Йожен Сю
Скитникът евреин (17)

III глава
Епилог

Дива полска местност…

От една висока могила стърчаха огромни песъчливи скали. В средата им тук-там се издигаха брястове и дъбове с вече пожълтели от есента листа. Големите дървета бяха почервенели от лъчите на залязващото слънце, сякаш ги огряваше пожар. От тази могила се виждаше една дълбока, сенчеста, плодовита и покрита с прозрачна вечерна мъгла долина. Сочните ливади, гъстите дървета и ожънатите ниви се сливаха в мрачна, еднообразна повърхност и контрастираха със синкавия блясък на небето. В дъното на долината камбанарии от сив камък бяха стрелнали нагоре заострените си върхове… Покрай дълъг път, водещ от север на запад, имаше много разпръснати села.

Беше време за почивка. Време, когато прозорецът на всяка колиба, огрян от уютния пламък на селското огнище, пръска светлината си далеч през сенките и листака. Време, когато димът излиза на кълбета от комините и бавно се издига към небето. Но в тази долина огнищата сякаш бяха угаснали и запустели. Още по-странен и зловещ беше звънът на всички камбани, които биеха на умряло, като че ли тук животът се изчерпваше с този тъжен ек, ехтящ в околността.

Но малко преди да се стъмни, селата внезапно се осветяваха от огньове, чийто мътен, неспокоен пламък не идеше от селските огнища. Те бяха червеникави като огньовете, които кладат овчарите, за да се виждат през вечерната мъгла. И се движеха… Движеха се бавно към гробищата на всяка църква.

Тогава клепането зачестяваше, въздухът пищеше под бързите удари на камбаните и упокойни песни достигаха слабо дори до върха на могилата.

Защо ли имаше толкова погребения? Коя беше тази плачевна долина, в която веселите песни след всекидневния тежък труд бяха отстъпили място на упокойните и в която нощната почивка бе заменена с вечен сън? Коя ли бе тази местност, където всяко село оплакваше толкова мъртви наведнъж и ги заравяше в един и същи час, в една и съща нощ?

Смъртта бе толкова бърза, толкова вездесъща и толкова безпощадна, че едва оставаше време да закопават мъртъвците… През деня живите вършеха тежката си, неотложна работа, и само нощем, когато се връщаха от нивите, съсипани от труд, можеха да изорат другите бразди, където да положат своите братя, както семето в земята.

И това не беше единствената поразена долина. През тези прокълнати години много села, градове и големи царства видяха огнищата си угаснали и запустели, видяха и много мъртъвци в един и същи ден, които погребваха нощем на тъжната светлина от факлите. Защото през тези прокълнати години един страховит пътник изброди цялата земя от край до край — от вътрешността на Индия и Азия, та чак до Сибирските ледове и до бреговете на френското море. Този пътник, тайнствен като смъртта, бавен като вечността, неумолим като съдбата, страшен като Божията десница беше… Холерата!

Звънът на камбаните и звуците на упокойните песни се издигаха от дъното на долината до върха на могилата като мощен погребален глас. Светлините на факлите се виждаха надалеч през нощната мъгла. Още се здрачаваше. Странен час, който прави и най-определените неща неопределени, непонятни и фантастични.

Каменистата почва на могилата заеча от бавни, равномерни и твърди стъпки. Край големите черни стебла на дърветата премина човек. Беше висок, със сведена глава и благородно, кротко и тъжно лице. Сключените му вежди започваха от едното слепоочие и свършваха до другото, нещо, което не се приемаше за добър знак. Този човек сякаш слушаше далечния звън на погребалните камбани… А само преди два дни в селата наоколо цареше тишина, мир, щастие, здраве и радост. Но той мина оттук и ги остави тъжни и плачевни след себе си.

Пътникът вървеше и мислеше: Наближава 13 февруари. Наближава денят, когато потомците на скъпата ми сестра — последните издънки на нашия род, трябва да се срещнат в Париж… Уви, преди сто и шестдесет години за трети път гонението разпръсна по цял свят рода ми, когото следях с толкова любов от поколение на поколение цели осемнадесет века, заедно с неговите преселения, заточения и промени на вяра, щастие и име. Ех, този род, който тръгна от моята сестра, сестрата на един сиромах занаятчия^[1]. Колко величие и унижение, колко мрак и блясък, колко беди и слава помни той! С колко престъпления се е очернил и с колко добродетели се е почел! Историята на този род е историята на едно човечество! Кръвта на сестра ми е преминала през вените на сиромаха и богаташа, на царя и разбойника, на умния и лудия, на страхливия и смелия, на светеца и неверника, но се е опазила до този час.

Какво остана днес от този род?

Седем издънки: две сирачета, дъщери на една заточена майка и на един заточен баща; един свален принц; един беден свещеник-мисионер; един човек от средна ръка; една прочута и богата госпожица и накрая — един занаятчия.

В тях са се събрали добродетелите, мъжеството, униженията и страданията на нашия род!

Сибир… Индия… Америка… Франция… — ето къде ги е захвърлила съдбата им!

Когато някой от близките ми е в опасност, аз предчувствувам това. Тогава тръгвам към него от север на юг, от изток на запад. Вчера — през северните ледове, днес — през умерения пояс, утре — през тропическата жега. Но, уви, често, когато моето присъствие може да им помогне, една невидима ръка ме тласва, бурята ме запилява и…

— Върви!… Върви!…

— Нека поне свърша работата си!

— Върви!…

— Само един час! Един час да си почина!

— Върви!…

— Уви! Оставям близките си на ръба на пропастта!…

— Върви!… Върви!…

Такова е наказанието ми… Ако то е голямо, престъплението ми е било още по-голямо. Като занаятчия бях подложен на лишения и беди и нещастието ме направи зъл… Проклет да е денят, в който работех мрачен, озлобен, отчаян, защото колкото и да се трудех, близките ми нямаха нищо. Пред вратата ми мина Исус! Обиждан, бит, с тежък кръст на рамо, той поиска да си почине на моя каменен стол… От челото му течеше пот, от краката му капеше кръв, беше съсипан от умора. Каза ми с покъртително смирение:

— Страдам!

— И аз страдам — отвърнах му ядосано и го блъснах грубо, страдам, но никой не ми помага… Безмилостните правят и другите безмилостни!… Върви!… Върви!…

Тогава той болезнено въздъхна и ми рече:

— И ти ще вървиш неспирно чак до изкуплението. Така иска Бог, който е на небето.

И моето наказание започна.

Много късно отворих очите си за светлината, много късно прозрях какво е разкаяние, много късно научих какво е милосърдие, и най-сетне, много късно разбрах онези думи, които щяха да станат закон за човечеството:

ОБИЧАЙТЕ СЕ ПОМЕЖДУ СИ.

За да заслужа прошка, напразно от векове насам черпя силата и красноречието си от тези небесни думи, напразно уча много злобни и завистливи сърца на милост и любов, напразно съм накарал много души да се отвратят от потисничеството и неправдата. Не е настъпил денят на опрощението!

И както първият човек със своето грехопадение предаде потомството си на нещастия, така и аз, сиромахът занаятчия, подложих занаятчиите на вечни беди, за да се отплатят за греха ми, защото те от осемнадесет века насам не са се отървали от страданията си. От осемнадесет века насам силните и благоденствуващите казват на тези отрудени хора онова, което аз казах на молещия и страдащ Исус:

— Върви!… Върви!…

И те, съсипани от умора като него, с тежък кръст на рамо като него, отвръщат нажалени като него:

— Милост… Няколко минути почивка… Уморени сме…

— Върви!

— Но ако накрая умрем от труд, какво ще стане с малките ни деца и старите ни майки?

— Върви!… Върви!…

От векове насам и те, и аз вървим и страдаме и няма милостив глас, който да ни каже СТИГА! Такова е моето наказание и то е много голямо. То е двойно по-голямо, защото страдам заради човечеството, като гледам окаяните хора, подложени без почивка на безплоден и тежък труд. Страдам и заради рода си, на когото невинаги мога да се притека на помощ.

Но когато скръбта надминава силите ми, когато предчувствувам опасност за близките си, от която не мога да ги отърва, тогава обикалям света с мисълта за онази жена, царската дъщеря^[2], прокълната като мен, сина на занаятчия, да върви, да върви и тя ще върви, докато грехът й бъде изкупен. Само веднъж на един век, както две планети, които се сближават по време на столетната им обиколка, аз мога да срещам тази жена през съдбовната страстна седмица.

След всяка среща, изпълнена с ужасни спомени и непоносими болки, ние продължаваме безкрайния си вървеж като две скитащи във вечността звезди.

Единствено тази жена, за която вековете нямат край, както и за мен, може да отговаря на мислите ми, където и да се намира.

Тя е единствената, която споделя страшната ми участ, но поиска да сподели и едничкото чувство, което ме тешеше през цялото време… Тя обича потомците на моята скъпа сестра и ги закриля… Кръстосва заради тях от изток на запад, от север на юг…

Но, уви, една невидима ръка я тласва, бурята е запилява и…

— Върви!…

— Нека поне свърша работата си!

— Върви!…

— Само един час! Един час да си почина!

— Върви!…

— Оставям близките си на ръба на пропастта!…

— Върви!… Върви!…

Когато човекът се изкачваше по могилата, потънал в мисли, лекият вечерен ветрец се усили, превърна се в буен вятър, светкавици разцепиха облаците, а глухите, дълги тътнежи показваха, че приближава буря. Изведнъж прокълнатият, неспособен вече нито да плаче, нито да се смее, започна да трепери. Той никога не изпитваше естествена болка, но сложи ръката на гърдите си и почувствува как нещо ги пристяга.

— Ох! — извика той. — Усещам, че в този час много мои близки, потомците на скъпата ми сестра, страдат и се намират в голяма опасност. Единият е в Индия, другият в Америка, а третият е тук — в Германия. Отново започва борбата, отново зли страсти са се разпалили… О, ти, която ме чуваш, прокълната като мен скитнице Йеродиада, помогни ми да ги закрилям… Дано молитвата ми те достигне сред американските пустини, където си сега… Дано успеем!

Тогава се случи нещо невероятно.

Вече беше нощ. Човекът понечи бързо да се върне, откъдето бе дошъл, но някаква невидима сила не му позволи и го тласна в противоположната посока.

В това време бурята се развихри с цялото си мрачно величие. Вихрушка, изкореняваща дърветата и разклащаща скалите, премина над могилата с бързината на светкавица. Сред бученето на вятъра и блясъка на мълниите се показа човек с мрачно чело, който прескачаше скалите и дърветата, пометени от силната буря. Сега вървежът му не беше бавен, твърд и спокоен, а измъчен, като вървежа на човек, повлечен против волята му от неизвестна сила… Или като на човек, когото ужасната буря запилява някъде далеч.

Напразно издигаше молещи ръце към небето. Скоро той се изгуби сред нощния мрак и фучащите ветрове.