Йожен Сю
Скитникът евреин (147)

XXIX глава
Адриана и Джалма

Джалма се приближи до девойката. Лицето му бе бледно, а ръцете сключени на гърдите. Те трепереха. Така изправен той застана пред нея с леко наведена глава.

Това положение в друга ситуация навярно би изглеждало смешно, но сега то повече трогваше.

Госпожица Кардовил също бе смутена, но страните й не бяха бледни, а зачервени от вълнението.

— Щастлива съм, княже, да ви приема тук.

След това с фин жест му показа един от портретите, които ги заобикаляха.

— Това е майка ми.

Навярно по този начин младото момиче искаше да внуши, че на тази тъй желана среща те няма да са сами.

Джалма разбра смисълът, затова почтително се поклони и бавно, дори малко тържествено изрече:

— Ще ви обичам и благославям, както майка си!

Едва ли госпожица Кардовил би могла да очаква по-добър отговор. Затова първоначалното й смущение започна да изчезва. Тя седна, като посочи на Джалма един стол срещу себе си.

— Благоволете… И струва ми се, че обръщенията „княз“ и „госпожица“ са твърде официални, за да разговаряме откровено. А ние сме добри приятели, нали?

— Да, скъпа моя… — Джалма се смути от това, че е лишен от използването на учтивата форма.

— Понеже откровеността е задължителна между приятели — Адриана погледна усмихната княза, — ще ви споделя, че съм малко огорчена от вас. Става дума за това, че ви очаквах малко по-рано…

— Може би ще ме укорите, че не дойдох малко по-късно.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че точно, когато излизах от къщи, някакъв човек се приближи до каретата и ми рече: „Вие можете да спасите един човешки живот. Това е животът на един човек, когото вие обичате като баща. Маршал Симон е в голяма опасност, затова веднага трябва да тръгнете след мен!“ Не можеше да не му повярвам, защото думите му звучаха убедително и искрено.

— Това е била някаква клопка! — извика развълнувано Адриана. — Преди малко повече от час маршал Симон идва тук…

— Той! — възкликна Джалма радостно. — Радвам се, че този прекрасен ден няма да бъде помрачен от тъжна вест.

— Но как така бързо повярвахте на този човек? — учуди се Адриана.

— Отначало го придружих, защото се страхувах да не се е случило нещо на маршала, защото знам, че има неприятели. След това, обаче, той изпусна неволно няколко думи, които ме накараха да се усъмня…

— Сега, като разсъждавам по-спокойно не изключвам възможността около маршала да е оплетена нова интрига. Затова при първия признак на съмнение трябва да му се притечете на помощ.

— Точно това направих, а вие ме чакахте…

— Направили сте, каквото е било необходимо. Всъщност, какво стана с този човек?

— По моя покана той се качи при мен в колата. Понеже се безпокоях и за маршала и за срещата с вас, аз го затрупах с въпроси. Направи ми впечатление, че на много от тях се затруднява да отговори, макар че бяха най-обикновени. Тогава ми мина през ума, че вероятно е подготвена някаква клопка. Веднага заповядах на кочияша да смени посоката. Разяреният вид на моя спътник бе явно доказателство, че съм развалил нечии планове. Все пак би било неприятно, ако маршалът наистина е бил в опасност… но вашата информация ме успокои.

— Тези хора са направо отвратителни — въздъхна Адриана, — но нашето щастие излезе по-силно от тяхната вражда.

Двамата замълчаха за известно време. Първа заговори госпожица Кардовил.

— Не е по силите ми да прикривам повече това, което е в сърцето ми. Може би трябва да поговорим още малко за миналото, в което се намесиха зли сили, а след това да го забравим завинаги, като един лош сън.

— Ще бъда напълно откровен с вас, дори това да бъде срещу мен самият, в определена степен — отговори Джалма.

— Все още се учудвам, как бе възможно да се явите пред очите на обществото…

— С онова момиче ли? — прекъсна я принцът.

— Да, точно така, с онова момиче — повтори госпожица Кардовил и зачака нетърпеливо.

— Не познавах добре отношенията между хората във Франция — заразказва открито Джалма, — затова лесно бях подведен от съветите на един човек, който успя да ми внуши, че ако постъпя по този начин, ще успея да предизвикам вашата завист…

— Стига, стига, сега разбрах, каква е била причината — живо го прекъсна Адриана. — Не е било толкова сложно замислено, но признавам, не се досетих. Всъщност, не получихте ли едно мое писмо, същия ден, когато се видяхме в театъра?

Лицето на Джалма рязко се промени, сякаш сянка мина през него. Личеше, че нещо го измъчва, но той бързо се овладя и заговори спокойно:

— Преди да дойда днес при вас, аз простих на един човек големи прегрешения към мен. Сега разбирам, че простъпките му се увеличават с още една… Сега съжалих за миг, че съм му простил, но вашето последно писмо ме прави отново великодушен.

— Наистина, нека оставим миналите страдания зад гърба си! — извика радостно госпожица Кардовил. — Преживяхме не една горчивина, но по-важното е, че бъдещето е пред нас! Ние двамата ще го градим и това е прекрасно, нали?

В настъпилата тишина Джалма спонтанно коленичи пред Адриана. Тя дори успя да забележи, че една сълза се търкулва по бузата му.

— Какво ти става, мили…

— В този момент се чувствам най-щастливия човек на земята! — заговори възторжено Джалма. — Не знам дали съм достоен за вас. Целия свят да поставя в краката ви — пак е недостатъчно!

Едва ли Джалма преувеличаваше в този момент, защото знаем какво е в душите на истински влюбените хора.

Госпожица Кардовил изпитваше същите вълнения, затова нежно го прекъсна:

— И двамата, мили мой, в този момент изпитваме вкусът на върховното щастие! Сигурна съм, че бъдещето ни принадлежи, така както съм сигурна, че чувствата и вълненията ни са взаимни.

Тя му подаде ръцете си и така, обгърнати от радостта и нежната тъга на преживяното, те останаха мълчаливи…

В същото това време Агрикол бързаше към улица „Вожирар“, за да предаде на господин Харди писмото от госпожица Кардовил.