Йожен Сю
Скитникът евреин (184)

II глава
Откупуване

Слънцето изгрява.

Птиците се събуждат и радостно се устремяват към облаците.

Лека пара се издига над мокрите треви.

По средата на стръмнината, срещу източната посока, няколко стари върби, обрасли с мъх са образували нещо като покрив. На мъхестите корени на тези стари и превити дървета бяха седнали мъж и жена. Белите им коси, прегърбените им фигури показваха, че са много възрастни…

А само преди минути тази жена бе млада и хубава. Дълга и черна коса покриваше челото и раменете й.

Мъжът също допреди малко бе снажен и силен.

Тази картина се скриваше наполовина от бледата утринна мъгла.

— Сестрице — говореше старецът на жената до него, — колко пъти от векове насам, Божията ръка ни беше тласкала да бъдем разделени, да посрещаме изгрева на различни места, да кръстосваме света от изток на запад… Колко пъти сме замръквали с неутихващата болка, че следващият ден е определен пак да ходим… Напразно растеше числото на дните и месеците, защото смъртта винаги ни отбягваше.

— Но, какво щастие, братко мой, че Бог в своята милост ни позволи, както всички останали хора да се приближим до гроба. Слава Богу!

— Слава Богу, сестрице, защото от вчера насам, откакто ни докосна Неговата воля, усещам някаква слабост, която хората усещат, когато наближава смъртта…

— И аз, брате, усещам същата слабост. Това означава, че Божият гняв е удовлетворен.

— Уви, сестрице, сега няма съмнение, че и последният представител на моя род, със смъртта си ще изкупи моя грях… Бог ще ми прости тогава, когато и последният потомък умре…

— Дързост и надежда, брате мой. Мисли си, че след отдаването идва прошката, а след прошката — наградата… В твое лице и в лицето на твоите потомци Бог прокле майстора, който от нещастие и неправди стана лош. Тогава той ти каза: върви, върви, върви… без почивка, без покой. Затова от векове мнозина хора са казали на майстора: „Работи, работи, работи! Постоянно, без почивка и покой! Твоята работа ще бъде за всички полезна, само за теб и твоите потомци — не! Твоята заплата едва ще ти стигне, за да поддържаш живота си в лишения…“

— Уви! Все така ли ще бъде?

— Не, не брате мой. Вместо да плачеш за своите потомци, трябва да се радваш, защото тяхната смърт може би е била нужна за твоето изкупуване. Бог, като откупи в твое лице проклетия от небето майстор — занаятчия, ще откупи и работника, от когото се боят онези, които го притискат в хомот. Да, аз ти казвам, че заедно с нас, ще бъдат избавени жената и робите. Изпитанието бе жестоко, брате мой! Но вече му се вижда края…

По този начин скоро ще се въздигне новото общество. Не онова Исусовото, а истинското, което ще служи честно на Бог!

Двамата старци замълчаха и зареяха погледи в божията земна благодат.

Силите ги напускаха и те бяха щастливи.

Най-сетне бяха намерили своето място на земята…