Йожен Сю
Скитникът евреин (98)

IX глава
Адриана и Джалма

Когато Фарингея излезе, Родин взе писмото от абат д’Егрини в едната си ръка, а с другата се направи, че търси нещо, първо в десния джоб на редингота си, после в задния джоб, после — в джобовете на панталоните си. Но като не намери нищо, сложи плика върху протритото си коляно и започна да се опипва навсякъде с две ръце и с натъжен, разтревожен поглед. Движенията на тази пантомима, разиграна съвсем простодушно, завършиха с възгласа:

— Боже мой, какво нещастие!

— Случило ли се е нещо? — попита Джалма, прекъсвайки мрачното си мълчание, в което бе потънал от известно време.

— Уви, скъпи принце, случило се е най-обикновеното нещо на този свят, твърде дребно, но крайно неприятно за мен. Или съм забравил, или съм изгубил очилата си. И тъй като в стаята е тъмно, а зрението ми от труд и от възрастта е отслабнало, не мога да прочета това писмо. А то е много важно, защото очакват моя бърз, кратък и категоричен отговор. С една дума — да или не. А времето лети, ужасно нещо. Ако можеше някой — продължи Родин, наблягайки на думите, за да направят впечатление на Джалма, — да ми направи услуга и да ми прочете… Но няма кой…, няма…

— Бащице — каза учтиво Джалма, — искате ли аз да ви прочета писмото? Щом свърша, веднага ще забравя съдържанието му.

— Вие ли? — извика Родин, сякаш се изплаши от това предложение. — Невъзможно е вие да прочетете това писмо…

— Извинете ме, бащице — кротко каза Джалма.

— Всъщност — каза сякаш на себе си Родин след кратък размисъл, — защо пък не? — После се обърна към индиеца и добави: — Наистина, ще ми направите ли тази услуга, скъпи принце? Не смеех да ви помоля… — сетне поднесе писмото на Джалма, който го прочете на глас.

Там пишеше следното:

„Тазсутрешното ви отиване в двореца Сен-Дизие, както ми съобщиха, трябва да се смята за ново настъпление от ваша страна.

Ето и последното ми предложение, за което ви известявам: може и то да се окаже безполезно както вчерашното, което ви направих в дома ви на улица «Клови».

След дългото и неприятно обяснение ви казах, че ще ви пиша. Удържам думата си и ето последното ми предложение.

Преди всичко, ще ви дам един съвет: пазете се… Ако упорствате и продължавате опасната борба, ще се изложите на опасността да ви намразят дори онези, които толкова се стараете да защитите. Разполагаме с безброй начини да ви компрометираме пред тях, като им разкрием плановете ви. Ще им докажем, че вие също участвувате в заговора, който сега искате да провалите не от великодушие, а от користолюбие.“

Макар Джалма да усещаше, че и най-дребния въпрос, отправен на Родин във връзка с това писмо, щеше да бъде истинско безразсъдство, не можа да се сдържи, четейки откъса от писмото, и обърна глава към йезуита.

— Боже мой — каза Родин, — и това се отнася за мен, за мен, както виждате, скъпи княже — и той посочи дрипите си. — Обвиняват ме в користолюбие.

— А кого закриляте?

— Кого закрилям ли? — отвърна Родин, правейки се, че се колебае дали да отговори. — Кого ли?… Ами…, ще ви кажа. Това са бедни хора, без всякакви средства, незначителни, но добродетелни, на чиято страна е правото в едно дело, което се опитват да разрешат. Те са застрашени от други много, много силни хора. За щастие, последните не са толкова известни, че да ги разкрия в полза на онези, които защитавам. Какво да ви кажа? Аз съм беден и слаб човек и естествено заставам на позицията на бедните и слабите… Но, моля ви, продължете…

Джалма зачете:

„И ако продължите да ни преследвате, ще си изпатите много и нищо няма да спечелите, сприятелявайки се с онези, които наричате свои приятели и които справедливо ще се сметнат за ваши жертви, защото дори и да е искрена, безкористността ви не може да бъде обяснена. Което означава, че в нея сигурно се крият, а аз съм уверен в това, задни мисли.

Но дори и в това отношение най-щедрото обезщетение, на което основавате надеждите си, е вероятната признателност на вашите приятели. Твърде съмнителна случайност. И за да бъда ясен докрай, ето какво искам от вас: още тази вечер, най-късно до полунощ да напуснете Париж и да се задължите да не се връщате тук преди да изтекат шест месеца.“

Джалма отново не успя да сдържи любопитството си и учудено погледна Родин.

— Всичко е ясно — каза йезуитът. — Делото на бедняците, които защитавам, през това време ще се разгледа и с моето отдалечаване те искат да ми попречат да бдя над тях. Нали разбирате, скъпи принце — с негодувание изрече Родин. — Моля ви, продължете и ме извинете, че ви прекъснах, но не можах да сдържа възмущението си от това безочие…

Джалма продължи:

„За да бъдем сигурни, че ще се намирате далеч от Париж през тези шест месеца, ще заминете за Германия при един наш приятел. Той ще ви прибере в дома си и ще ви посрещне гостоприемно, но вие ще останете там докато изтече шестмесечния срок.“

— Да… доброволно заточение — каза Родин.

„При тези условия всеки месец ще ви се дават по хиляда франка от деня на заминаването ви. Десет хиляди ще ви броим веднага, а двадесет хиляди ще получите след изтичането на шестте месеца. Всичко това ви е напълно гарантирано. И накрая, след като срокът приключи, ще ви осигурим една почтена и независима служба.“

Този откъс изпълни Джалма с негодувание и той неволно спря. След кратко мълчание Родин му каза:

— Моля ви, принце, продължете. Трябва да дочетете писмото до край, за да получите представа, какви неща се вършат в цивилизованите общества.

Джалма продължи:

C>

„Вие знаете как вървят нашите работи и какво представляваме ние, така че с отстраняването ви просто искаме да се отървем от един не толкова опасен, колкото твърде досаден неприятел. Не се заслепявайте от първия ви успех. Вашата жалба няма да има последствия, защото тя е клевета. Съдията, който я прие, горчиво ще се разкайва за отвратителните си пристрастия. Можете да си послужите с това писмо както искате. Ние знаем какво пишем, на кого пишем и как пишем. Ще получите писмото в три часа. Ако до четири часа не ни изпратите пълното си и безусловно съгласие, подписано от собствената ви ръка, войната започва отново и то не от утре, а още от тази вечер.“

C$

След като свърши, Джалма погледна Родин, който му каза:

— Позволете ми да извикам Фарингея.

Той удари едно звънче и метисът влезе. Родин взе писмото от ръцете на Джалма, скъса го на две, смачка го, направи го на топче, подаде го на метиса и му рече:

— Ще предадете тази хартиена дрипа на онзи, който чака и ще му кажете, че това е моят отговор на безсрамното и нахално писмо. Запомнете добре — безсрамното и нахално писмо…

— Разбирам — каза Фарингея и излезе.

— Тази борба може да бъде опасна за вас, бащице — предположи натъжено индиецът.

— Да, скъпи принце, може да бъде опасна! Но аз не разсъждавам като вас и не искам да убивам неприятелите си, защото те са страхливи и злобни. Аз се боря с тях под покровителството на закона. Постъпете и вие като мен. — Но след като забеляза, че лицето на Джалма отново помръква, добави: — Сгреших, повече няма да ви давам такива съвети. Нека се уговорим да предоставим решаването на този въпрос на вашата достойна майка-покровителка. Утре ще се срещна с нея. Ако тя се съгласи, ще ви кажа имената на вашите неприятели, ако не се съгласи…

— А тази жена, моята втора майка, би ли отсъдила така, че да мога да й се покоря? — попита Джалма.

— Няма по-благороден, по-великодушен и по-искрен човек от нея — възкликна Родин. — Тя е ваша покровителка и за нея вие ще сте истински син. Тя ще ви обича с цялата пламенност на майчината любов. Ако трябва да избира между страха или смъртта, тя би казала: „Умри и ме остави да умра с теб…“

— О! Благородна жена… Такава беше и майка ми — въодушеви се Джалма.

— Вашата покровителка е олицетворение на смелостта, справедливостта и откровеността — каза Родин и се приближи към закрития от завесата прозорец, хвърляйки незабелязано тревожен поглед към градината. — Особено на откровеността. Да, тя притежава онази рицарска откровеност на човек с великодушно сърце, примесена с гордото достолепие на жена, която не само не е лъгала никога в живота си, не само не е прикривала нито една своя мисъл, но която би предпочела да умре, вместо да си послужи с онези дребнави чувства на хитрост, лицемерие и лукавство, които обикновените жени използуват по силата на природата си.

Джалма все повече се трогваше от портрета, който Родин рисуваше. Очите му блестяха, страните му поруменяха, сърцето му туптеше от възторг.

— Вие имате изумително сърце! — каза Родин и отново пристъпи към завесата. — Приятно ми е да виждам, че красивата ви душа се отразява на хубавото ви лице, докато слушате описанието на непознатата ви покровителка. Тя наистина е достойна за почитта, която внушават благородните и възвишени натури.

— Вярвам ви — каза замечтан Джалма. — Сърцето ми е обзето от смут и почуда, защото майка ми е мъртва, но такава жена съществува.

— Да, съществува за утеха на тъжните, за гордост на своя пол, за тържеството на истината и порицаването на лъжата. Никога лъжата или притворството не са засенчили светлата й, смела като сабята на рицар искреност… Преди няколко дни тази благородна жена ми каза превъзходни думи, които никога в живота си няма да забравя: „Господине, щом изпитвам подозрение към някого, когото обичам и почитам…“

Родин не успя да довърши. Завесата се разклати толкова силно от външната страна, че пружината й се счупи и за голямо учудване на Джалма пред очите на принца се появи госпожица Кардовил.

Пелерината й се бе смъкнала от раменете и в бързината час по-скоро да влезе шапката й с развързани ленти бе паднала. Тъй като излезе непредвидено от дома си, тя едва успя да прикрие с едно наметало пищното си облекло, което често обличаше вкъщи. Сега цялата й красота блесна сред листака и цветята пред изумения поглед на Джалма, който мислеше, че сънува. Със сключени ръце, с разширени, втренчени очи, малко поприведен сякаш за молитва, принцът застина като вкаменен. Госпожица Кардовил, поруменяла от вълнение, стоеше на прага на вратата към зимната градина.

Всичко това се случи само за миг. Щом завесата се вдигна, Родин извика с престорена изненада.

— Вие сте тук, госпожице?

— Да, господине — каза с неузнаваем глас Адриана, — дойдох да довърша предложението, което започнахте. Вече ви казах, че ако някой събуди подозрения в мен, веднага му го казвам. И така признавам, че днес наруших правилата на честността. Дойдох да ви подслушвам, тъкмо когато отговорът ви до абат д’Егрини ми даде доказателство за предаността и искреността ви към мен. Аз се усъмних във вас тъкмо когато вие възхвалявахте откровеността ми. За пръв път в живота си се унизих дотам, че да прибягна до лукавство. Заслужих наказанието си и ще го изтърпя. Длъжна съм да ви дам удовлетворение и вие ще го получите. Трябва да ви поискам извинение и аз ви го искам. — След това Адриана се обърна към Джалма и добави: — Принце, вече няма нужда от тайни. Аз съм госпожица Кардовил, вашата роднина и надявам се, че ще приемете гостоприемството от една сестра, както го приехте от една майка.

Джалма не отговори. Той стоеше като омагьосан пред неочакваното явление, което надминаваше най-необузданите, най-прелъстителните видения на неговите сънища. Усещаше някакво упоение, което възпираше мисълта, разсъжденията и съсредоточаваше цялото му същество в зрението. И както неутолимата жажда не може да се угаси отведнъж, така и пламналият поглед на индиеца изпиваше ненаситно цялото съвършенство на тази красива девойка.

И наистина, никога на едно и също място не бяха попадали две толкова богоподобни и прекрасни създания. Адриана и Джалма бяха идеал за женска и мъжка красота. Сякаш съдбата и Провидението имаха пръст в сближаването на тези две млади и буйни, великодушни и страстни, мъжествени и възвишени същества, които сякаш по чудо вече познаваха взаимно цялата си нравственост, още преди да се видят. От думите на Родин Джалма почувствува, че в сърцето му се заражда нежно възхищение от благородните и великодушни качества на непознатата си благодетелка, която откри в лицето на госпожица Кардовил. От своя страна Адриана също бе развълнувана от разговора, който дочу между Джалма и Родин, защото той й разкри благородството на душата, деликатната доброта на сърцето и страшната избухливост на характера си. При това тя не можа да скрие изненадата си, достигаща до захлас пред изумителната красота на принца, която премина в странно, болезнено чувство, разтърсило цялото й същество, когато очите й се срещнаха с очите на Джалма. Затова смутена, объркана и наранена от това усещане, което проклинаше, мъчейки се да го потисне в себе си, тя се обърна към Родин и започна да се извинява, че го е заподозряла. Но упоритото мълчание на индиеца още повече засили душевните терзания на красивата девойка.

Тя погледна още веднъж принца, за да го принуди да отговори на сестринското й предложение, но срещна дивия му, горящ, втренчен в нея поглед и със страх, скръб и наранено честолюбие наведе очи и се зарадва, че бе предусетила крайната необходимост да държи и занапред Джалма далеч от себе си, защото пламенната му, прехласната натура я плашеше от пръв поглед. Адриана поиска да сложи край на мъчителната сцена и каза на Родин с тих, разтреперан глас:

— За Бога, господине, поговорете с принца, повторете му моите предложения. Не мога повече да остана тук — и понечи да се върне при Флорин.

Щом Адриана пристъпи, Джалма се спусна към нея със скок на тигър, чиято плячка са се опитали да отнемат. Изплашена от разпаленото лице на индиеца, красивата девойка се дръпна назад и изпищя. От писъка й Джалма дойде на себе си и си спомни всичко, което се случи. Тогава пребледнял от съжаление и срам, разтреперан, замаян, с плувнали в сълзи очи, със смутен и крайно отчаян израз той падна на колене пред Адриана, издигна към нея сключените си ръце и с кротък, умолителен и боязлив глас й каза:

— Останете, останете… Не ме оставяйте… толкова дълго ви чаках.

В молбата му имаше детинско чистосърдечие и покорство, които бяха напълно противоположни на неистовството, изплашило преди малко Адриана. Тя кимна на Флорин, приготви се да тръгне и отговори:

— Не мога да остана повече тук, принце.

— Но ще дойдете ли пак? — попита Джалма, едва сдържайки сълзите си. — Ще ви видя ли отново?

— О, не! Никога! — отвърна госпожица Кардовил с помръкнал глас.

След това, възползувайки се от изненадата, с която Джалма реагира на отговора й, Адриана бързо се изгуби зад един храсталак в зимната градина. В този момент, бързайки да застигне господарката си, Флорин мина покрай Родин и той тихичко й прошепна:

— Още утре трябва да си разчистим сметките с Гърбавото.

Без да му отговори, цялата разтреперана, Флорин изчезна зад дърветата.

Съсипан, смазан, с отпусната върху гърдите глава, Джалма все още стоеше на колене. По очарователното му лице не се виждаше нито гняв, нито ярост, нито скръб: той плачеше без глас.

Тогава Родин пристъпи към него и натъжено му каза.

— Уви, предвиждах това, което се случи и много се страхувах. Не исках да ви разкривам коя е благодетелката ви и дори ви казах, че е стара. Знаете ли, скъпи принце, защо направих така?

Джалма не отговори, отпусна ръце на коленете си и обърна към Родин мокрото си от сълзи лице.

— Знаех, че госпожица Кардовил е красавица и че момък на вашите години лесно се влюбва — продължи Родин — и исках да ви предпазя от това нещастие, защото вашата хубава покровителка обича един красив младеж от нашия град…

Щом чу това, Джалма притисна сърцето си с ръце, сякаш го бе пробол остър нож, извика от страшната болка, главата му се отметна назад и той падна безчувствен на дивана.

Родин го погледна с безразличие, изтри с лакът вехтата си шапка и на тръгване каза:

— Виж ти… Значи от това боли… Боли…