Йожен Сю
Скитникът евреин (80)

X глава
Добрият дух

Първото от двете лица беше Фарингея. Щом видя зловещото му лице, Самуил се приближи до него и го попита:

— Кой сте вие, господине?

След като хвърли проницателен поглед към Родин, който видимо се разтрепера, но след това отново възвърна хладнокръвието си, Фарингея отговори на Самуил:

— Неотдавна принц Джалма пристигна от Индия, за да се окаже днес на това място, както бе написано на медальона, който носеше на врата си.

— И той ли? — възкликна Гавриил, който бе пътувал заедно с индиеца от Азовските острови, където за малко спря корабът от Александрия. — Значи и той е наследник?… Наистина, по време на пътуването, принцът ми каза, че майка му е била французойка, но е сметнал за нужно да скрие целта на пътуването си. Този индиец е смел и благороден момък. Къде е сега?

Удушвачът отново изгледа Родин и произнесе бавно:

— Снощи се разделих с принца. Той ми каза, че за него е много важно да бъде тук, но поради други обстоятелства може би ще пожертвува интересите си. Прекарах нощта в една гостилница с него. Когато тази сутрин отидох да го потърся, ми казаха, че вече е излязъл. Тъй като с него ме свързва голямо приятелство, дойдох в тази къща с надеждата, че сведенията, които мога да дам за принца, ще му бъдат от полза.

Той не спомена нищо за снощното премеждие и премълча машинациите на Родин като сметна, че причината за отсъствието на принца е доброволна. Удушвачът явно искаше да направи услуга на Родин, смятайки, че той ще го възнагради за това, както се полага. Излишно е да споменаваме, че Фарингея лъжеше най-безочливо. След като сутринта успя с хитрост, решителност и смелост да избяга от затвора, той хукна към гостилницата, където бе останал Джалма. Там разбра, че възрастни мъж и жена, които се представили за негови роднини, поискали да го видят и изплашени от това, че не се събужда, го пренесли в каретата си, за да го откарат вкъщи и да го свестят.

— Много жалко — каза нотариусът, — че и този наследник не се яви. Но за нещастие, вече е изгубил правата си над това огромно наследство.

— А…, значи става дума за огромно наследство? — каза Фарингея и се втренчи в Родин, който благоразумно отмести очи.

В това време в салона влезе и второто лице, за което споменахме. Това беше бащата на маршал Симон, висок старец, твърде енергичен и здрав за годините си. Косата му бе побеляла, къса, свежото му лице изразяваше остроумие, добродушие и решителност. Агрикол бързо се отправи към него.

— И вие ли сте тук, господин Симон? — извика той.

— Да, сине — каза бащата на маршала и сърдечно се здрависа с Агрикол. — Току-що се връщам от път. Господин Харди трябваше да бъде тук, тъй като предполага, че става дума за някакво наследство. Но понеже ще отсъствува още известно време от Париж, натовари мен да…

— И господин Франсоа Харди? И той ли е наследник? — възкликна Агрикол.

— Защо си толкова пребледнял и смутен сине? Какво има? — попита бащата на маршала и учудено се огледа наоколо. — Кажи ми какво става?

— Какво има ли? Ограбиха вашите внучки — извика отчаяно Дагоберт. — А аз ги доведох чак от Сибир, за да попаднат на това безчестие…

— Вие… — поде старият занаятчия, мъчейки се да разпознае лицето на войника. — Вие, сте… Онзи предан на сина ми войник? — извика бащата на маршала и сърдечно стисна ръката на Дагоберт. — И какво казахте за дъщерята на Симон?

— За дъщерите му, защото неговото щастие в този смисъл е двойно. Горките момичета са близначки.

— Къде са? — попита старецът.

— В манастир.

— В манастир?

— Да. Благодарение предателството на този човек, който ги затвори в манастира и по този начин направи всичко възможно да изгубят наследството си.

— Кой е този човек?

— Маркиз д’Егрини…

— Най-големият враг на сина ми? — извика старецът и хвърли презрителен поглед към отец д’Егрини, който изобщо не загуби самообладание.

— И не само това — намеси се Агрикол. — И моят добър и достоен господар господин Харди също изгуби правата си върху това огромно наследство.

— Какво говорите! — извика бащата на маршал Симон. — Господин Харди изобщо не знаеше, че става дума за толкова важни неща. Той тръгна спешно, за да отиде при някакъв свой приятел, който има нужда от него.

С всяко ново разкритие отчаянието на Самуил растеше, но той не можеше да направи нищо друго освен да въздиша, защото за нещастие волята на завещателя беше категорична.

Отец д’Егрини изгаряше от нетърпение да се сложи край на тази сцена, която ужасно го измъчваше и въпреки фалшивото си спокойствие каза на нотариуса важно:

— Трябва да се сложи край на всичко това, господине! На тази клевета мога да отговоря с факти. Защо трябва да се създават интриги около отсъствието на наследниците, както постъпват този войник и синът му. Защо то да не може да се обясни, както се обяснява отсъствието на младия индиец или на господин Харди, който например не е предполагал за важността на интересите, заради които е трябвало да пристигне тук. Не е ли по-правдоподобно, че дъщерите на маршал Симон, както и госпожица Кардовил не са се явили тук по съвсем естествени причини? Повтарям, нещата се протакат твърде много. Вярвам, че и господин нотариусът мисли като мен и че разкриването на нови наследници не изменя с нищо въпроса, който му зададох преди малко. А именно, че като закрилник на сиромасите, на които отец Гавриил подари целия си имот, въпреки неговото незаконно и закъсняло възражение, аз оставам единствен негов стопанин и се задължавам да го използувам за Божията слава. Имайте добрината, господин нотариус, да отговорите ясно и с това да сложите край на тази мъчителна сцена.

— Господине — тържествено поде нотариусът, — по душа и по съвест, в името на правото и закона, като верен и безпристрастен изпълнител на последните желания на Марий Ренепон, обявявам, че по силата на дарението на господин абат Гавриил Ренепон, вие господин абат д’Егрини, сте единственият собственик на този имот, който ви предавам веднага, за да се разпореждате с него, съобразно желанията на дарителя.

Тези думи, изречени убедително и тежко, прекъснаха и последните неопределени надежди, които все още хранеха защитниците на наследниците.

Самуил пребледня още повече. Той стисна ръката на Бетсабея, която се бе доближила до него и по бузите на двамата старци бавно се търкулнаха едри сълзи.

Дагоберт и Агрикол потънаха в мрачно отчаяние. Те бяха потресени от разсъждението на нотариуса, който заяви, че не може да се отдава значение на заявленията им, още повече, че това не са направили и самите съдии, и бяха принудени да се откажат от всякаква надежда.

От всички най-много страдаше Гавриил. Съвестта го мъчеше. Той разбираше, че в заслепението си е станал причина и неволно оръдие за долния грабеж. И когато нотариусът се убеди в сметките, той каза на отец д’Егрини: „Вземете си ковчежето, господине“, Гавриил извика отчаяно:

— В такъв случай неумолимата съдба наказва всички достойни за съчувствие, любов и почит. Ах, Господи! Твоята висша справедливост не може да остави подобна неправда да тържествува.

Сякаш небето чу молитвата на мисионера… Едва успя да изрече тези думи и в салона се случи нещо странно.

Родин не дочака Гавриил да завърши и по поканата на нотариуса грабна ковчежето с нескрита радост.

В момента, когато отец д’Егрини и секретарят му се почувствуваха господари на наследството, вратата на стаята, от която се дочуваха ударите на часовника, ненадейно се отвори.

На прага се появи жена.

Когато я видя, Гавриил извика силно и остана като поразен.

Самуил и Бетсабея паднаха на колене и сключиха ръце. Двамата евреи се почувствуваха окрилени от нова надежда.

Всички останали занемяха от изненада.

Родин, същият онзи Родин, се отдръпна назад и с разтреперани ръце остави ковчежето на масата.

Макар че в тази случка нямаше нищо неестествено, защото на прага на една врата просто се бе появила някаква жена, в салона се възцари дълбоко тържествено мълчание. Сърцата на всички затуптяха. При вида й те бяха обзети от тих ужас и необяснимо притеснение, защото тя приличаше на жената от портрета, висящ в този салон от сто и петдесет години насам. Същата прическа, същата рокля, същата сърцераздирателна и покорна тъга на лицето.

Жената бавно прекрачи прага, сякаш не забеляза изненадата на присъствуващите. Тя приближи до една от раклите, обковани с олово, натисна някаква тайна пружина, отвори горното чекмедже и извади запечатан пергаментов илик. След това се доближи до масата, сложи писмото пред нотариуса, който стоеше вдървен и занемял. Той го взе машинално. След като продължително и тъжно изгледа Гавриил, който беше като омагьосан от появата й, тя се отправи към вратата на предния салон. Когато минаваше покрай Самуил и Бетсабея, които все още стояха на колене, поспря, кимна им с красивата си глава, и също ги изгледа загрижено. След това им подаде ръцете си, за да ги целунат. Хвърли последен поглед към Гавриил и се изгуби все така бавно, както се появи.

Нейното излизане прекрати безмълвието, в което бяха изпаднали всички в салона. Гавриил пръв наруши мълчанието и зашептя с разтреперан глас:

— Тя е… Пак тя… Тук… В тази къща…

— Коя е тя, братко? — попита Агрикол, разтревожен от бледността и умопомрачения поглед на мисионера. Защото, въпреки че ковачът до този момент не бе забелязал странната прилика между тази жена и портрета в салона, той също, неизвестно защо, беше смаян и вцепенен.

Дагоберт и Фарингея бяха в подобно състояние.

— Коя е тази жена? — повтори Агрикол и улови изпотената ръка на Гавриил.

— Погледни! — каза младият свещеник. — Тези портрети стоят там повече от сто години. — И той посочи с пръст двата портрета, пред които бе седнал преди това.

След тези думи Агрикол, Дагоберт и Фарингея повдигнаха очи към портретите, които висяха от двете страни на камината. И тримата възкликнаха едновременно:

— Та това е същата жена! — извика ковачът. — И този портрет виси тук от сто и петдесет години?

— Какво виждам! Това е приятелят на пратеника на маршал Симон — извика Дагоберт, застанал пред портрета на мъжа. — Да, това е същият човек, който идва при нас миналата година в Сибир. Познах го по тъжния смирен поглед и по сключените му черни вежди.

— Не! Очите не ме лъжат, не! Това е същият човек с черния белег на челото, когото удушихме и заровихме край река Ганг — тихичко шушнеше Фарингея, разтреперан от ужас. — Същият човек, за когото един от синовете на Бохвания миналата година на остров Ява, в развалините на Чанди, ни уверяваше, че го е срещнал след убийството му близо до една от вратите на Бомбай. Този прокълнат човек, както разказваше приятелят ми, откъдето и да минел, сеел след себе си смърт. А портретът му съществува от сто и петдесет години…

Фарингея, подобно на Агрикол и Дагоберт, не можеше да откъсне очи от странния образ.

— Каква тайнствена прилика — мислеше си отец д’Егрини. Сетне някаква внезапна мисъл му мина през ума и той каза на Гавриил: — Това ли е жената, която ви спаси живота в Америка?

— Тя е! — отвърна Гавриил настръхнал. — Но ми беше казала, че отива към Северна Америка… — добави свещеникът сякаш на себе си.

— Тогава как е попаднала в тази къща? — попита отец д’Егрини Самуил. — Отговорете, пазачо! Кога влезе тук тази жена — преди нас или заедно с нас.

— Аз влязох тук пръв и сам. За първи път от сто и петдесет години насам вратата се отваря — каза важно Самуил.

— Тогава как си обяснявате появяването на тази жена? — добави отец д’Егрини.

— Не се опитвам да си го обясня — каза евреинът. — Само гледам, вярвам, а сега и се надявам — добави той и погледна Бетсабеа многозначително.

— Повтарям ви, че трябва да обясните присъствието на тази жена! — каза отец д’Егрини, крайно разтревожен. — Коя е тя и как е попаднала тук?

— Всичко, което знам, господине, е онова, което често съм чувал от баща си. Между тази къща и покрайнините на този квартал има подземни тунели.

— Щом е така, работата е проста — каза отец д’Егрини. — Сега ми остава да разбера само едно. С какви намерения е влязла тук тази жена. Колкото до странната й прилика с портрета, това е игра на природата.

Родин също беше изумен от появяването на тайнствената жена, но щом я видя, че предава запечатано писмо на нотариуса, той вместо да мисли за странното й появяване, гореше от желание час по-скоро да напусне къщата с наследството, което отсега нататък принадлежеше на Обществото. Страхуваше се от запечатания с червен восък плик. Секретарят на д’Егрини сметна за много уместно да се измъкне всред всеобщото впечатление, затова смушка леко с лакът преподобния отец, смигна му заговорнически, взе ковчежето под мишница и се запъти към вратата.

— Един момент, господине! — каза Самуил, изправи се и му препречи пътя. — Моля господин нотариусът да отвори плика, който му дадоха преди малко. След това ще излезете.

— Господине… — каза Родин и се опита да се промъкне покрай него. — Въпросът е решен окончателно в полза на отец д’Егрини, така че ме оставете.

— Казвам ви, господине — високо произнесе старецът, — че това ковчеже няма да излезе оттук, докато господин нотариусът не види какво пише в писмото.

Тези думи на Самуил привлякоха вниманието на всички.

Родин бе принуден да се върне обратно. Въпреки цялата си твърдост, евреинът настръхна от заплашителния поглед, който йезуитът му отправи. Нотариусът се съгласи да изпълни волята на Самуил и внимателно разгледа писмото.

— Боже мой! — възкликна той внезапно. — Какво виждам! Толкова по-добре…

Всички обърнаха погледите си към него.

— Четете, четете, господине! — помоли го Самуил. — Може би предчувствията не са ме излъгали.

— Господине — каза отец д’Егрини на нотариуса. — Какво е това писмо?

— Допълнение към завещанието — отговори нотариусът, — което променя нещата.

— Какво? — извика отец д’Егрини ужасено и бързо приближи до нотариуса. — Всичко ли променя? И на какво основание?

— Не може да бъде! Протестираме! — каза Родин.

— Гавриил, татко, чуйте! — извика Агрикол. — Не всичко е загубено. Още има надежда!

— Какво говориш! — попита младият свещеник, който не вярваше на ушите си.

— Господа — обади се нотариусът, — трябва да ви прочета какво пише тук. Това променя или по-точно отлага всички разпоредби на завещанието.

— Гавриил! — извика Агрикол и прегърна мисионера. — Нещата се отлагат, нищо не е загубено.

— Слушайте, господа — каза нотариусът и зачете.

„Това допълнение отлага за 1 юни 1832 година без никакво изменение всички разпоредби в завещанието, което написах днес в един часа на обед. Къщата ми отново ще се зазида, а парите ще останат у пазача, за да се раздадат на 1 юни 1832 година на онези, които имат право.

— Протестирам срещу това допълнение. То е фалшифицирано — извика отец д’Егрини пребледнял от отчаяние и ярост.

— Жената, която предаде писмото на нотариуса е съмнителна — добави Родин. — А това допълнение е подправено.

— Не, господине — строго каза нотариусът, — защото сравних двата подписа и смятам, че са напълно еднакви. Във всеки случай, както казах тази сутрин за наследниците, които не се явиха, вие също може да се оплачете по повод достоверността на това допълнение. Но засега нещата си остават така, както са били, защото срокът за влизане в сила на завещанието е отложен за след три месеца и половина.

Докато нотариусът произнасяше тези думи, Родин изгриза ноктите си до кръв. За пръв път бледите му устни се зачервиха.

— Господи, ти ме чу, ти ме послуша! — извика Гавриил и коленичи. — Твоята висша справедливост не ще остави да тържествува несправедливостта.

— Какво казваш, синко? — попита Дагоберт, който в първия си пристъп на радост не бе схванал добре значението на допълнението.

— Всичко се отлага, татко! — обясни ковачът. — Срокът за явяване на наследниците е след три месеца и половина, считано от днес. И сега, когато излязоха наяве интригите на тези хора — Агрикол посочи Родин и отец д’Егрини — вече няма защо да се страхуваме от тях. Само ще се пазим. И така сирачетата, госпожица Кардовил, моят добър господар господин Харди и младият индиец ще си получат наследството.

Невъзможно е да се опише радостта на Гавриил и Агрикол, на Дагоберт и на бащата на маршал Симон, и на Самуил и на Бетсабея.

Само Фарингея остана мрачен и навъсен пред портрета на мъжа с черния белег на челото.

Не можем да опишем и яростта на отец д’Егрини и Родин щом видяха, че Самуил прибира ковчежето.

От съвета на нотариуса, който взе със себе си допълнението, за да постъпи както повелява законът, Самуил разбра, че е по-благоразумно да внесе огромните суми във френската банка, тъй като вече стана ясно, че са в него.

В мига, когато всички ощастливени сърца затуптяха от радост и надежда, отец д’Егрини и Родин напуснаха къщата с преливащи от ярост души. Преподобният отец се качи в каретата си и каза на кочияша:

— Към двореца на госпожа Сен-Дизие! — След това, излязъл извън кожата си, той захлупи ръце, отпусна се на възглавничките и тежко въздъхна. Родин седна до него, гледайки с отвращение и презрение този отчаян и отпуснат човек.

— Малодушен е… — промърмори тихичко той. — Отчайва се, но пък…

 

 

Четвърт час по-късно каретата стигна до Вавилонската улица и влезе в двора на двореца.