Йожен Сю
Скитникът евреин (90)

I глава
Подозренията

Госпожица Кардовил се втурна срещу Гърбавото, простря ръце и рече:

— Елате… елате… сега вече нищо няма да ни раздели.

Тези думи, които припомниха на Гърбавото, че преди време нейната красива господарка бе целунала с почит сиромашката й трудолюбива ръка, я изпълниха с чувство на признателност.

Но понеже Гърбавото се свенеше да отговори на сърдечното посрещане на Адриана, хубавата господарка простря ръце и я прегърна с трогателно излияние.

Когато Гърбавото се усети в прегръдките на госпожица Кардовил, когато устните на господарката й докоснаха бледите й, болнави бузи, тя се разплака и не можа да продума.

Родин, който се бе оттеглил в единия край на стаята, гледаше тая сцена със затаена злоба. Той бе научил за достолепния отказ на Гърбавото, което не се поддаде на лукавите изкушения на настоятелката на манастира „Света Богородица“; йезуитът знаеше сърдечната преданост на това великодушно същество към Агрикол. От няколко дни тя се бе прехвърлила и върху госпожица Кардовил, затова никак не можеше да гледа как красивата господарка се стремеше да засили тази привързаност.

Родин разсъждаваше правилно. Той мислеше, че човек не трябва да презира приятел или неприятел, дори те да са невзрачни. А всеки, който се посвещаваше на госпожица Кардовил, бе негов неприятел. При това, както вече знаем, Родин беше суеверен и бе твърде неспокоен от необяснимия страх, който Гърбавото му вдъхваше.

* * *

Чувствителните сърца показват нежните си чувства и в най-дребните неща.

Когато Гърбавото се просълзи от признателност, Адриана извади богато избродирана кърпа и избърса сълзите на младото момиче.

Тази постъпка избави Гърбавото от унижение, защото не смееше да извади от пазвата си малката си дрипава кърпа и ако госпожица Кардовил не бе й помогнала, очите й дълго щяха да останат плувнали в сълзи.

— Вие сте много добра, госпожице… Много благородна и милостива.

Тя можа да промълви само това, трогната от вниманието много повече, отколкото ако й бяха сторили някоя добрина.

— Погледнете я, господине — каза Адриана на Родин, който бързо се доближи до нея. — Да… — добави с гордост младата господарка. — Намерих съкровище. Погледнете я, господине, и я обичайте, както я обичам аз. Сърца като нейното са ни нужни.

— И каквито намираме, слава богу, драга моя госпожице, — каза Родин на Адриана и се поклони на Гърбавото.

А то повдига очи към йезуита. Странно, това мъртвешко, бледо лице, което й се усмихваше кротко, я накара да настръхне. Никога не бе виждала този човек, а веднага усети същия страх и същото отвращение, каквито и той почувствува към нея. Въпреки, че бе страхлива и срамежлива, не можеше да свали погледа си от погледа на Родин, сърцето и биеше ускорено, сякаш се приближава някаква голяма опасност. И понеже това същество се боеше само за ония, които обича, неволно се приближи до Адриана, без да сваля очите си от йезуита.

Той беше с добра интуиция, затова лесно забеляза лошото впечатление, което бе направил и усети, че неговото инстинктивно отвращение от Гърбавото още повече се засилва. Но вместо да сведе очи, той я гледаше с такова внимание, че самата госпожица Кардовил се изненада от това.

— Прощавайте, дъще, — каза Родин на Гърбавото, — като се преструваше, че се мъчи нещо да си спомни — прощавайте, но ми се струва, че не се лъжа… Не ходихте ли преди няколко дни в манастира „Света Богородица“?

— Да, господине…

— Разбира се, че сте вие, как не се сетих по-рано…

— За какво говорите, господине? — попита Адриана.

— Имате право, скъпа госпожице — каза Родин, като посочи Гърбавото — ето едно благородно сърце, каквото ние търсим. Да знаете с какво достолепие и с каква смелост тази клетница, останала без работа, а за нея да няма работа, значи да няма нищо, е отблъснала срамната заплата, която настоятелката на манастира е имала безочието да й предложи. За да обслужва семейството, където й обещавала да я настани…

— Това е отвратително — извика госпожица Кардовил с отвращение.

— Госпожице — изрече тъжно Гърбавото, — нямах работа, — бях толкова бедна, — не ме познаваха… затова мислеха, че могат да ми предлагат каквото си искат.

— Аз пък казвам, че колкото нечестно е било от страна на настоятелката да изкушава бедността ви — поде Родин, — толкова по-добре, че сте отказали.

— Господине… — погледна го Гърбавото свенливо.

— Аз не се боя да казвам истината — каза Родин — дали е похвала или укор, казвам онова, което ми е на сърцето… Попитайте госпожицата, посочи той с поглед Адриана… — Искам да ви кажа без заобиколки, че мисля за вашето добро толкова, колкото и госпожица Кардовил.

— Вярвайте, мила моя — каза Адриана, че има похвали, които утвърждават честта на човека, като наистина го възнаграждават и насърчават. Такива са похвалите на господин Родин… зная това.

— Но, драга госпожице, не бива само на мен да отдавате тая оценка. Тая мила душа не е ли посестрима на Агрикол Балдуин, добрият работник и популярен поет? Е, добре, привързаността на един такъв човек не е ли най-добрата гаранция за тая оценка? — прибави усмихнат Родин.

— Имате право, господине — каза Адриана, — защото, без да познавам тази клетница, започнах много живо да се интересувам от участта й още от деня, в който брат й ми говори за нея толкова разпалено и с такъв възторг, че веднага оцених, че е достойна да вдъхне такава благородна привързаност.

Тези думи на Адриана, които припомняха за нещо друго, толкова смутиха Гърбавото, че бледото й лице се изчерви.

Както знаем, клетницата обичаше Агрикол със страстна, но болезнена и скромна любов и всяко, дори и косвено напомняне за нейното чувство жестоко я измъчваше. И когато госпожица Кардовил говореше за привързаността на Агрикол към Гърбавото, тя погледна към Родин и срещна неговия наблюдателен и проницателен поглед.

Ако беше самичка с Адриана и чуеше да се говори за Агрикол, младата шивачка би се смутила, но би се справила с положението, а сега и се стори, че йезуитът, който и без това й вдъхваше неволен страх, чете направо в сърцето й и се сеща за тайната и нещастна любов, на която тя бе жертва. Затова и смущението й бе толкова очевидно.

Всеки умен човек, какъвто бе и Родин, търси причината и по най-дребното следствие. От една страна йезуитът виждаше едно грозно, сакато момиче, но иначе добре развито умствено и способно на страстна преданост; от другата страна стоеше млад, хубав, смел, духовит и откровен работник.

„Наистина, отгледани са заедно, обичат се братски и са си мили един на друг, но човек не се черви от братската любов — рече си Родин. — А Гърбавата се изчерви и смути от погледа ми. Дали пък не е влюбена в Агрикол? Ще трябва да го проверя — реши си той.“

Забелязал учудването на Адриана от смущението на Гърбавото, йезуитът посочи с поглед на господарката младата работничка, усмихна се и рече:

— Виждате ли, госпожице, как се изчерви клетото момиче, когато заговорихме за любовта на този добър работник към нея?

Гърбавото наведе глава и съвсем се засрами и смути.

След като помълча малко, за да даде възможност на острата стрела добре да проникне в сърцето на клетницата, мъчителят поде:

— И продължава да се смущава…

После, след повторно мълчание, щом момичето започна да пребледнява като мъртвец и цяло да трепери, йезуитът се изплаши да не е прекалил. Адриана се обърна към гърбавото с жалостив глас:

— Защо се смущавате толкова, мила моя?

— Ясно е — пое Родин добродушно. И тъй като искаше да чуе онова, което знаеше, се постара да се покаже, че не се сеща за нищо. — Ясно е — повтори той. — Добрата и нежна сестра, която обича брат си, мисли, че когато хвалят него, хвалят нея…

— И понеже е толкова скромна, колкото и добра — прибави Адриана, като хвана Гърбавото за ръцете — и най-малката похвала, отправена към брат й или към нея много я смущава. Но това е детинщина и аз ще й се скарам…

Госпожица Кардовил говореше искрено, защото обяснението, което даваше Родин и се виждаше, пък и беше за вярване.

И както всички, които треперят да не би да разкрие съкровената им тайна, са склонни бързо да се успокоят, тъй и Гърбавото се успокои или по-скоро, за да не умре от срам, имаше нужда да повярва, че последните думи на Родин са искрени и той не се сеща за любовта й към Агрикол. Вече по-спокойна, тя се обърна към Адриана:

— Прощавайте, госпожице, но не съм привикнала с благосклонността, с която ме обсипвате и не зная какво да кажа за добрините ви към мене.

— Моите добрини ли? — учуди се Адриана. — Мисля, че още нищо не съм направила за вас. Но слава богу, от днес ще имам възможност да възнаградя предаността ви към мене, любовта ви към работата и вашето достойнство, за което дадохте толкова доказателства сред толкова нещастия и грижи. С една дума, от днес нататък, ако това ви харесва, няма вече да се делим.

— Това е много, госпожице — с разтреперан глас рече Гърбавото.

— Успокойте се — прекъсна я Адриана, — ако приемете, аз ще съумея да съчетая моето донякъде себелюбиво желание да ви имам до себе си с независимостта на вашия характер, навикът да се трудите, вкусът ви към усамотение и вашата нужда да се посвещавате на всичко, което заслужава състрадание. Дори, няма защо да крия, смятам да ви привлека и задържа при себе си, като ви дам средства, за да удовлетворите тези великодушни стремежи.

— Но какво съм сторила, госпожице — каза добродушно Гърбавото, — за да заслужа дотолкова вашето благоволение? Напротив, с добрините започнахте вие, показвайки се великодушна към моя брат?

— Тук не става дума за благоволение или признателност — каза Адриана, — ние вече сме се наплатили… Аз ви говоря за привързаност, за искрено приятелство, което и ви предлагам.

— За приятелство… с мене ли… госпожице?

— Хайде, хайде — усмихна се чаровно Адриана, — не се учудвайте толкова. Веднъж съм решила, че ще ми бъдете приятелка, и ще видите, че това ще стане… Време е да попитам за какво сте дошли?

— Тази сутрин господин Дагоберт получи писмо, в което го молят да дойде тук, където щели да му съобщят добри новини за нещо, което много го интересува. Като мислеше, че се касае за дъщерите на маршал Симон, той рече: Гърбаво, ти взе толкова живо участие във всичко, което се отнася до тия мили деца, че трябва да дойдеш с мен. Когато ги намерим, моята радост ще бъде и твоя награда…

Адриана погледна Родин, който кимна в знак на съгласие и рече:

— Да, да, драга госпожице, писах на този храбър войник, но не се подписах. Нито пък дадох повече обяснения, друг път ще ви кажа защо.

— А защо дойдохте сама, скъпа? — попита Адриана.

— Уви, госпожице, толкова се трогнах от вашия прием, че не успях да ви разкрия страховете си.

— Какви страхове? — попита Родин.

— Знаейки, госпожице, че вие живеете тук, си помислих, че това писмо до господин Дагоберт е ваше дело. Казах му предложението си и той го възприе. Щом пристигнахме, той бе толкова нетърпелив, че още от врата попита дали сирачетата са тук. Казаха му, че ги няма. Тогава въпреки всичките ми молби, той се реши да иде и разпита за тях в манастира.

— Какво неблагоразумие — извика Адриана.

— И то след случилото се по време на среднощния взлом в манастира — прибави Родин и повдигна рамене.

— Напразно се мъчих да го убедя — продължи Гърбавото, — че писмото не съобщава със сигурност, че ще му предадат сирачетата, а само че ще му дадат сведения за тях. Той не поиска да ме послуша и ми рече:

— Ако не науча нищо, ще дойда да те намеря, — но те бяха завчера в манастира, сега всичко е излязло наяве, не могат да не ми ги дадат.

— С такава глава — усмихна се Родин, — човек не може да се препира.

— Боже мой, само да не го познаят — възкликна Адриана, която си спомни за заплахите на господин Баление.

— Това е невероятно — рече Родин, — няма да му отворят… А това е най-лошото, което може да му се случи. После следователят ще дойде с двете момичета… Аз нямам повече работа тука, грижите ми са други. Трябва да науча къде се намира Джалма: затова кажете ми къде ще мога да се видя с вас, скъпа госпожице, за да ви съобщавам редовно своите издирвания и за да се уговорим за всичко, що се отнася до принц Джалма, ако моите издирвания, както се надявам, успеят.

— Ще ме намерите в дома ми, в моята нова къща на улица „Анжуйска“, в някогашния дворец на Боле. Там ще живея. Добре, че се сетих — рече изведнъж Адриана след кратък размисъл — по няколко причини не ми се струва много прилично, нито, може би, благоразумно да предложа на принц Джалма да живее в онази част на двореца Сен-Дизие, където живях аз. Преди няколко дни видях една малка, много хубава, добре подредена, съвсем завършена къща, която с известни промени в обзавеждането за кратко може да стане хубаво жилище… Да, това е за предпочитане — прибави госпожица Кардовил. При това, по този начин ще мога много по-сигурно да опазя своето инкогнито.

— Как — извика Родин, чиито планове доста се нарушаваха от новото решение на господарката, — вие искате той да не знае…

— Да, искам принц Джалма да не знае кой е непознатият приятел, който му помага; желая да не му се казва името и даже да не допуска, че съществувам… поне засега… По-нататък, след месец — ще преценя… Обстоятелствата ще ми подскажат какво да сторя.

— Но няма ли да е трудно да се запази неизвестността? — попита Родин, едва прикривайки недоволството си.

— Ако принцът дойде да живее в моя дворец, бих споделила вашето мнение. От съседството с леля ми той ще научи всичко. И този мой страх е една от причините, които ме карат да се откажа от първоначалния си план. Но сега принцът ще живее в доста отдалечено от нас жилище на „Бяла улица“. Кой ще му съобщи за онова, което не трябва да знае? Един от старите ми приятели господин Норвал, вие, господине, и тази добра девойка — и тя посочи Гърбавото, — това са хората, които знаят моята тайна. Уверена съм, че всички сте благоразумни. Следователно тайната ще бъде запазена напълно. Впрочем, утре ще говорим по-подробно за тази работа. Най-напред трябва да успеете да намерите нещастния млад принц.

Макар, че Родин се ядоса много за ненадейното решение на Адриана относно настаняването на принц Джалма, той се овладя и отговори:

— Съвестно ще изпълня желанието ви, драга моя госпожице, и ако позволявате, утре ще дойда да ви дам отчет за онова, което благоволихте да определите преди малко като моя задача, дадена от Провидението.

— Тогава утре ще се видим. Ще ви очаквам с нетърпение, каза Адариана. — Позволете ми винаги да разчитам на вас, както и вие от днес можете да разчитате на мене. Ще трябва да бъдете снизходителен, защото предвиждам, че ще искам още много съвети, много услуги, а след като ви дължа толкова…

— Никога няма да ми бъдете длъжница, скъпа госпожице. Никога — каза Родин и след като се поклони на Адриана, бавно тръгна към вратата.

Тъкмо се канеше да излезе, когато пред него се изправи Дагоберт.

— Най-сетне, залових единия… — извика войникът и здраво хвана йезуита за яката.