Йожен Сю
Скитникът евреин (57)

III глава
Матинето

Вакханалната царица седеше срещу Голчо и Роз-Помпон, а от дясната й страна се бе настанил Нини-Мулен. Тя огласяваше сутрешната гощавка, която Жак великодушно даваше на приятелите си.

Момичетата и момчетата явно бяха забравили умората си от бала, който започна в единадесет часа вечерта и продължи до шест часа сутринта. Всички бяха весели, влюбени и неизтощими, смееха се, ядяха и пиеха сред нескончаемо веселие. Отначало почти никой не разговаряше и се чуваше само тракането на приборите.

Вакханалната царица не беше весела както обикновено, но въодушевлението й не спадаше. По алените й страни и блесналите й очи се четеше трескава възбуда. Правеше всичко възможно, за да си възвърне настроението. От време на време се сещаше за разговора със сестра си, но се мъчеше да прогони тъжния спомен.

Жак поглеждаше Цефиза с обич. Благодарение на необикновената прилика в характерите, духовността и вкусовете между него и Вакханалната царица, тяхната привързаност имаше много по-дълбоки и здрави корени от обикновената връзка, основана на удоволствия. Цефиза и Жак дори не подозираха силата на любовта си, която до този момент не познаваше друго, освен радости и веселби и не се бе сблъсквала с нищо противно.

Малката Роз-Помпон от няколко дни беше сама. Нейният приятел студент бе заминал да прекара почтено заговезни със семейството си и да изкопчи малко пари от близките си под един странен предлог, който по традиция се използуваше от възпитаниците на юридическите и медицинските факултети. Роз-Помпон реши да му остане вярна, не искаше да се впуска в нова авантюра и затова си избра безобидния Нини-Мулен.

Той беше без шапка, голото му теме лъщеше, а зад тила му се спускаше дълга черна коса. Когато прекаляваше с алкохола, на челото му се появяваше червеникава ивица, която скоро се разпространяваше по цялата му глава. Роз-Помпон забеляза първите признаци на опиянението му, посочи ги на компанията и се изкикоти:

— Нини-Мулен, пази се, наводнението наближава!

— Когато покрие главата му, ще се удави! — добави Вакханалната царица.

Дюмулен беше започнал да се напива. В ръката си държеше огромна препълнена чаша, защото мразеше обикновените винени чаши, които от презрение, че събират малко, наричаше напръстничета. Той отвърна:

— Царице, не ме разсейвай. Мисля…

— Мисли — прекъсна го Роз-Помпон. — Нини-Мулен мисли. Внимание…

— Мисли ли? Да не е болен?

— И какво мисли?

— Може би за някоя анакреонска забранена поза?

— Да, мисля — поде важно Дюмулен. — Мисля за виното изобщо и в частност. Виното, за което божественият Босюет (той имаше навика да си спомня за него щом се напие), който беше сведущ по тези въпроси, е казал: „Във виното се крие смелост, сила, радост и умствено опиянение“, разбира се, когато човек има ум — добави Нини-Мулен.

— В такъв случай обожавам твоя Босюет — каза Роз-Помпон.

— А в частност, разсъждавам върху виното на сватбата в Кана. Чудя се червено ли беше, или бяло. И за да се сетя, опитвам ту червеното вино, ту бялото, ту двете заедно.

— И най-вече до дъното на бутилката? — каза Вакханалната царица.

— Правилно, Ваше величество. С много опити и проучвания най-сетне успях да открия, че ако виното в Кана е било червено…

— Не е било бяло — довърши решително Роз-Помпон.

— Ами ако стигнех до извода, че не е било нито бяло, нито червено? — попита Дюмулен.

— Тогава щеше да си пиян, драги мой — отвърна Голчо.

— Прав е съпругът на царицата. Винаги става така с онзи, който е прекалено жаден за знания. Както и да е, изучавайки този въпрос, на който съм посветил живота си, ще стигна до своето достопочтено поприще и ще придам на жаждата си те-о-ло-ги-чес-ки и ар-хе-о-ло-ги-чес-ки цвят.

Тези произнесени на срички думи предизвикаха бурен смях сред компанията.

— Археологически… — каза Роз-Помпон. — Какво е това? Има ли опашка? Да не е нещо, което плува?

— Оставете го — рече Вакханалната царица. — Това са думи на учен човек и приличат на турнюри под рокля от кринолин. Вятър и мъгла и толкоз. Налейте, Нини-Мулен! Шампанско, Роз-Помпон. Пия за здравето на твоя Филемон, дано се върне жив и здрав!

— По-добре да пием за способностите му, с които се надява да измъкне пари от близките си за заговезни — каза Роз-Помпон. — Мисля, че планът му е добър.

— Нека ви целуна по челото, скъпа Роз-Помпон, ако вие сте измислила този план! — извика Нини-Мулен.

— А какво ще каже мъжът ми?

— Мога да ви успокоя, че свети Павел, чуваш ли, свети Павел апостолът…

— И какво свети Павел апостолът?

— Свети Павел е казал ясно, че женените мъже трябва да живеят така, сякаш не са женени.

— Че какво ме интересува. Това се отнася за Филемон.

— Да — продължи Нини-Мулен. — Но божественият Босюет цитира свети Павел и добавя: „Следователно и омъжените жени трябва да живеят така, сякаш нямат мъже“. Затова и аз мога да ви прегърна, Роз-Помпон, още повече, че Филемон не ви е мъж.

— Не твърдя обратното, но вие сте много грозен.

— Имате право. Тогава пия за плана на Филемон. Пожелавам му да пипне повечко пари.

— Тогава да пием всички — каза Роз-Помпон, — за онова, без което животът на студентите е невъзможен.

Компанията посрещна тази наздравица с единодушни възгласи на одобрение.

— С позволението на нейно величество и на придворните й — рече Дюмулен, — предлагам наздравица за успеха на едно дело, което много ме интересува и което по нещо прилича на работата на Филемон. Смятам, че тази наздравица ми прави чест.

— За какво става дума?

— Наздраве за моята женитба! — каза Дюмулен и стана прав.

Тези думи предизвикаха ужасна врява, смехове и тропане с крака. Нини-Мулен викаше, тропаше и се смееше повече от другите, раззинал голямата си уста, и подсилваше оглушителния шум с тракането на кречеталото.

Когато крясъците поутихнаха, Вакханалната царица стана права и каза:

— За здравето на бъдещата госпожа Нини-Мулен.

— О, царице, благородството ви ме трогва до дъното на душата и аз ще си позволя да изтръгна от дълбините на сърцето си името на бъдещата ми съпруга — Онори-Мондест-Месалин-Анжел-Света Гълъбица…

— Браво! Браво!

— Тя е на шестдесет години и приходите й са повече от космите по белите й мустаци и бръчките на лицето й. Толкова е грамадна, че роклята й може да послужи за палатка на цялата наша почтена компания. Надявам се да ви представя бъдещата си съпруга на втория ден от заговезни, облечена като пастирка, която е изяла стадото си. Искаха да я посветят на вярата, но аз се надявам да я отвърна и да я въвлека във веселбите, за което тя ще ми бъде по-благодарна. Впрочем, трябва да ми помогнете да я приобщим към най-пиянските ни лудории.

— Ще я приобщим към всичко, което пожелаете.

Внезапно Вакханалната царица стана, на лицето й се изписа горчива демонична радост в едната си ръка държеше пълна чаша:

— Казват, че холерата крачи насам с яките си ботуши! Пия за нейно здраве! — извика тя. И пи. Въпреки приповдигнатото настроение, тези думи прозвучаха отрезвяващо. Тръпки побиха компанията и почти всички лица се намръщиха.

— Ех, Цефиза… — каза Жак назидателно.

— За холерата! — повтори Вакханалната царица. — Нека подмине всички, които искат да живеят, и нека измори наведнъж онези, които са алчни…

Жак и Цефиза си размениха бързи погледи, без другите да ги забележат, и за известно време царицата остана няма и неподвижна.

— Това е друга работа — поде Роз-Помпон. — За холерата! Нека на света останат само добрите хора.

Макар че разговорът се обръщаше на шега, мрачната сянка все още витаеше. Нини-Мулен реши да смени неприятната тема и извика:

— Да вървят по дяволите мъртвите! Да живеят живите! И тъй като става дума за живи и за добре живеещи, искам да пия за здравето на един скъп на нашата весела царица човек, за здравето на онзи, който днес ни е домакин. За беда не зная уважаемото му име, защото едва тази вечер имах щастието да се запозная с него. Така че той ще ме извини, ако го нарека с прякора му Голчо, който изобщо не оскърбява целомъдрието му, защото и Адам беше гол. Да пием за здравето на Голчо!

— Благодаря, храбрецо — каза Жак. — Ако някога забравя името ви, ще извикам „Пиячо на вино“ и съм сигурен, че веднага ще ми отговорите: „Тук съм!“.

— Тук и никъде другаде — отвърна Дюмулен, козирува с едната ръка, а с другата протегна чашата си.

— Но когато двама души пият заедно, трябва добре да се опознаят — поде сърдечно Голчо. — Казвам се Жак Ренепон.

— Ренепон! — извика Дюмулен, изненадан от фамилията му, макар да беше полупиян. — Вие се казвате Ренепон!?

— Ренепон, разбира се. Защо се учудвате?

— Защото има един древен род с това име. Графовете Ренепон.

— Така ли? — засмя се Голчо.

— Графовете Ренепон, които са и Кардовилски дукове — добави Дюмулен.

— Какво говорите, драги мой? Не виждате ли, че не съм от такъв род? Аз съм обикновен работник, който обича веселбите и гощавките.

— Вие — работник? Това е невъзможно — извика съвсем изумен Дюмулен. — Черпите ни по балтасарски, возите ни в карета с четири коня и сте работник? Кажете ми бързо занаята си и напускам нивата Господня, макар и там да не печеля лошо.

— Да не мислите, че фалшифицирам банкови чекове и пари? — засмя се Жак.

— Е, приятелю, това предположение…

— Допустимо е, ако се съди по начина ми на живот. Успокойте се, пропилявам едно наследство…

— Без съмнение прахосвате наследството на чичо си — каза замислено Дюмулен.

— Бога ми, не зная на кого е.

— Как така не знаете чии пари харчите?

— Първо, трябва да ви кажа, че баща ми беше вехтошар.

— Дявол да го вземе… — каза Дюмулен смутен, въпреки че рядко подбираше приятелите си по чашка. Но когато първата му изненада премина, той подхвана доста учтиво: — Но има вехтошари от сой…

— Шегувате се — каза Жак. — Но може би имате право, защото баща ми не беше обикновен човек. Знаеше гръцки и латински, беше образован и винаги ми е казвал, че няма равен в математиката. Освен това, доста е пътувал…

— Тогава — продължи Дюмулен, който започна да изтрезнява от изненада, — не е изключено да бъде от рода на графовете Ренепон.

— В такъв случай — каза Роз-Помпон, — баща ви е събирал дрипи за хоби.

— Не, не, за бога, правеше го, за да преживява — отвърна Жак. — Но на младини е живял добре, или поне по-добре, отколкото в края на живота си. Баща ми се обърнал към един свой роднина, но той не му дал нищо. Тогава решил да се възползува от гръцкия, от латинския и от математическите си способности, но не му се удало. Изглежда по това време Париж е бил пълен с учени хора. И за да не умре от глад, потърсил спасение във вехтошарството и намерил хляба си. И аз ядох от него цели две години, когато се прибрах при баща си, след смъртта на леля ми, с която живеех на село.

— В такъв случай покойният ви баща е бил истински мъдрец — каза Дюмулен. — Но не мога да разбера откъде сте получил наследство, освен ако не сте го намерил в някоя дрипа.

— Нека продължа. Когато навърших двадесет години, станах прислужник във фабриката на господин Трипо. След две години баща ми ненадейно умря и ми остави покъщнина: един сламеник, един стол и една маса. Имаше и една стара кутия от одеколон с някакви книжа, написани вероятно на английски, и един бронзов медальон, който заедно с верижката, струваше около десетина су. Никога не беше отварял дума за книжата. Не знаех за какво да ги използувам, но вместо да ги изгоря, ги прибрах на дъното на един стар сандък. И добре, че го сторих, защото срещу тези книжа ми дадоха пари.

— Странно! — каза Дюмулен. — Знаел ли е някой, че притежавате книжата?

— Да, един от онези, които издирват стари заеми, дойде при Цефиза да търси нещо. След като прочете книжата, каза, че работата е съмнителна и че ако искам, може да ми брои за тях десет хиляди франка… Десет хиляди франка са цяло състояние. И аз веднага приех.

— Но в такъв случай, вие трябваше да се досетите, че тези книжа имат голяма стойност.

— Едва ли, защото баща ми, който би трябвало да знае стойността им, не се бе възползувал от тях. И при това тези десет хиляди франка са добри парици, които ми паднаха като от небето. Че кой ще се откаже от такова нещо? И аз ги взех. Но банкерът ме накара да подпиша една полица.

— И подписахте ли?

— Че защо да не подпиша? Това е обикновена формалност, както ми каза човекът. И имаше право, защото тя е просрочена от петнадесет дни, а никой нищо не ми е казал. У банкера имам още около хиляда франка, защото го упълномощих той да държи парите ми. Ето как ям и пия до насита от сутрин до вечер, откакто съм взел десетте хиляди франка, и съм много щастлив, откакто напуснах окаяния си господар, господин Трипо.

Когато произнесе това име, веселото лице на Жак внезапно помръкна. Цефиза беше надмогнала обзелото я за малко тъжно настроение и неспокойно погледна Жак, защото знаеше как му се отразява името на господин Трипо.

— Господин Трипо — каза Голчо, — е човек, който прави от добрите хора лоши, а от лошите — още по-лоши. Щом има добър ездач и добър кон, трябва да има и добър господар и добър работник. Но, вярвайте ми, когато се сетя за този човек… — и Голчо удари силно с ръка по масата.

— Хайде, забрави това, Жак — каза Вакханалната царица. — Събрали сме се да се веселим.

— Не ми се весели вече — отвърна Жак сопнато, още по-разпален от виното. — Това е свръх силите ми. Щом си помисля за него, побеснявам. Само да чуете какво говори: „Нехранимайковци такива, псета безпризорни! Казват, че нямат хляб, тогава ще им натъпчем търбусите с щикове, дано се наситят!“ А момчетата във фабриката му са истински клетници. Работят докато им стигат силите, а после омаломощени умират един за друг. Но за местата им чакат други и веднага ги заменят, защото те дори не са коне, за които трябва да се плаща.

— Явно не обичате господаря си — каза Дюмулен, изненадан от мрачното настроение на домакина и натъжен, че разговорът стана толкова сериозен. Той пошушна нещо на царицата и тя му отвърна с красноречиво кимване с глава.

— Не, не обичам господин Трипо — продължи Голчо. — И знаете ли защо го мразя? Защото той е причината да тръгна по този път. Не го казвам за собствено оправдание. Всъщност, това е самата истина. Когато бях дете и се учех при него, работех толкова разпалено и всеотдайно, че си свалях ризата. Затова ме кръстиха Голчо. Но колкото и да се трудех, колкото и да се трепех, всичко беше напразно. Никога не чух една топла дума. Пръв отивах на работа и си тръгвах последен, но никой не забелязваше това. Един ден се нараних на машината. Заведоха ме в болницата. Когато излязох от там, все още бях съвсем слаб, но се върнах на работа, не се отчаях. И другите познаваха нрава на господаря ни и напразно ме увещаваха да не се престаравам, защото няма да получа нищо в замяна. Но аз продължавах, както си зная. Докато един ден не изпъдиха от работа дядо Арсен — един много добър старец, който от дълги години работеше във фабриката и беше за пример във всяко отношение, но силите вече го напускаха. Това означаваше смърт за него, защото имаше слаба и стара жена и никой нямаше да го наеме. Когато му съобщиха, че е уволнен, клетникът не можеше да повярва и от отчаяние се разплака. В това време покрай него мина господин Трипо. Дядо Арсен започна да го моли да го задържат на половин заплата. Господин Трипо му каза: „Какво?! Да не мислиш, че смятам да превърна фабриката в пансион за инвалиди. Щом не можеш да работиш, ще си вървиш!“ — „Цели четиридесет години съм работил, какво повече искате“ — отвърна дядо Арсен. А той му рече: „Не ме е грижа“. После се обърна към счетоводителя: „Разплати се с него за тази седмица и да се маха.“ И дядо Арсен се махна. Махна се, но вечерта той и жена му се отровиха. Тогава бях малък, но тази история ме научи на едно нещо: колкото и да се трепе човек от работа, от това се ползуват само богатите, които накрая дори едно благодаря не му казват и той умира на стари години върху някой сламеник. Ентусиазмът ми се изпари и из си казах: какво ще получа, ако работя повече, отколкото трябва? Ако господин Трипо трупа богатства от моя труд, за мен ще остане ли поне една троха? И тъй като нямах никакви облаги нито от честолюбието, нито от заплатата си, намразих работата, започнах да извършвам само толкова, колкото да си изкарам хляба, станах мързелив, разсеян, безогледен и си мислех, че когато трудът съвсем ми омръзне ще постъпя като дядо Арсен и жена му.

Докато Жак се предаваше на горчивите си спомени, Дюмулен и Вакханалната царица направиха знак на околните. Те мълком се споразумяха и щом царицата стана, събаряйки бутилки и чаши, а Нини-Мулен затрака с кречеталото, всички се развикаха: „Кадрил! Кадрил!“

Щом чу радостните викове, избухнали като бомба, Жак се сепна, изгледа изненадано приятелите си, потърка челото си с ръка, сякаш искаше да пропъди тъжните мисли и извика:

— Прави сте. Да живее веселието!

За един миг здравите мускули повдигнаха масата и я преместиха в единия край на големия салон. Зрителите насядаха кой на стол, кой на кресло, кой на перваза и запяха, замествайки музиката, а Голчо, Вакханалната царица, Нини-Мулен и Роз-Помпон затанцуваха.

Дюмулен подаде кречеталото си на един от гостите и пак си сложи римския шлем с перата. В началото на гощавката беше свалил връхната си дреха и сега разкриваше целия блясък на облеклото си. Върху люспестата ризница носеше някакъв жакет, покрит с перушина, който много напомняше за одеянието на диваците. Коремът му беше голям, краката му — мършави, а около глезените му се мотаеха широки ботуши.

Малката Роз-Помпон беше накривила шапката си, държеше ръцете си в джобовете и с леко приведена гръд чупеше кръста си наляво и на дясно, танцувайки с Нини-Мулен. А той подскачаше пред нея, прегъваше левия крак, премяташе десния, повдигаше пръстите на краката си нагоре, влачеше петите си, с лявата ръка се пляскаше по тила, а дясната протягаше толкова бързо напред, сякаш искаше да хвърли прах в очите на зрителите.

Началото на танца беше сполучливо. Насред шумните ръкопляскания вратата ненадейно се отвори. Един от слугите на гостилницата потърси с очи Голчо и щом го зърна, се отправи към него и му зашушна нещо на ухото.

— Мен ли? — извика Жак и се разсмя. — Това е някаква грешка!

Слугата добави още няколко думи, лицето на Голчо се изопна от тревога и той отвърна на слугата:

— Добре, ще дойда — и тръгна към вратата.

— Какво има, Жак? — попита Вакханалната царица.

— Сега ще се върна. Нека някой ме смени, не спирай танца заради мен — каза Голчо и бързо тръгна.

— Сигурно е станало някое недоразумение — каза Дюмулен, — ей сега ще се върне.

— Да — отговори Вакханалната царица.

Танцът продължи.

Нини-Мулен държеше Роз-Помпон за дясната ръка, а тя държеше Вакханалната царица за лявата. В същия момент вратата пак се отвори и слугата, след който излезе Жак, се доближи свенливо до Цефиза и започна да шепне на ухото й. Вакханалната царица пребледня, изпищя, спусна се към вратата и излезе тичешком без да каже нищо. Приятелите й останаха слисани.