Йожен Сю
Скитникът евреин (37)

IV глава
Йезуитката

Докато се случваха тези истории в двореца, където живееше госпожица Кардовил, там където живееше госпожа княгинята Сен-Дизие, ставаха съвсем различни неща.

Разкошът на градинския павилион рязко контрастираше с мрачната вътрешност на двореца, на чийто горен етаж живееше княгинята. Приземният етаж бе пригоден за пиршества, а тя отдавна се бе отказала от подобни удоволствия. Мълчанието, което властвуваше в жилището й, както и манастирският ред, който господствуваше в този дом, придаваха на цялата обстановка особена строгост.

Една известна личност, когато говореше за княгинята, личност, на която Адриана Кардовил желаеше да обяви истинска война, казваше:

— За да спечеля госпожа Сен-Дизие, се принудих да бъда и подъл, и малодушен, макар че не съм такъв.

Госпожа Сен-Дизие не бе станала забележителна отведнъж. Трябва да споменем няколко думи, за да различим промените в живота на тази опасна и неумолима жена, която с участието си в Обществото на йезуитите, бе придобила тайнствена и ужасна сила. Известно бе, че в братството има хора с по-дълга или по-къса пелерина. (Светски членове в това общество се наричат йезуити, облечени в пелерина.) Някога голяма красавица, в последните дни на империята и първите на реставрацията госпожа Сен-Дизие, е била една от най-прочутите жени на Париж. Тя притежаваше бърз, неспокоен и решителен дух, имаше пресметливо сърце и богато въображение и се бе отдала на клюките, подобно на хората, които участвуват в играта заради удоволствието от нея. Мъжът й принц Сен-Дизие (по-големият брат на граф Ренепон, дук Кардовил, бащата на Адриана) бе дотолкова заслепен от нея, че през целия си живот не каза дума, от която да се разбере, че той знае какво върши жена му. Като не срещаше трудност, княгинята, без да се отказва от охолния живот, реши да го обогати и с политически сплетни. Например да нападне Наполеон, да го свали от трона, това бе нещо, което обещаваше вълнения, които можеха да задоволят и най-взискателния характер. Известно време всичко вървя добре. Красива и духовита, сръчна и лицемерна, прелъстителка, постоянно заобиколена от обожатели, които тя замесваше в тежки съзаклятия, княгинята се надяваше да възкреси Фрондата и по тази причина започна енергична и тайна кореспонденция с няколко влиятелни лица, които сега бяха в чужбина и които бяха известни с омразата си към императора. Така се появиха и първите й писмовни контакти с маркиз д’Егрини, тогава полковник на руска служба и адютант на Моро. Но един ден всичко бе разкрито, много от любовниците на госпожа Сен-Дизие бяха изпратени във Венсан, а княгинята, която императорът можеше да накаже много строго, бе изпратена само на заточение в едно от именията й близо до Дюнкерк.

По време на реставрацията това бе признато за заслуга и въпреки лекомисленото си поведение госпожа Сен-Дизие спечели доста голямо влияние. Маркиз д’Егрини получи служба и се върна във Франция. Той бе красавец и се отдаваше буйно на веселби. Те бяха правили съзаклятието с княгинята без да се познават, но сега не бе трудно да се опознаят и лично. Необузданото себелюбие и вкусът към удоволствията, гордостта им и нуждата да заповядват, нечистото съчувствие, което привлича и сближава развратните природи, ги правеха повече съзаклятници, отколкото любовници. Връзката им се поддържаше и от общата им омраза към обществото, в което си бяха спечелили много неприятели. Връзката им се разпадна, когато след дуела с генерал Симон маркизът влезе в семинарията.

Княгинята продължи бурния си живот, предусещайки края на хубавите времена. За характера й може да се съди по следното. Докато бе все още красива, тя пожела да приключи светския си живот с една последна, но голяма победа и подобно на някоя прочута артистка да се оттегли от сцената навреме, за да запази у хората спомена за себе си. Княгинята избра внимателно жертвите си. С много хитрост тя успя да отнеме любовника на една прелестна осемнадесетгодишна девойка и след това се оттегли с бляскав успех. След няколко продължителни разговора с абат-маркиз д’Егрини, който вече бе станал прочут и известен проповедник, тя внезапно напусна Париж и замина за две години в имението си близо до Дюнкерк само с една от камериерките си, госпожа Гривоа.

Когато се върна обратно, тя вече не бе някогашната лекомислена и разглезена жена. Дворецът Сен-Дизие, някога място за веселби, приеми и удоволствия, стана тихо и строго място. Вместо светско общество, княгинята приемаше само известни с набожността си жени и хора, за които се знаеше, че са религиозни и монархически настроени. Заобиколи се с някои висши духовници, взе под свое покровителство един женски калугерски орден, построи си параклис, намери си изповедник, енорист, та дори и духовен баща, но истинският й духовен наставник си остана абат-маркиз д’Егрини. Това внезапно и твърде шумно разгласено разкаяние накара много хора да се замислят. У едни то вдъхна уважение към княгинята, но други, по-проницателните, го приеха с усмивка. Само един пример може да покаже силата, която получи княгинята, след като влезе в Обществото. Този пример ще покаже също и злия и отмъстителен характер на тази жена, която сега Адриана Кардовил безразсъдно се готвеше да преодолее. Между онези, които се подсмиваха на нейната промяна бяха и двамата влюбени, които тя бе разделила. След като отново се събраха, те си отмъстиха на княгинята с няколко жлъчни подигравки за разкаянието й. След немного време на двамата се случи голяма неприятност. Анонимни писма отвориха очите за истината пред влюбения мъж, стана скандал и жената изчезна. А върху мъжа се струпаха колкото неясни, толкова и ужасни слухове, че приятелите му започнаха да го отбягват, докато го изоставиха. Като видя, че остава сам и като не знаеше къде се крие врагът, който му нанасяше тези удари, и след като не допусна, че това може да бъде работа на княгинята, той потърси един от старите си приятели. Приятелят му отговори не само уклончиво, но и презрително. Младежът се ядоса и поиска удовлетворение. Противникът му каза:

— Намерете си двама секунданти, които познавам и аз и тогава ще се дуелирам с вас.

Бедният младеж не намери нито един. Най-накрая, изоставен от всички, без да може да си обясни защо, той полудя от отчаяние и се самоуби. В деня на смъртта му госпожа Сен-Дизие каза, че онзи, който дълго време се подиграва с божиите и човешките закони, не може да приключи живота си по друг начин, освен като извърши още едно зло и се самоубие. Приятелите на госпожа Сен-Дизие разпространиха думите й.

Но това не беше всичко. До наказанието стоеше и наградата. Онези, които наблюдаваха внимателно, забелязваха, че любимците от религиозния кръг на госпожа Сен-Дизие бързо получиха високи служби. Добродетелните млади мъже, които набожно слушаха поученията, успяваха да се оженят за богати сирачета от ордена „Пресветото сърце“. Девойките по-късно разбираха какво значи да се омъжиш за набожен мъж, избран и наложен им от набожни жени, и по този начин плащаха скъпо за лъжливото благоволение да бъдат приети в това лицемерно общество. В него те се чувствуваха без подкрепа и ги тормозеха ако понечеха да се оплачат от съдбата си. В къщата на госпожа Сен-Дизие се назначаваха префекти, главни бирници, членове на академията, владици, перове. Срещу всесилната препоръка, която получаваха, те трябваше да се показват пред народа набожни и да воюват срещу всяка проява на безбожие и най-вече тайно да донасят на абат д’Егрини за всичко.

Ето един случай, който е пропуснала отмъстителната ирония на Молиер или Паскал и който станал през последната година на реставрацията. Един високопоставен чиновник в двора, независим и с твърд характер, не се причестявал. Това можеше да послужи като лош пример и затова абат д’Егрини го посети. Като отчиташе характера му, абатът разбра, че ползата наистина ще е много голяма, ако успее да го накара да се причести. Затова подхвана разговор не за учението и църковното тайнство, а за благоприличието и за добрия пример, който ще даде на народа.

— Ваше високопреподобие — отвърна чиновникът — аз почитам вярата повече от вас и смятам, че ще е лицемерно да се причестя, без да съм убеден.

— Не бъдете толкова неотстъпчив — лукаво се усмихна абатът, — ще намерим начин да успокоим съвестта ви с ползата, която ще имате, ако послушате. Ще ви се даде бяло причастие.

Предложенията на абата не бяха приети и той си отиде сърдит. Не след дълго придворният чиновник бе свален. Подобни случаи имаше много. Тежко и горко беше на всички, които не се вслушваха в съветите на госпожа Сен-Дизие и нейните приятели и не пазеха интересите им. Рано или късно те не завършваха добре — едни разваляха отношенията си, други загубваха доверие, трети честта си, четвърти правителствените си служби, и всичко това ставаше невидимо и тайно.

Сега ще стане ясно как в годините на реставрацията княгиня Сен-Дизие стана много влиятелна и опасна. По време на Юлските бунтове тя се присъедини към младежите и макар и да запази добри отношения с някои от най-влиятелните лица на падналата монархия, пак имаше много власт и влияние. Княз Сен-Дизие умря без да дочака потомство. Богатството му бе огромно и то се падна на бащата на Адриана Кардовил. Преди осемнадесет месеца той също почина и дъщеря му остана последната и единствена представителка на този клон от рода Ренепон.

Княгиня Сен-Дизие очакваше внучката си в малък салон, застлан с тъмнозелен килим. Мебелите бяха покрити със същата дамаска. Те, както и библиотеката, която бе пълна с религиозни книги, бяха от абанос. Няколко икони на светци и голям кръст от слонова кост допълваха мрачната и тъжна обстановка. Госпожата седеше пред голямо писалище и запечатваше няколко писма от богатата си кореспонденция. Тя беше на около четиридесет и пет години и бе запазила красотата си. Тънката й някога фигура се бе поналяла с годините, но продължаваше да бъде привлекателна. Под обикновената шапка, украсена със сини панделки, се виждаше русата й коса. От пръв поглед човек се смайваше от обикновената, но достолепна външност и напразно търсеше по лицето й следи от предишния й живот. Като я виждаше така смирена, никой не можеше да повярва, че е била героиня на толкова много клюки и любовни приключения. Когато чуеше някаква неприлична дума, лицето на тази жена, която напоследък бе започнала да мисли, че е майка на Църквата, се променяше от бликнало целомъдрие и презрително съжаление. Но потрябваше ли, усмивката й можеше да бъде очарователна и сърдечна, а очите й да блестят благосклонно и дружелюбно. Но който се осмелеше да докосне гордостта й, да се противопостави на волята или да навреди на интересите й, усещаше гнева й, който се изписваше по лицето й.

В стаята влезе госпожа Гривоа с доклада, който й остави Флорин. Гривоа служеше вече двадесет години в дома на госпожа Сен-Дизие и бе научила всичко, каквото трябва да знае една камериерка за господарката си, особено когато тя е разглезена. Княгинята нарочно я бе задържала при себе си, защото тя бе свидетел на всички грешки от младостта й. Но също така бе вярно, че княгинята се държеше с нея повече като с приятелка, отколкото като със слугиня.

— Ето, госпожо, бележките на Флорин — каза госпожа Гривоа, като подаде доклада на княгинята.

— Сега ще ги прочета — отвърна госпожата. — След малко тук ще дойде моята внучка. Докато трае събранието, ти ще заведеш в павилиона й едно лице, което ще дойде и ще ти се представи от мое име.

— Добре, госпожо.

— Той трябва точно да опише всичко, каквото има в жилището на Адриана. Отваряй си очите да не пропусне нещо, защото е много важно.

— Добре, госпожо… Но ако Жоржет и Ева не се съгласят?

— Когато познаят човека, който ще прави описа, няма да посмеят да се противят. Ти трябва да се движиш до него и да настояваш за всички подробности. Те ще послужат за потвърждение на слуховете, които пусна неотдавна…

— Вече ги приемат за истина…

— Досадната и горда Адриана скоро ще бъде принудена да иска милост и прошка от мен!

Един стар слуга отвори двете крила на вратата и съобщи, че е пристигнал отец д’Егрини.

— Когато госпожица Кардовил се появи — каза княгинята на госпожа Гривоа — ще я помолиш да изчака малко.

— Добре — отвърна тя и излезе заедно със слугата.

Госпожа Сен-Дизие и отец д’Егрини останаха сами.