ще измамиш?

— Фасенгари ли? — извика Джалма с толкова естествено отвращение, че офицерът даде знак на войниците, които отново се канеха да вържат сина на Каджа-Синг, да спрат, — та това са хора от ужасната банда на убийците!… А вие ме обвинявате, че съм техен съучастник… В такъв случай, аз съм спокоен, господине — каза младият момък и сви рамене с презрителна усмивка.

— Не е достатъчно да бъдеш спокоен — поде офицерът, — благодарение на разкритията, вече знаем по какви тайнствени знаци се разпознават фансегарите.

— Господине, повтарям, че изпитвам огромно отвращение към тези убийци и дойдох тук, за да…

Негърът прекъсна Джалма и с безумна радост съобщи на офицера:

— Ти каза, че синовете на доброто дело се разпознават по знаците, които носят по тялото си. Часът ни удари и ние ще наденем примката на врата си. Много често сме мятали въжето на онези, които не служат на доброто дело… Прегледайте ръцете ни, прегледайте ръцете и на този млад момък.

Офицерът не разбра правилно думите на негъра и рече на Джалма:

— Очевидно, ако нямаш тайнствени знаци, както каза негърът, ние ще се уверим в това. А ако успееш да ни дадеш удовлетворително обяснение за присъствието си тук, след два часа ще бъдеш освободен.

— Не ме разбра — каза негърът на офицера, — принц Джалма е от нашите, защото на лявата си ръка носи името на Бохвания…

— Да, и той е син на доброто дело — добави малаецът.

— И той е фасенгар като нас — каза индиецът.

Тримата се бяха подразнили от отвращението, което Джалма демонстрира по отношение на фансегарите и смятаха, че е въпрос на чест да заявят, че синът на Каджа-Синг принадлежи към отвратителната им общност.

— Какво ще кажеш? — попита офицерът Джалма.

Той повдигна презрително рамене, запретна дългия си широк ляв ръкав и показа разголената си ръка.

— Каква наглост! — извика офицерът.

И наистина, от вътрешната страна на ръката, между китката и лакътя бе изписано с индуски букви името на Бохвания. Офицерът се втурна към малаеца, разголи ръката му, видя същото име и същите знаци, но не се задоволи с това и провери негъра и индиеца.

— Нещастнико! — викна той и се върна вбесен при Джалма, — ти си по-гнусен от съучастниците си. Вържете го като страхлив убиец — каза той на войниците, — като страхлив убиец, който лъже преди да умре, защото вече не му е писано да живее дълго.

Смаян и уплашен, Джалма беше втренчил очи в злополучните белези и не можеше нито да продума, нито да помръдне: блъскаше си ума над това непонятно нещо.

— Ще посмееш ли да отречеш този знак? — попита го офицерът с негодувание.

— Не мога да отрека онова, което виждам… и което съществува — каза Джалма съкрушен.

— Добре, че най-сетне си призна, нещастнико — рече офицерът, — а вие, войници, си отваряйте очите, защото отговаряте за всички.

Джалма реши, че е станал жертва на някакъв невероятен кошмар, престана да се съпротивлява и се остави безпрекословно да го завържат и подкарат. Офицерът се надяваше, че ще успее да намери Фарингея из развалините с една войскова част, но напразно го търси. След един час той пое за Батавия, където вече бяха пристигнали арестуваните и тяхната охрана.

 

 

Няколко часа след тези събития г-н Жозюе Ван Даел довърши дългия си доклад до г-н Родин в Париж по следния начин: „… Обстоятелствата бяха такива, че просто нямах друг избор. Казано накратко, това е едно малко зло в името на голямото добро. Трима убийци са предадени на правосъдието, а временното арестуване на Джалма ще бъде само повод да блесне още по-силно невинността му.

Още сутринта отидох при управителя да се застъпя за нашия млад принц. Казах му, че тъй като тези злодеи попаднаха в ръцете на властта благодарение на мен, може да ми се окаже признателност, като се направи всичко възможно да излезе наяве невинността на принц Джалма, който и без това заслужава съчувствие заради нещастията си и благородните си качества. Обясних, че когато вчера побързах да дойда и да съобщя на управителя къде се укриват фансегарите, изобщо не съм предполагал, че ще заварят там осиновеното момче на генерал Симон, на този превъзходен човек, с когото от известно време поддържам най-почтени отношения. Впрочем, на всяка цена трябва да се разкрие необяснимата случайност, която постави Джалма в това опасно положение. Добавих, че съм напълно уверен в неговата невинност и не моля за никакво снизхождение. Той ще прояви достатъчно смелост и достойнство, за да изчака в затвора деня на правосъдието.

Всъщност, аз казвам самата истина и нямам никакви угризения по отношение невинността на Джалма.

Управителят ми отговори, както очаквах, че той също е убеден в невинността на младия принц и че ще положи особени грижи за него, но че трябва да се изчака съдът, защото той е единственото средство, което може да докаже неоснователността на обвинението и да разкрие по какъв невероятен начин тайнственият знак се е оказал на ръката на Джалма… Контрабандистът Махал, единственият, който може да осветли правосъдието по този въпрос, след един час ще напусне Батавия, за да се качи на кораба «Руитер» и да отплава за Египет. Той ще пренесе и този дълъг доклад, защото последното прибиране на писмата за Европа беше снощи. Но преди да го завърша, исках да се видя с управителя тази сутрин.

И така, принц Джалма е задържан насилствено тук за един месец. Изпусне ли удобния случай с «Руитер», практически ще бъде невъзможно да пристигне във Франция преди 13 февруари идната година.

Както виждате, вие ми заповядвате, а аз сляпо изпълнявам съобразно средствата, с които разполагам, като се интересувам единствено от целта, която ще ги оправдае, защото вие казахте, че това дело е изключително важно за обществото. Във вашите ръце аз бях такъв, каквито трябва да бъдем в ръцете на настоятелите си — оръдия. Защото в името на Бога настоятелите ни правят от нас и от волята ни трупове^[1]. Впрочем, нека ги оставим да отричат нашето разбирателство и нашата сила: времената са ужасни, но се менят само събитията, а ние — ние не се променяме.

Послушание и смелост, тайна и търпение, хитрост и дързост, разбирателство и преданост помежду ни и за нас — чието отечество е светът, семейството са нашите братя, а царица ни е Рим.

Към десет часа сутринта контрабандистът Махал пое със запечатания доклад към кораба „Руитер“. След един час той бе удушен по фансегарски и тялото му бе скрито в тръстиките край един пуст бряг, където бе отишъл да вземе ладийката си, за да се добере до кораба. Когато след тръгването на парахода най-сетне откриха трупа на контрабандиста, г-н Жозюе, напразно търси дългото писмо, което му бе предал. Не се намери и писмото, което Махал трябваше да връчи на капитана на „Руитер“, за да бъде настанен като пътник.

И накрая, всички разследвания и издирвания, извършени из цялата страна, останаха без последствия. На остров Ява никога повече не видяха опасния главатар на Удушвачите.