Йожен Сю
Скитникът евреин (143)

XXV глава
Утешения

Докато траеше отсъствието на Адриана и Роз-Помпон между Гърбавото и Агрикол сякаш се осъществи някаква спонтанна връзка. След излизането на двете девойки те продължаваха да бъдат учудени от снизходителното поведение на госпожица Кардовил.

Изведнъж Агрикол коленичи до сламеника, където лежеше Гърбавото и заговори:

— Сега сме само двамата и… най-сетне ще мога да ти кажа всичко, което тежи на сърцето ми! Ужасно е това, което направи! Знам, че си била отчаяна, но можеше, трябваше да ме повикаш…

— Агрикол, чуй ме…

— Не, не бива да се оправдаваш… Боже мили, каква полза, че сме се наричали брат и сестра и цели петнадесет години сме били толкова привързани един към друг? В мига, когато си решила да посегнеш на себе си, ти просто си заявила: „Вие не сте нищо за мен!“

— Прощавай, Агрикол, истина е, че не помислих за теб — каза Гърбавото, като наведе очи, — но представи си гладът, безработицата…

— Гладът, работата… ами аз къде бях!

— Отчаянието!

— Откъде такова отчаяние? Госпожица Кардовил толкова великодушно те прие, оцени твоите качества, смяташе те за своя приятелка и точно когато нещата се бяха подредили ти… напусна и остави всички ни в голямо недоумение. Защо постъпи така?!

— Страхувах се, че съм бреме за своята благодетелка — отвърна Гърбавото шепнешком.

— Ти товар на госпожица Кардовил? Това е смешно, защото тя е така добра, а и достатъчно богата!

— Страхувах се повече от собствените си действия — каза Гърбавото все още замаяна и объркана от последните събития.

Агрикол замълча известно време, след което почти извика. Думите му изглеждаха малко странни, но явно той отговаряше на въпрос, който го бе измъчвал вътрешно:

— Тя ще ми прости, за това че не я послушах, уверен съм в това!

След това се обърна към Гърбавото, която го наблюдаваше с учуден поглед:

— Ще бъда откровен с тебе докрай, макар да имаш право да се обидиш, че вместо за теб, аз се сетих за нещо друго…

— С мен можеш да споделиш, Агрикол…

— Чувствам се отвратително, като си помисля, колко зло съм ти сторил…

— Не мога да те разбера, мили. Ти никога не си ми причинявал зло.

— Никога, нали?! Дори и в най-дребните неща!? А нима не те обиждах всекидневно, още като деца? По сто пъти на ден!

— Ти? Това е някаква нелепост…

— А не е ли обидно, вместо с истинското ти име, да се обръщам към теб с този отвратителен прякор?

Тези думи подействаха силно на Гърбавото. Момичето се изплаши да не би Агрикол да е узнал тайната й, въпреки уверенията на госпожица Кардовил. Успокои я единствено мисълта, че младият ковач би могъл и сам да стигне до тези угризения. Затова тя се опита да се усмихне и бързо му отговори:

— Как можеш да се ядосваш за такива дребни неща? Та ти сам каза, че това е навик от детството… Твоята добра и нежна майка, която ме обичаше като собствена дъщеря, също ме наричаше по този начин…

— Майка ми, нали? А не дойде ли точно тя при тебе да ти говори за моята женитба, да ти обяснява колко красива е бъдещата ми съпруга? Дори те помоли да изучиш характера й, с надеждата, че инстинктът ти, съчетан с привързаността към мен, ще ти помогнат да откриеш, дали изборът е удачен… Това не е ли жестокост? А аз вместо да те защитя…

Гърбавото отново се уплаши. Вече нямаше съмнение, че Агрикол е научил нейната тайна. Срамът я овладя и сковаваше реакциите й.

— Наистина, Агрикол, майка ти не ме е молила за подобни неща, а и аз… останах благодарна за това доказателство на твоето доверие…

— Ти си била дори благодарна?! — Агрикол бе толкова развълнуван, че почти викаше, — това просто не трябва да е вярно! Аз бях толкова нетактичен към теб, толкова те обидих.

— Но… — гласът на девойката едва се чуваше, — защо мислиш така?

— Защо ли? Много просто: защото ти ме обичаше! — отсече Агрикол и прегърна Гърбавото.

— Боже мой — простена момичето, — та той знае всичко!

— Точно така, аз зная всичко. И трябва да ти заявя, че не бива да се срамуваш от чувства, които ти правят единствено чест! Аз се гордея! Да гордея се, че най-доброто, най-благородното сърце, което познавам, е мое! И завинаги ще бъде мое! Хей, Магдалино, забрави този ненужен срам и ме погледни открито. Ти знаеш, че лицето ми никога не те е лъгало. Аз се гордея с тази любов!

Макар и изтощена до краен предел, девойката усети вътрешна гордост от думите на Агрикол и сякаш някаква топла вълна на успокоение премина през тялото й. В това време ковачът продължи:

— Скъпа Магдалина, бъди сигурна, че ще съумея да се покажа достоен за твоята любов. Не разбирам само, защо такива свети чувства те принудиха да страниш, да се криеш… Нали любовта е взаимно чувство, взаимно доверие и преданост? Обещавам ти, че занапред всичко това ще го имаме! Ще ти докажа, че съм щастлив и горд с обичта си. Може тези думи да ти звучат сега високопарно, но ти сама знаеш, че не мога да се прикривам.

Колкото повече говореше ковачът, толкова повече Гърбавото се успокояваше. Тя, която допреди малко толкова много се страхуваше тайната й да не бъде разкрита от някой, сега бе благодарна за това, че някой я е научил. Подсъзнателно разбираше, че страховете й, че ще й се присмиват и че ще я презрат, са се оказали напразни. Тя знаеше, че Агрикол не може да се прикрива, затова бе склонна да приеме всяка дума. Дори се реши сама да заговори:

— Боже, нали във всяка чиста и неопетнена обич има нещо свято! Няма нищо лошо, че е трябвало да мине през бури! Това я прави още по-силна за сърцето изпълнено с нея. Благодаря ти, Агрикол! Твоите думи ми върнаха гордостта от любовта ми към теб! Та на какво повече съм се надявала, освен да бъда близо до теб, да те обичам истински и да ти доказвам това всяка минута! Съжалявам, че срамът, страхът и последните обстоятелства ме подтикнаха към самоубийство. Затова, мили, те моля да ми простиш тези слабости. Бъди снизходителен към мен… Аз просто се надявах, че тайната ми ще умре заедно с мен… Но сега вече не се боя от нищо! Нека забравим всичко това! Погледни ме, Агрикол, защото знаеш моята искреност към теб, очите ми погледни… Никога не съм била така щастлива!

Агрикол дори не бе допускал, че думите му могат така бързо да въздействат на Гърбавото. Лицето й, което доскоро бе белязано с отпечатъка на скръбта и отчаянието, сега грееше, а кротките й сини очи открито гледаха младия мъж.

— Щастлив съм, че те виждам такава, Магдалина!

— Да, наистина съм спокойна — отвърна Гърбавото, — защото вече знаеш тайната ми. Освен това, един ден, който започна така нещастно се промени изцяло и заприличва на чуден сън. Открих сърцето си пред теб, отново сме заедно с великодушната и прекрасна госпожица Кардовил, затова съм спокойна за участта на милата ми сестрица. Надявам се, много скоро и тя да бъде сред нас… Това е и нейна радост.

Гърбавото бе толкова щастлива, че ковачът не посмя да спомене нищо за смъртта на Цефиза. Затова се опита да отклони разговора в друга посока:

— Цефиза е много по-силна от теб, затова по-дълго е била подложила себе си на отровния пушек… Лекарите ме посъветваха да я оставим повечко време на спокойствие.

— Това сега вече не ме тревожи, защото имаме толкова неща да си казваме.

— Скъпа Магдалино…

— Мили мой приятелю — възбудено възкликна Гърбавото, — не съм в състояние да ти опиша какво усещам, когато чувам да се обръщаш към мен с истинското ми име. Толкова е приятно, толкова е чудесно… Помисли си само, скъпи, тези думи, които ти сега изрече направо ме окрилят! Бъдещето за мен отново доби реални очертания. Дори името на жена ти Анжела ми доставя радост, тя, която е толкова добра, красива… Тя и твоите деца също ще ме наричат Магдалина, нали? Аз ще ви обичам всичките, ще ви помагам с каквото мога. Затова сега не крия сълзите си, защото те са радостни сълзи… Благодаря на Бога, който ми донесе такова щастие!

От известно време цялата сцена, която се разиграваше в стаята, си имаше и свидетел, госпожица Кардовил, която бе застанала на вратата мълчаливо.

Този тъй богат на събития ден и за нея се бе превърнал в символ на щастието. Адриана вече знаеше за чувствата на Джалма. Беше станало ясно, че всички тези интриги са плод на коварния ум на Родин и тя трябваше да разбере, каква е истинската цел. Понякога щастието прави човека проницателен.

От последните думи, които чу, госпожица Кардовил бе разбрала, че не съществува повече тайна между Гърбавото и Агрикол, затова не се стърпя и извика при влизането си:

— Щастието ми е пълно, защото виждам, че и други са щастливи!

Агрикол и Гърбавото изненадани се обърнаха.

— Госпожице — каза ковачът, — простете, че не изпълних обещанието си дадено пред вас, но не можех да гледам повече, как Магдалина страда.

— Сега, когато вече не се срамувам от любовта си към Агрикол, мога да погледна открито и вас, госпожице, която преди час ми казвахте, че трябва да се гордея с любовта си.

Необикновеното и радостно преживяване бе вдъхнало нови сили на Гърбавото, защото девойката успя да се изправи и да се облегне на рамото на Агрикол.

Адриана бързо се приближи към нея и заговори развълнувано.

— Добре, добре, приятелко моя, признавам, че аз съм тази, която разкри твоята тайна на Агрикол.

— Това, Магдалина — продължи ковачът, — е още едно доказателство за благородството на госпожица Кардовил! Бях извикан от нея тази сутрин. Видях голямото й вълнение, но не можех да си го обясня. Тогава тя ми каза, че много се е колебала дали да ми разкрие тайната ти или не, но вече била взела решение да те открием и да ти помогнем. Именно от нея разбрах, колко обиди и огорчения съм ви причинил. Дори ме помоли, когато разговаряме за жена ми, да бъда внимателен, за да не те наскърбя. Така се развиха събитията през този ден, скъпа…

— Нямам думи, с които мога да ви се отблагодаря, госпожице — изрече Гърбавото.

— Не ми благодарете толкова, моя приятелко. Не съм заслужила това. По-скоро исках да ви кажа, как в някои моменти лукавството и коварството на някои хора се обръщат срещу самите тях. Враговете ми се бояха от вашата преданост и заповядаха на Флорина да открадне дневникът ви…

— За да ме принудят да напусна къщата ви, когато разбера, че най-съкровените ми мисли са изложени на подигравки. Сега вече не се съмнявам! — отвърна Гърбавото.

— Права сте, скъпа. Злобата, която бе насочена да ви погуби вече е разкрита. И не само тази… — изрече Адриана, като си спомни за разговора с Роз-Помпон.

След това госпожица Кардовил прибави радостно:

— Най-важното е, че вече сме заедно. Неочакваното щастие, ще ни вдъхне нови сили и ние ще устоим на неприятелските коварства. Нужни ни са смелост и дързост! Вече няма от какво да се страхуваме!

— Радвам се, че съм на ваша страна, госпожице! — извика Агрикол.

— В тази връзка бих ви припомнила, скъпи Агрикол, че утре сутринта имате среща с господин Харди.

— Не съм забравил, както не съм забравил и великодушните ви предложения.

— Това не бе толкова трудно за мен, защото той е от моя род. Повторете му ясно онова, което ще ви напиша тази вечер, а именно, че ще получи цялата сума, която му е необходима, за да изправи фабриката на крака. Това не го правя само за него, но и за семействата, които останаха на улицата. Помолете го преди всичко да напусне онази нещастна къща, защото не са една и две причините, заради които не бива да се доверява на тези, които сега го наобикалят.

— Бъдете спокойна, госпожице. Самият факт, че така благосклонно се отнесе към предложението да се срещнем вече е достатъчен. Имайте ми доверие, че ще успея да го склоня, защото той е вярвал толкова години на мен!

— Смелост скъпи Агрикол — изрече Адриана, като покри раменете на Гърбавото с връхната си дреха, — и ще успеем. А сега смятам, че е време да си вървим. Като стигнем вкъщи, ще ви предам писмото за господин Харди. Утре ще говорим за резултата от срещата ви с него, нали? Всъщност, нека това не бъде утре… Утре ще ми напишете за разговора между вас, а ще се видим вдругиден, някъде към обед…

Адриана изглеждаше смутена, когато произнесе тези думи…

След това тримата внимателно заслизаха по стъпалата. Когато вече се бяха настанали в колата на госпожица Кардовил, Гърбавото настоятелно поиска да види Цефиза. Напразни останаха усилията на Агрикол да я убеди да не правят това сега…

* * *

Благодарение на сведенията, които получи от Роз-Помпон, Адриана реших, че й се предоставя възможност да предаде писмо на Джалма още същата вечер.