Йожен Сю
Скитникът евреин (102)

XIII глава
Откритието

Малко преди Флорин да вземе решение и да поправи онова, което бе сторила, Гърбавото се бе върнала от фабриката, където бе изпълнила едно много болезнено задължение. След дълъг разговор с Анжел, Гърбавото, учудена като Агрикол, от сърдечността, мъдростта и добротата, с които бе надарена тази девойка, събра цялата си смелост и откровеност и убеди ковача да се ожени за Анжел.

Когато Флорин вече бе прочела дневника на младата работничка и се готвеше да вземе своето благородно решение за да го върне, стана следната случка.

Наближаваше десет през нощта. Гърбавото се бе върнала в двореца и бе влязла в стаята си. Уморена от толкова много вълнения, тя се хвърли върху едно кресло. В двореца цареше мълчание и тишина, които бяха прекъсвани единствено от бученето на вятъра, който люлееше дърветата в градината. Единствена свещ осветяваше стаята, постлана в тъмнозелено. Черните дрехи на Гърбавото подсилваха бледността на лицето й. Седнала пред камината с клюмнала глава и ръце, поставени на коленете, бедната работничка беше натъжена — по лицето й можеше да се прочете само чувството на изпълнен дълг.

Подобно на всички, възпитани от безмилостното училище на нещастието, Гърбавото не показваше скръбта си и не можеше продължително време да се отдава на отчаяни жалби за една вече приключила работа. Ударът наистина бе неочакван и ужасен и щеше да остави продължителна следа в душата на Гърбавото и можеше тя да стане хроническа. Освен всичко това благородно същество се трогна от приятелските доказателства, които бе получило от Анжел, годеницата на Агрикол, и изпита някаква гордост, като видя с какво доверие и радост ковачът посрещна нещата, които осветяваха щастието му.

Освен всичко останало, Гърбавото си мислеше: „Сега поне няма да се вълнувам от напразни надежди, от смешни и глупави предположения. Женитбата на Агрикол ще сложи край на всичко това“.

Гърбавото намираше истинско и дълбоко утешение в сигурността си, че може да скрие любовта си към Агрикол, защото се страхуваше да не бъде открито лудото й влечение. Тя постоя известно време замислена, след което се приближи до писалището си.

— Единствената ми утеха е — каза си тя, докато приготвяше всичко необходимо, за да пише, — да поверя тайните си на немия свидетел на моята скръб. Ще удържа думата, която си дадох: това красиво момиче може да направи Агрикол щастлив, казах му го искрено. Някога, когато отново прочета тези страници, може би ще получа възнаграждение за днешните си страдания…

След това Гърбавото извади от чекмеджето папката и като не намери тетрадката, изпищя от смайване. Още повече се изненада, когато видя, че има оставено писмо, адресирано до нея.

Лицето на младата работничка побледня, коленете й затрепериха и без малко щеше да припадне. Засилващият се страх й даде изкуствена смелост и тя успя да разпечата писмото. Петстотин франка се изсипаха на писалището и Гърбавото зачете:

„Госпожице, любопитно и приятно е да се прочетат бележките за страстта ви към Агрикол. Удоволствието се усилва от мисълта той да го научи — нещо, което не подозира и което ще го направи чувствителен. Ще се възползуваме от случая да дадем вашия забавен дневник и на други хора. Ако не успеем да го препишем, ще дадем да се отпечата — няма по-добър начин за разпространение на такива неща. Някои ще плачат, други ще се смеят. Такъв е светът. Точно е само едно и то е, че вашият дневник ще предизвика скандал.

Понеже сте способна да се опитате да се отървете от ликуването си, и понеже сте била в парцали, когато милостиво са ви прибрали в тази къща, в която искате да се почувствувате като дама — нещо, което не е лъжица за вашите уста, изпращаме ви настоящето писмо, придружено от петстотин франка, за да ви платим дневника и за да не останете без средства, ако стане необходимо да благодарите за поздравленията, с които ще започнат да ви обсипват от утре, тъй като вашият дневник вече се предава от ръка на ръка.

Един от вашите събратя“

Дебелашкият и предизвикателен тон на писмото, което сякаш бе писано от някой завистлив слуга, беше пресметнат точно и трябваше да предизвика точно такова впечатление.

— О, Господи! — успя да каже уплашената работничка.

Ако си припомним с каква страст бе изразена любовта й към Агрикол, ако си припомним страниците, в които научаваме за душевните рани, които й нанася той, ако си припомним колко тя се страхува от подигравките, лесно ще разберем отчаянието, в което изпадна, след като прочете това писмо. Гърбавото дори не помисли за добрите и справедливи редове в дневника си. Единственото, което я порази бе това, че на следващия ден Агрикол, госпожица Кардовил и многото досадници и присмехулници, ще научат за любовта й, а това, според нея, тя от срам нямаше да издържи. Толкова я впечатли това, че няколко минути тя остана неподвижна, но като поразмисли, изведнъж й хрумна нещо, което по нейно разбиране трябваше да направи.

В тази гостоприемна къща, в която бе намерила убежище, тя нямаше повече място и трябваше да я напусне завинаги. Деликатността не й позволяваше да остане повече тук, където душата й бе не само разголена, но и омърсена, и където, без съмнение, я очакваха подигравки и презрение. Тя не допускаше, че може да потърси от госпожица Кардовил справедливост и отмъщение. Струваше й се, че ако поиска, ще се покаже непризнателна към благодетелката си, ако посее смут в тази къща, тъкмо, когато ще я напусне. Опита се да налучка кой може да е написал обидното писмо и каква е причината, за да го напише. Но защо трябваше да мисли за тези неща, щом вече е готова да побегне от униженията, с които я заплашваха! Стори й се, че това е дело на някой от служителите, който й завиждаше за любовта, която демонстрираше към нея госпожица Кардовил. Така мислеше Гърбавото, изпадала в пълно отчаяние. Тайните страници, които бе написала с кръвта от раните си и които не би показала дори на майка си, сега може би щяха да послужат за подигравка на слугите в двореца…

Парите, които бяха добавени към писмото и обидният начин, по който й ги даваха, затвърдиха подозренията й. Неприятелите й искаха страхът от бедността да не бъде спънка за напускането й на тази къща.

Гърбавото реши да напусне със свойствените й покорност, спокойствие и решителност. Изправи се. Върху очите й не се виждаха сълзи, макар цялата нощ да бе плакала. С разтреперани пръсти тя написа следните думи върху една хартийка, която остави до банкнотата от петстотин франка: „Да бъде благословена госпожица Кардовил за доброто, което ми е направила и да ме прости, че напускам къщата й.“

Като свърши, Гърбавото хвърли в огъня писмото, което бе получила и което изгаряше ръцете й. След това за последен път огледа стаята, мебелирана разкошно, и потръпна като си помисли за бедността, която я очаква отново. Много по-страшна от предишната, защото майката на Агрикол бе заминала с Гавриил и вече жената на Дагоберт нямаше да може да я утешава с майчина любов. Да живее съвсем сама, с мисълта, че чувствата й към Агрикол ще бъдат предмет на подигравка, дори и от самия него… Подобно бъдеще я уплаши, мрачни мисли нахлуха в главата й. Тръгна решително към вратата, но когато минаваше покрай камината, неволно се погледна в огледалото и видя насреща си бледо като на мъртвец лице, облечено в черни дрехи… Тогава се сети, че носи чужди дрехи и си спомни за онзи момент в писмото, в който й подмятаха за дрипите, които носеше преди да влезе в тази къща. „Наистина, каза си тя, гледайки черните си дрехи, ако ги взема, ще кажат, че съм крадла…“. Младата работничка взе свещника и от стаята прибра дрипавите си дрехи, които искаше да запази за спомен за своето нещастие. Чак сега, Гърбавото проля сълзи… Тя плачеше не от отчаяние, защото отново ще облече тези дрипи, а от признателност, тъй като благосъстоянието, което я заобикаляше и което тя сега щеше да изостави, й припомняше добротата и деликатността на госпожица Кардовил. Като взе старите си дрехи, подтиквана от непонятни чувства, тя коленичи в средата на стаята, спомни си за госпожицата и хълцайки, извика: „Сбогом! Завинаги сбогом! На вас, която ме наричахте приятелка и своя сестра…“

Изведнъж Гърбавото чу леки стъпки в коридора, който водеше от градината до една от вратите на нейното жилище. Това бе Флорин, която за съжаление, много късно връщаше ръкописа.

Уплашена от стъпките, Гърбавото бързо премина от стаята си в салона, прекоси го тичешком, изскочи на двора и почука на прозорците на портиера. Вратата се отвори и затвори след нея.

Гърбавото напусна двореца на госпожица Кардовил.

Ето как Адриана остана без един предан, верен и наблюдателен пазач. По този начин и Родин се освободи от един проницателен съперник, от когото справедливо се страхуваше. След като се досети за любовта на Гърбавото към Агрикол и като знаеше, че тя пише стихове, йезуитът правилно предположи, че няма начин тя да не е написала стихове за пагубната си страст. Ето защо той заповяда на Флорин да открие писмени доказателства за тази любов. По тази причина бе измислено и писмото, за което, трябва да признаем, че Флорин не знаеше. Още по-малко знаеше тя за неговото съдържание, защото първия път, когато предаде ръкописа само се бе задоволила да го попрегледа…

Както вече казахме, Флорин със закъснение идваше при Гърбавото, точно в момента, в който тя напускаше двореца. Щом съзря светлина в стаята за обличане, Флорин се втурна към нея, но намери само черните дрехи, които бе оставила Гърбавото и старото ковчеже, в което тя бе държала дрехите си. Флорин се втурна към писалището с разтуптяно сърце. Разхвърляните чекмеджета, банкнота от петстотин франка, оставена върху редовете, написани до госпожица Кардовил доказваха, че сляпото й подчинение на заповедите на Родин е принудило Гърбавото да напусне къщата завинаги. Флорин въздъхна, разбра, че разкаянието й идва късно и реши да предаде дневника на Родин. След това решение, тя си каза, че с бягството на Гърбавото, предателството, което бе извършила, щеше да бъде не толкова опасно.

На третия ден след тези произшествия, Адриана получи следното писмо от Родин като резултат от онова, което му бе писала, за да го попита за внезапното бягство на Гърбавото.

„Скъпа госпожице,

Важна работа ме принуждава да тръгна още тази заран за фабриката на господин Харди. Ето защо ми е невъзможно да засвидетелствувам уважението си. Питате какво мисля за внезапното изчезване на тази девойка?… Наистина, нищо не знам… Припомням ви само онова, което ви казах, когато бяхме у доктора Баление. Ставаше дума за едно общество и за тайни агенти, с които то умее да обгражда лицата, от които има нужда.

Не обвинявам никого, просто ви припомням неща, които са се случили. Тази девойка си позволи да ме обвини, а аз, както знаете, съм най-верния ви слуга. Тя, уж беше бедна, а в писалището й намерихме петстотин франка. Вие я обсипахте с благодеяния, а тя напусна къщата ви, без да съобщи причината за своето бягство.

Не обвинявам, скъпа госпожице, както съм постъпвал винаги, когато нямам доказателства, но се пазете… Отървахте се от голяма опасност. Удвоете вниманието и подозрението си, поне така мисли вашият най-покорен слуга Родин.“