Йожен Сю
Скитникът евреин (33)

VI глава
Сутринта

Влажната и мъглива нощ се превърна в ясен и студен ден. През единствения прозорец на стаята се виждаше парченце от синьото небе.

Стаята бе скромна като на Гърбавото. Над малката бяла масичка, върху която Агрикол създаваше поетическите си вдъхновения, висеше единственото украшение — портрет на Беранже, поетът, който възпя славата и несполуките на народа и спечели обичта му.

Дагоберт и Агрикол се събудиха на съмване. Ковачът едва успя да прикрие безпокойството си — наскоро на улица „Prouvaires“ бяха извършени много арести, а в един от водачите на заговора намериха много екземпляри от „Освободените работници“. Баща му не подозираше нищо. Той веднага се бе облякъл и избръснал по войнишки и сега не сваляше очи от сина си.

— Ще ми се смееш… — каза той — но през нощта исках да те гледам денем. Както сега… Радвам се, че имаш мустаци. Какъв гренадир можеше да стане от тебе… Не си ли искал да бъдеш войник?

— А мама?

— Да…, прав си. А и май отмина времето на сабята. Ние, старците, вече не ставаме за нищо, освен да седнем край огнището… Като стара и ръждясала пушка… Времето ни вече отмина.

— Вашето героично и славно време! — възкликна Агрикол, но след миг добави трогнат: — Знаеш ли, хубаво е човек да е твой син…

— Не знам… Аз съм като онези, които не са виждали храна два дни. Те постепенно идват на себе си. Така се чувствувам откакто съм с теб, сине…

Чувайки тези думи, Агрикол изпита болка, предчувствувайки предстоящата раздяла.

— Е, щастлив ли си? Добър ли е с теб господин Харди?

— Той е най-добрият и великодушен човек на земята. Само ако видиш — фабриката му е като рай сред останалите. По лицата на работниците му се чете радост, а те работят с удоволствие.

— Да не би господин Харди да е магьосник?

— Той направи работата ни удоволствие… Дава справедливи заплати, отстъпва част от печалбата си, а това събужда желание за работа. Построи жилища на работниците… Но ти сам ще можеш да се убедиш!

— Значи са верни приказките, че Париж е като страна на чудесата? Ето че и аз пристигнах тук. И няма да ви оставя повече.

— Да, тате — добави Агрикол, въздишайки. — Няма да се разделяме повече. Двамата с мама ще се опитаме да забравиш теглилата.

— Я ме погледни! Имам ли вид на човек, който е живял тежко? Вече се чувствувам като младок. Скоро ще започна и да се движа. Хващам се на бас, че като ни видят двамата — ти с черните мустаци и аз с побелелите — хората ще си помислят: „Това са баща и син“. А сега напиши на бащата на маршал Симон, че внучките му са в Париж — да се върне, защото трябва да свърши много важна работа. През това време аз ще отида да кажа „добро утро“ на жена си и на малките, след което ще закусим, майка ти ще отиде на църква, а ние ще се поразходим.

— Татко — отвърна Агрикол — боя се, че днес няма да мога да те придружа.

— Как така! Нали днес е неделя!

— Да — съгласи се Агрикол, — но обещах да отида рано във фабриката, за да свърша една бърза поръчка. Ако не изпълня обещанието си, мога да навредя на господин Харди. Но след това ще бъда свободен.

— Добре тогава — каза войникът с известно съжаление, — макар че ми се щеше да се разходим из Париж двамата. Но работата е най-важното. — След това войникът бързо разцелува сина си и добави: — Сега се поуспокоих. Къде мога да намеря адресите на всички парижки нотариуси? От Русия изпратих по пощата важни за момичетата, които доведох, документи на един нотариус, но по пътя ми откраднаха портфейла. Забравил съм името му, но ако го срещна, мисля, че ще си го припомня…

На вратата се почука два пъти и Агрикол най-напред помисли, че са пристигнали със заповед за арестуването му. Баща му, без да забележи неговото вълнение, извика:

— Влезте!

Вратата се отвори и в стаята влезе Гавриил. Той бе наметнат с черна мантия и носеше кръгла шапка на главата си. Агрикол видя брат си и се втурна да го прегърне. Дагоберт се трогна от гледката и се просълзи. Имаше, наистина, нещо вълнуващо в двамата младежи, които колкото бяха близки по дух, толкова бяха различни на външен вид: до мъжественото лице на Агрикол изпъкваше още по-силно ангелската красота на Гавриил.

— Толкова чаках да дойдеш! — каза ковачът.

— А мама? Как е тя? Здрава ли е? — попита Гавриил като се ръкува с Дагоберт.

— Сега ще оздравее по-бързо, защото всички сме заедно, а няма нищо по-здравословно от радостта. Дагоберт се обърна към Агрикол, който радостно наблюдаваше мисионера и му каза: — Като си помисля само колко безстрашен е Гавриил! Нали ти разказах как спаси дъщерите на маршал Симон и се опита да спаси и мен?

— Какво ти е, Гавриил! — извика изведнъж ковачът, който бе започнал да наблюдава мисионера с тревога.

Когато влезе в стаята, Гавриил свали шапката си и застана до прозореца. От влизащата през него светлина се виждаше белегът, който се простираше над веждите, през цялото му чело. След вълненията и случките, последвали корабокрушението, по време на краткия си разговор с Гавриил в Кардовилския замък, Дагоберт не бе забелязал белега върху челото на младия мисионер, но сега, изненадан не по-малко от Агрикол, попита:

— Какво ти е станало? Какъв е този белег?

— Погледни и ръцете му, татко! — продума ковачът, като посочи едната ръка на мисионера, с която той се бе опитал да възпре порива на Дагоберт.

— Гаврииле, кой те рани така? — попита Дагоберт. Хвана ръката на мисионера, разгледа я внимателно и добави: — Калугерите в Испания бяха разпънали един мой приятел на кръст и оттогава му бяха останали подобни белези.

— Разпнаха ме диваците от скалистите планини — прекъсна ги Гавриил. — Спаси ме провидението…

— Нямаше ли оръжие? — попита Дагоберт.

— Ние не носим оръжие — усмихна се Гавриил. — И никога не водим със себе си войници.

— Не те ли защитиха хората, които бяха с теб? — попита нетърпеливо Агрикол.

— Бях сам, братко…

— Сам!

— Да, сам. С един водач.

— И ти отиде без оръжие сред диваците? — възкликна Дагоберт, който не можеше да повярва на ушите си.

— Това е възвишено… — отговори Агрикол.

— Вярата не може да се натрапва — поде добродушно Гавриил. — Само чрез убеждение.

— Но когато и това не помага? — попита Агрикол.

— Проповедникът ще умре за вярата и ще оплаче онези, които я отхвърлят. Вярата е благотворна…

Отговорът бе ясен и прост. Дагоберт наблюдаваше Гавриил с изненада и уважение едновременно. Гавриил, без да разбира какво става, се обърна към войника и попита:

— Какво ти стана?

— И питаш! Аз воювам тридесет години и мислех, че съм бил смел, но сега разбирам… Ти…

— Какво толкова съм извършил!

— Славни са твоите рани — старият войник улови ръцете на Гавриил и го загледа възторжено.

— Татко казва истината — добави Агрикол. — Аз уважавам такива свещеници, които обичат ближния и са безстрашни.

— Не ме хвалете толкова — каза Гавриил свенливо.

— Ние не те хвалим напразно. Когато аз влизах в битки, с мен бяха другарите ми, заповядваше ми началникът… И благодарение на това минавах за смелчак. А ти си сто пъти по-смел, защото си бил сам и без оръжие.

— Ти си истински баща! — възкликна ковачът. — Колко е благородна и справедлива твоята оценка!

— Добрината му, братко, преувеличава онова, което съм сторил.

— Юнаци като теб са рядкост — каза войникът.

— Така е — каза и Агрикол — защото ти си знаел, че отиваш на сигурна смърт, самичък, само с кръста в ръка, за да проповядваш любов към ближния сред тия диви племена. Залавят те, измъчват те, а ти очакваш смъртта без да се оплакваш, без омраза и яд, с усмивка на устните. И то сред онези гори, без някой да те знае къде си. Баща ми е напълно прав!

— На всичкото отгоре той го прави доброволно, защото смелостта и раните му няма да сменят антерията му с владишка дреха.

— Ако съм бил достоен — усмихна се Гавриил — наградата ще ме чака горе, на небето.

— Какви добродетели и какво мъжество има в такива хора — каза ковачът. — Каква преданост има в селските свещеници, с които Владиците се държат нечовешки. И те като нас са работници, синове на обикновения народ. Няма да ми възразиш, нали Гавриил, защото и твоето желание беше да получиш малка селска енория, тъй като знаеше какво добро можеш да направиш там…

— Желанието ми не се е променило, но за нещастие… — недовърши Гавриил, сякаш искаше да пропъди тъжните си мисли, но побърза да смени разговора. — Бъдете по-справедливи. Не подценявайте вашето мъжество за сметка на нашето… Вие сте по-смели, защото след едно сражение гледката от клането е ужасна… Нас поне, ако ни убиват, то ние не убиваме…

— Ето го странното… — каза смаяно войникът.

— Какво е то, татко?

— Като слушам Гавриил, си припомням, какво чувствувах по време на войната колкото повече остарявах. Нощем, след някое сражение, докато стоях на пост, сам, през нощта, гледах по земята пет или шест хиляди трупа, много от които бяха мои другари, и тази тъжна картина отнемаше желанието ми да убивам… Толкова много убити хора, казвах си, и защо? А на следващия ден, когато чуех сигнала за сражение, започвах отново да убивам… Когато ръката ми се умореше и започвах да изтривам обляната в кръв сабя в гривата на коня, отново се питах: убивах, убивах, но за какво?

Мисионерът и ковачът се спогледаха при тези думи на войника.

— Всяко великодушно сърце изпитва същото — каза мисионерът — в мига, в който премине жаждата за слава и човек остане отново с чувствата, които Бог е всадил в сърцето му.

— Точно това показва, че ти си нещо повече от мен, сине, защото винаги си изпитвал тия благородни чувства. Но разкажи, все пак, как се измъкна от ръцете на побеснелите диваци? — Гавриил настръхна при този въпрос, а след това се изчерви, защото войникът продължи: — Ако не трябва или ако не можеш да отговориш.

— Нямам какво да крия — отвърна мисионерът с променен глас. — Но ще се измъча да ви обясня онова, което дори аз не разбирам.

— Как така? — попита изненадан Агрикол.

— Измамиха ме чувствата — отвърна Гавриил и се изчерви. — В часа, в който покорно очаквах смъртта си е станало това… А онова, което и сега ми се струва необяснимо, може би ще разбера много по-късно. Вероятно ще науча и коя беше тази странна жена…

Докато Дагоберт слушаше мисионера, напразно се опитваше да си отговори от кого идеше неочакваната помощ, която спаси и него, и сирачетата от затвора в Лайпциг.

— За каква жена разказваш? — попита ковачът.

— За онази, която ме спаси.

— Жена те отърва от ръцете на диваците? — попита Дагоберт.

— Да — отвърна Гавриил — Млада и красива жена.

— Коя беше? — отново попита Агрикол.

— Не знам. Когато я попитах, тя отговори „Аз съм сестра на оскърбените“.

— Откъде идеше? Накъде отиваше? — растеше любопитството на Дагоберт.

— „Отивам, където страдат“ — отговори ми тя. — И тръгна към Северна Америка, към онзи далечен край, където има вечен сняг и нощта няма свършване…

— Като в Сибир… — промълви Дагоберт замислено.

— Но как изведнъж тази жена ти се притече на помощ? — обърна се Агрикол към Гавриил, който все повече изглеждаше замислен.

Мисионерът се готвеше да отговори, когато на вратата някой похлопа. Страхът, който беше изоставил Агрикол с идването на брат му, отново го обхвана.

— Агрикол — чу се слаб глас — искам да ти кажа нещо.

Ковачът позна гласа на Гърбавото и отиде да отвори.

Младото момиче се дръпна назад в тъмния коридор и каза неспокойно:

— Агрикол, слънцето изгря преди час, а ти още не си тръгнал. Какво неблагоразумие! Ами ако дойдат да те арестуват? Моля те, по-бързо отиди при госпожица Кардовил, няма време за губене…

— Ако не беше дошъл Гавриил, щях да съм тръгнал, но не можех да пропусна щастието да бъда малко време с него.

— Гавриил е тук? — попита Гърбавото, защото, както вече стана ясно, тя бе израсла заедно с него и с Агрикол.

— От половин час е при мен и при татко.

— Щях да бъда радостна да се видя с него. Сигурно се е качил, докато ходих при майка ти да я попитам има ли нужда от помощ. Двете госпожици са тъй уморени, че още спят. Госпожа Франциска помоли да предам това писмо на баща ти. Получила го преди малко.

— Благодаря ти.

— Нали вече се видя с Гавриил? Тръгвай. Помисли какъв удар ще бъде за баща ти ако те арестуват пред очите му. Тръгвай бързо. А ако госпожица Кардовил бъде така добра, че пожелае да ти помогне, след два часа ще бъдеш отново тук.

— Още малко и тръгвам…

— Аз се връщам да пазя при вратата. Ако забележа нещо, ще дойда да ти съобщя, но ти не се бави.

— Бъди спокойна.

Гърбавото се спусна бързо по стълбите, а Агрикол влезе в стаята.

— Татко — обърна се той към Дагоберт — това писмо ти изпраща мама, получила го е преди малко.

— Прочети го вместо мен, синко.

Агрикол прочете следното:

„Госпожо. Научих, че мъжът ви е натоварен от генерал Симон с важна задача. Щом се появи в Париж, предайте му да дойде в моето бюро в Шартър незабавно. Натоварен съм да предам единствено на него документи, необходими за делата на генерал Симон. Дюран, нотариус в Шартър“.

— Кой ли е съобщил на господина, че скоро ще пристигна в Париж? — погледна Дагоберт сина си учудено.

— Може това да е нотариусът, чийто адрес си загубил и на когото си изпратил документите? — отвърна Агрикол.

— Той не се казваше Дюран и много добре помня, че бе нотариус в Париж, а не в Шартър — отвърна войникът след като помисли известно време.

— Струва ми се, че трябва да тръгнеш незабавно — каза Агрикол, който се зарадва, че тази случка ще отдели баща му за два дни от дома, през което време може би ще приключат неговите работи.

— Съветът не е лош — отвърна Дагоберт.

— Това сигурно не проваля плановете? — обади се Гавриил.

— Малко. Защото мислех да прекараме този ден заедно. Но задълженията са преди всичко останало. Както и да е, пристигнах от Сибир в Париж, тъй че няма защо да се боя да отида от Париж до Шартър. Ще се върна само след четиридесет и осем часа. Роз и Бланш ще останат при жена ми и при техния ангел Гавриил, както го наричат те…

— За съжаление, ще ми е невъзможно… — продума мисионерът. — Това ми идване е едновременно и за сбогом…

— Как така! — извикаха едновременно Дагоберт и Агрикол. — За друга мисия ли тръгваш?

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че за известно време не мога и не трябва да посещавам тази къща…

— Сине, — започна войникът развълнуван — като че ли някой те заплашва, принуждава… Аз познавам хора… Твоят настоятел, когото видях в Кардовилския дворец малко след корабокрушението, има лукаво лице. Тъжно е, че служиш на такъв капитан.

— В Кардовилския дворец! — извика смаян ковачът, изненадан от съвпадението на името. — В Кардовилския дворец ли ви прибраха след корабокрушението?

— Да, какво чудно има?

— Нищо, татко. А господарите на този дворец… там ли живеят?

— Когато поисках да им благодаря, управителят отвърна, че те живеят в Париж.

Какво странно съвпадение, каза си Агрикол, ако госпожицата, при която отивам, се окаже господарка на този дворец. И той побърза да изпълни дадената пред Гърбавото дума, затова каза на Дагоберт:

— Татко, извинявай, но вече стана късно, а в осем часа трябваше да съм на работа.

След като Дагоберт спомена на Гавриил за някаква принуда, той се бе замислил. Когато Агрикол приближи до него, за да се сбогува, мисионерът му отвърна тъй тържествено и категорично, че и войникът, и ковачът се смаяха:

— Добри ми, братко, искам да ти кажа една дума… Аз дойдох също така да ти кажа, че след няколко дни ще имам нужда от твоята помощ. И от вашата, татко, позволете ми да ви наричам така — обърна се развълнувано Гавриил към Дагоберт.

— Но защо ми го казваш с такъв тон? Какво се е случило? — възкликна ковачът.

— Ще са ми необходими съветите и помощта на двама честни и смели мъже — рече Гавриил. — Надявам се, че мога да разчитам на вас, нали? И във всеки момент, при едничка само моя дума, вие ще ми помогнете?

Дагоберт и синът му се спогледаха, смаяни от думите на Гавриил. Агрикол усети, че сърцето му се свива. Ами ако бъде в затвора, когато брат му има нужда от него, тогава какво ще направи?

— Във всеки час на нощта и на деня, синко, можеш да разчиташ на нас — отвърна Дагоберт. — Не забравяй, че ти имаш баща и брат.

— Благодаря — каза Гавриил. — Аз съм щастлив.

— Ако не беше свещеник — започна Дагоберт — щях да помисля, че имаш смъртен двубой с някого.

— Да — отвърна развълнуван мисионерът. — Може би ще има наистина смъртоносен двубой, за който ми трябват свидетели като вас. Един баща и един брат…

 

 

Малко по-късно Агрикол, обезпокоен още повече, вървеше бързо към госпожица Кардовил, където и ние ще заведем читателя.