Йожен Сю
Скитникът евреин (27)

IV глава
Към Париж

В Кардовилския замък се възцари дълбока тишина. Бурята утихна полека-лека и само в далечината се разнасяше глухият шум на вълните, които тежко се разбиваха в брега.

Дагоберт и сирачетата бяха настанени на горния етаж в топли и много уютни стаи.

Тежко раненият Джалма остана долу в един от салоните. По време на корабокрушението една разплакана майка му подаде детето си. Той напразно се мъчи да изтръгне нещастното същество от ръцете на сигурната смърт. Тези опити пречеха на движенията му и младият индиец беше почти смазан в скалите. Фарингея успя да го убеди в добронамереността си и остана при него да го пази.

След като поуспокои Джалма, Гавриил се прибра в отредената му стая, за да устои на думата си пред Родин, че след два-три часа ще бъде готов за път. Не си легна, но когато дрехите му изсъхнаха, той заспа на едно голямо кресло с висока облегалка пред силния огън в камината.

Сърдитко явно проявяваше пълно доверие към почтения замък, затова изостави вратата на Роз и Бланш и отиде да отпочине и да се постопли пред огнището, до което в един ъгъл бе заспал мисионерът. С полегнала върху изопнатите му крака муцуна кучето се наслаждаваше на пълното щастие след безбройните перипетии. Не можем да кажем със сигурност дали мислеше за клетия стар Смешльо, но явно го помнеше, защото започна безпричинно да хапе всички бели коне, които срещаше след смъртта на верния си другар, въпреки че никога преди това не бе нападал коне, каквито и да са на цвят.

След малко една врата срещу тази стая се отвори и двете сестри плахо влязоха вътре. Бяха отпочинали, станаха и се облякоха, но от известно време се безпокояха за Дагоберт, макар жената на управителя да им съобщи, че селският лекар не намира раната на войника за опасна. Затова те напуснаха стаята си с надеждата да научат нещо за Дагоберт от някой обитател на замъка.

Високата облегалка на старото кресло, в което спеше Гавриил, напълно го закриваше. Но сирачетата видяха спокойно разположения край креслото Сърдитко и помислиха, че там спи Дагоберт. Затова се приближиха, но за голямо тяхно учудване, намериха Гавриил. Те се вкамениха от изненада и не смееха да мръднат нито напред, нито назад, за да не го събудят. Дългата руса коса на мисионера беше изсъхнала и свободно се виеше около врата и раменете му, а бледото му лице се открояваше върху тъмночервената дамаска на облегалката. То изразяваше горчива мъка или защото сънуваше нещо тъжно, или защото не можеше да прикрие скръбта си в съня. Въпреки този тъжен израз, чертите му бяха запазили отпечатъка на ангелско смирение и изключителна привлекателност, защото няма нищо по-привлекателно от страдащата красота.

Двете момичета сведоха очи, изчервиха се и се спогледаха малко тревожно.

— Спи, сестрице — каза Роз тихо.

— Толкова по-добре… — прошепна Бланш и й направи някакъв жест, — така ще го разгледаме по-спокойно…

— Докато го водехме насам от брега не смеехме.

— Виж колко е смирено лицето му!

— Струва ми се, че това е човекът, който ни се явява насън.

— Който ни казваше, че ще ни закриля.

— И този път удържа на думата си.

— Но сега поне можем да го видим.

— Да, сега не е както в затвора в Лайпциг през онази тъмна нощ.

— Той пак ни спаси.

— Да не би той… Тази сутрин… С нас беше свършено.

— Но на сън лицето му се явява огряно от светлина.

— Да, почти ослепявахме от блясъка му.

— Пък и не беше тъжен.

— Защото тогава идваше от небето, а сега е на земята…

— А имаше ли такъв ален белег на челото си?

— Не, не… Щяхме да го забележим.

— И на ръцете си има белези от рани…

— Но щом е ранен, не може да бъде ангел, нали?

— Защо да не може, ако е попречил на злото или е помагал на някой застрашен от смърт като нас?

— Така е. Вероятно винаги се намира в опасност, когато отива на помощ при онези, които закриля.

— Жалко, че не си отваря очите.

— Погледът му е толкова добър и нежен!

— Защо ли по пътя не ни каза нещо за мама?

— Сигурно не е искал, защото не бяхме сами.

— Но сега сме сами…

— Нека го помолим да ни каже нещо за нея.

И сирачетата се спогледаха с очарователна сърдечност, прелестните им личица поруменяха, а моминските им гърди се разтуптяха под черните роклички.

— Права си… Да го помолим.

— Боже мой, сестрице, как бият сърцата ни — каза Бланш с пълната и съвсем справедлива увереност, че Роз изпитва всичко, което чувствува и тя, — сякаш ще ни се случи нещо хубаво.

Двете сестри се приближиха плътно до креслото, сключиха ръце и коленичиха отдясно и отляво на младия свещеник. Картината беше възхитителна. Те повдигнаха ангелските си личица към Гавриил и с много тих, крехък като възрастта си глас казаха:

— Гаврииле, говори ни за мама…

Мисионерът се размърда, поотвори очи и в просъницата гледката на двете момиченца с обърнати към него нежни лица, които шепнеха, му се видя приказна.

— Кой ме вика? — каза той, след като се събуди напълно и изправи глава.

— Ние.

— Ние, Бланш и Роз.

Сега беше негов ред да се изчерви, защото разпозна децата, които беше спасил от удавяне.

— Станете, сестри мои — каза той, — само пред Бога се коленичи.

Сирачетата го послушаха, веднага се хванаха за ръце и се изправиха от двете му страни.

— Вие знаете името ми? — рече той изумен.

— Да. Не сме го забравили.

— Кой ви го каза?

— Вие…

— Аз?!

— Когато дойдохте при нас от името на майка ни…

— Да ни кажете, че тя ви изпраща и че винаги ще ни закриляте.

— Аз ли, мои сестрици? — попита мисионерът в недоумение. — Лъжете се. Днес ви виждам за пръв път.

— А в сънищата?

— Да, спомнете си — в сънищата…

— В Германия… Преди три месеца за пръв път… Разгледайте ни по-добре…

Гавриил не можа да сдържи усмивката си пред чистосърдечието на Роз и Бланш, които искаха да му припомнят собствения си сън. Сетне още по-учуден продължи:

— Във вашите сънища?

— Разбира се. Когато ни давахте толкова умни съвети.

— Когато по-късно ни сполетя едно нещастие в затвора, ние си спомнихме вашите думи и те ни утешиха и насърчиха.

— Нали вие ни изведохте от затвора в Лайпциг през онази тъмна нощ. Не можахме да видим лицето ви.

— Аз?!

— Че кой друг, освен вас, ще дойде да помогне на нас и на стария ни приятел!

— Ние му казахме, че вие го обичате, защото той ни обича, но приятелят ни не искаше да повярва в ангелите.

— Пък и тази сутрин по време на бурята почти не се бояхме…

— Чакахме ви.

— Да, тази сутрин Бог беше милостив към мен и ме изпрати да ви помогна. Идвах от Америка, но никога не съм ходил в Лайпциг. Така че не аз съм ви извел от затвора. Кажете ми, мои сестрици — попита ги той кротко усмихнат, — за кого ме вземате?

— За един добър ангел, когото вече сме виждали насън и когото мама ни е изпратила от небето да ни закриля.

— Мили мои сестрици, аз съм само един беден свещеник и нищо повече… Няма съмнение, че случайно приличам на ангела, когото сте видели насън и когото само насън можете да видите, защото иначе ангелите са невидими.

— Ангелите са невидими! — възкликнаха сирачетата и се спогледаха натъжени.

— Не съжалявайте, мили сестрици — каза Гавриил и сърдечно хвана ръцете на двете момичета, — сънищата, както и всичко друго, идват от Бога. И тъй като в този сън е премесен споменът за майка ви, двойно трябва да му благодарите.

В това време вратата се отвори и на прага застана Дагоберт.

В простодушната си гордост, че са закриляни от ангел, до този момент двете сирачета не си спомняха, че жената на Дагоберт бе прибрала едно захвърлено дете, което се казваше Гавриил и беше свещеник и мисионер.

Селският хирург много грижливо бе превързал Дагоберт, въпреки упоритото му твърдение, че тази рана била „бял кахър“, както се изразяваше генерал Симон. Една черна лента покриваше наполовина челото му и го правеше още по-грозен. Когато влезе в салона и видя непознатия човек свойски да държи ръцете на Бланш и Роз, той се изненада. Дагоберт не знаеше, че мисионерът бе спасил сирачетата и се бе опитал да му помогне. Сутринта по време на бурята, блъскан от вълните, войникът не успя да разгледа добре Гавриил. А когато след корабокрушението намери двете сирачета в долния салон на замъка и припадна от умора, вълнение и болки, също не можа да види мисионера. Но щом старият войник завари Роз и Бланш толкова сближени с един непознат човек, посивелите му гъсти вежди започнаха да се мръщят под черната превръзка. В същия миг двете момичета се завтекоха, хвърлиха се в прегръдките му и синовно се притиснаха в него. Досадата му веднага се разпръсна, макар от време на време да мяташе по някой доста начумерен поглед към мисионера, чието лице не можеше добре да разпознае.

— Как е раната ти? — попита Роз. — Казаха ни, че за щастие не е опасна.

— Боли ли те още? — продължи Бланш.

— Не, деца мои… Селският „майор“ реши да ме измъчи с тази превръзка. Целият да бях насечен със саби, пак нямаше да се бинтовам така. Ще ме сметнат за мекушав старец. Тази рана е бял кахър и не искам да…

Войникът вдигна едната си ръка към превръзката.

— Не я пипай! — каза Роз и задържа ръката му. — Толкова ли сте безразсъден на вашата възраст!

— Добре, добре! Не ми се карайте, ще направя както вие искате и няма да закачам превръзката — после той придърпа сирачетата в единия ъгъл на салона, посочи им с очи младия свещеник и тихо попита: — Кой е господинът, който ви държеше за ръце, когато влязох? Прилича ми на свещеник. Чуйте ме, деца, трябва да се пазите, защото…

— От него ли! — извикаха Роз и Бланш и се обърнаха към Гавриил. — Ако не беше той, сега нямаше да те прегръщаме…

— Как! — възкликна войникът, изправи се бързо и изгледа мисионера.

— Той е нашият ангел-хранител… — поде Бланш.

— Той… Той ли ви… — Дагоберт не можа да продължи. С разтуптяно сърце и просълзени очи се втурна към мисионера, подаде му двете си ръце и преливащ от признателност рече: — Господине, на вас дължа живота на тези две момичета. Оттук нататък зная дълга си към вас. Това е всичко, което ще ви кажа… но после се сети нещо и продължи: — Почакайте… Когато се мъчех да изкача една скала, за да не ме отвлекат вълните, не ми ли протегнахте ръка вие? Да, русата ви коса…, младото ви лице! Няма съмнение, вие сте! Сега ви познах…

— За съжаление, господине, имах нещастието да видя, че отново падате в морето.

— Нямам какво друго да ви кажа за благодарност, освен онова, което вече ви казах. Спасявайки живота на тези две деца, вие направихте много повече, отколкото ако бяхте спасили мен. Но каква смелост! Какво сърце! И толкова млад, с толкова нежно лице!

— Как — извика радостно Бланш, — значи Гавриил се е опитал да спаси и вас?

— Гавриил — повтори Дагоберт и се обърна към свещеника. — Гавриил ли се казвате?

— Да, господине.

— Гавриил! — пак повтори войникът още по-учудено. — И сте свещеник?

— Да, господине. Свещеник-мисионер в чужбина.

— И кой ви отгледа? — попита войникът с нарастваща изненада.

— Една много добра и великодушна жена, която почитам като собствена майка, защото тя прояви милост към мен, захвърленото дете, и ме отгледа като свое чедо…

— Франциска… Балдуин, нали? — каза войникът дълбоко трогнат.

— Да, господине — отвърна Гавриил не по-малко развълнуван. — Но откъде знаете?

— Жена на един войник — продължи Дагоберт.

— Да, на един храбър войник, който заради предаността си сега прекарва живота си в заточение, далеч от своята жена и своя син — моят добър брат, защото аз се гордея да го наричам така.

— Моят Агрикол… Моята жена… Кога ги напуснахте?

— Да не би вие да сте бащата на Агрикол? Господи, каква радост ми прати Бог! — каза Гавриил и сключи ръце.

— А жена ми и синът ми? — попита с разтреперан глас Дагоберт. — Как са те? Имате ли писмо от тях?

— В писмото, което получих преди три месеца, имаше много добри новини…

— О, какво щастие — възкликна Дагоберт, — какво щастие! — от вълнение старият войник не можа да продължи, гласът му се задави и той се отпусна на един стол.

Едва тогава Роз и Бланш се сетиха за писмото на баща си, в което се разказваше за намереното дете на име Гавриил, прибрано от жената на Дагоберт, и изпаднаха във възторг:

— Нашият Гавриил е и твой! — развика се Роз.

— Да, мили дечица, той е и ваш, и мой. Всеки от нас си има свой дял — сетне войникът се обърна към Гавриил и добави с умиление: — Подай ми ръката си, безстрашно мое чедо. Зная, че е неприлично да ти говоря на ти, но го правя, защото моят Агрикол е твой брат.

— Господине, каква чест!

— Не, ти няма защо да ми благодариш след всичко, което стори за нас.

— Майки ми знае ли, че ще пристигнете? — попита Гавриил, за да прекъсне похвалите на войника.

— Преди пет месеца й писах, че тръгвам насам. Има си причина за това. Друг път ще ти разкажа всичко… Тя още ли живее на улица „Brise-Miche“? Там е роден моят Агрикол.

— Там си живее.

— Тогава сигурно е получила писмото ми. Исках да й пиша от затвора в Лайпциг, но нямаше как.

— От затвора ли излизате?

— Да, идвам от Германия през Елба и през Хамбург. И досега щях да бъда в Лайпциг, ако не беше едно приключение, което ще ме накара да повярвам в дявола, само че в добрия дявол…

— Какво искате да кажете?

— Трудно ми е да ви обясня, защото нямам отговор за самия себе си. Тези момиченца — той посочи усмихнато Роз и Бланш — се мислят за по-учени от мен и все ми повтарят: „Ангелът ни дойде на помощ, Дагоберт. Видя ли, Ангелът беше, а ти казваш, че само Сърдитко може да ни защити…“

— Гавриил, чакам ви — каза един кротък глас, от който мисионерът се разтрепера.

Свещеникът, Дагоберт и сирачетата веднага извърнаха глави. Сърдитко глухо изръмжа. Беше г-н Родин. Той стоеше прав на прага на една врата, която водеше към някакъв коридор. Чертите му бяха спокойни и безстрастни. Той метна бърз, проницателен поглед към войника и двете сестри.

— Кой е този човек? — попита Дагоберт, настроен зле от самото начало към г-н Родин, чиято физиономия съвсем справедливо намираше за твърде отвратителна. — За какъв дявол те вика?

— Тръгвам с него — каза Гавриил натъжен и притеснен. Сетне се обърна към Родин: — Извинете моля, идвам веднага.

— Как?! Ти си отиваш, тъкмо когато се намерихме — каза изненадан Дагоберт. — Недей, за Бога! Няма да тръгнеш. За толкова неща искам да те попитам. Заедно ще вървим… За мен ще бъде истински празник.

— Невъзможно е. Той е мой настоятел. Трябва да го слушам.

— Твой настоятел ли? Че той е облечен в мирски дрехи.

— Не е длъжен да носи калугерски…

— Хайде-хайде, това да не е униформа, не си длъжен да се подчиняваш. Отпрати го.

— Ако беше възможно, вярвайте ми, изобщо нямаше да се двоумя.

— Значи ненапразно този човек ми е толкова антипатичен — каза Дагоберт през зъби, а после добави нетърпеливо: — Искаш ли аз да му кажа, че ще ни направи голяма услуга, ако си тръгне сам?

— Моля ви, недейте — каза Гавриил, — няма смисъл. Зная задължението си. Волята на настоятеля ми е моя воля. Когато пристигнете в Париж, ще дойда да ви видя — и вас, и мама, и добрия си брат Агрикол.

— Добре, тъй да бъде. Бил съм войник и зная какво е подчинението — каза Дагоберт много натъжен. — И тъй, вдругиден рано сутринта ще се видим на улица „Brise-Miche“, детето ми. Защото, както казват, до утре вечер ще стигнем в Париж. И ние ще тръгнем веднага. По всичко личи, че и при вас дисциплината е сурова, нали?

— Да, сурова е и много взискателна — отвърна настръхналият Гавриил и сподави една въздишка.

— Добре, целуни ме и до скоро… Двадесет и четири часа бързо минават.

— Сбогом, сбогом… — каза нежно мисионерът, след като старият войник сърдечно го прегърна.

— Сбогом, Гавриил — добавиха сирачетата с насълзени очи и въздъхнаха.

— Сбогом, мои сестрици — отвърна им той и излезе с Родин, който не пропусна нито една дума и нито един жест от тази сцена.

След два часа Дагоберт и двете сирачета напуснаха замъка и поеха към Париж, без да знаят, че Джалма остана в Кардовил, защото бе тежко ранен и не можеше да се движи.

Метисът Фарингея седеше край младия принц и твърдеше, че не иска да остави сам съотечественика си.

 

 

Сега ще отведем нашия читател на улица „Brise-Miche“ при жената на Дагоберт.