Йожен Сю
Скитникът евреин (124)

VI глава
Странният двубой

Няколко пъти един от слугите в гостилницата, без да го забележат останалите, влиза и нещо прошепва на другарите си като им сочеше с пръст тавана на стаята, в която ставаше гощавката. Те не обърнаха внимание на забележките и притесненията му, защото не искаха да смущават пируващите, чиято луда веселба постоянно нарастваше.

— Кой може да каже сега, че не се отнасяме добре към холерата? Посмя ли тя да направи нещо на нашата славна компания? — каза водачът на маскираните, облечен като турчин.

— Цялата тайна — каза друг — е в това: присмей се на холерата в очите и тя веднага ще ти обърне гръб.

— Тя си отмъщава, защото е глупаво онова, което върши — добави едно красиво момиче и изпразни чашата си наведнъж.

— Истина е — обади се любовникът й. — Седиш си спокоен и се наслаждаваш на радостите на живота и изведнъж, след силна болка, умираш. Какво става след това? Какво показва това?

— Това показва — отговори един прочут живописец, облечен като римлянин от школата на Давид — че холерата е един нещастен колорист, защото четката й използува една и съща зеленикава боя… Тази нещастница май се е учила само от Якобс, царя на класическите живописци, една друга болест…

— Учителю — добави признателно един от учениците му, — аз съм виждал заразени от холера, чиито гърчове са доста приятна гледка, а и смъртта им е лека.

— Господа! — провикна се един не по-малко известен скулптор. — Ето накратко въпроса. Холерата е лош колорист, но добър рисувач. Тя разделя костите с голяма точност… И, Господи, как само ви смъква кожата! Пред нея Микеланджело е прост ученик.

— Съгласни сме! — извикаха всички. — Холерата е слаб колорист, но добър рисувам.

— Освен това, господа — поде наперено Нини-Мулен, — тази болест ни служи за добър урок, както би се изразил великият Босюет. Да, господа. Струва ми се, че чувам глас от небето, който ни казва: „Пийте хубаво вино, изпразнете кесиите си и прегърнете жената на ближния си, защото вашите часове може би вече са преброени, нещастници!“.

Като каза това, православният Силен се възползува от минутното разсейване на госпожица Модест, и шумно целуна по бузата Любовта. Примерът му бе толкова заразителен, че веднага последваха множества шумни целувки и закачки.

— Добре че утре може би ще настъпи краят на света — извика заканително, но с усмивка живописецът на Нини-Мулен — иначе щях да се скарам с вас, че целунахте Любовта, която е моя любовница.

— Това показва, о Рубенсе, о, Рафаело, безкрайните преимущества на холерата, която провъзгласявам за достъпна и мила.

— И човеколюбива! — каза един. — Защото благодарение на нея лихварите се грижат за здравето на своите длъжници. Тази сутрин един лихвар, който трепери над живота ми, ми донесе всякакви лекарства против холерата и горещо ме помоли да ги изпия.

— А питате ли мен? — каза ученикът на прочутия живописец — Шивачът ми, на когото дължа три хиляди франка, ме накара да се увивам на голо с пълнен пояс. Аз тогава му казах: „Господине, ще се обвия с този пояс щом настоявате, за да не изгубите парите, които ви дължа“.

— О, холеро! Пия за твое здраве! — поде Нини-Мулен. — Ти не си никакво отчаяние, напротив — ти си символ на надежда. Колко мъже и жени са се надявали на един, за съжаление неизвестен, номер, който да спечелят от лотарията на вдовството! Но ти се появи и те се развеселиха. Благодарение на теб, услужлива заразо, шансът им за свобода се увеличава.

— А колко са признателни наследниците? Една настинка, едно неразположение и изведнъж виждаш как някой вуйчо или братовчед се превръщат в покойници-благодетели.

— Ами онези, които винаги гледат службата на другия? Холерата за тях също е славен благодетел!

— Колко много клетви за вярност и преданост ще се отправят! — каза разчувствана госпожица Модест. — Колко лъжци са се клели пред някоя кротка жена, че ще я обичат до смърт и сами не са допускали, че ще устоят тъй вярно на думите си!

— Господа — извика Нини-Мулен, — понеже се намираме пред края на света, както каза този прочут живописец, аз предлагам госпожиците да ни дразнят, да ни ядосват, да ни галят, да ни целуват, да си позволяват с нас всякакви волности… Дори да ни обиждат. Да, заявявам, че позволявам да ме обиждат и ги подканям за това. И така, госпожице, вие, която представлявате Любовта — той се приведе над госпожица Модест, която се изхили и го блъсна — вие можете да ми нанесете най-голямата обида, която може да се нанесе на един добродетелен и целомъдрен писател.

Всички посрещнаха със смях странното предложение на Нини-Мулен и това разпали веселбата. Сред тази шумна гълчава, слугата, който вече бе идвал няколко пъти да съобщава шепнешком нещо на другарите си и да им сочи тавана, се появи отново с бледо и смутено лице. Той приближи до собственика на гостилницата и прошепна:

— Вече пристигнаха…

— Кои?

— Както знаете… Онези горе… — и посочи тавана с пръст.

— Аха… — отвърна собственикът. — Къде са сега?

— Вече са в стаята — добави слугата уплашено.

— Какво каза господарят?

— Отчаян е… По причина на… Не знае какво да направи и ме прати при вас.

— А аз какво да направя, дявол да го вземе. Всички знаехме, че ще бъде така. Няма как да се отървем от това…

— Не мога да остана повече, защото пък ще започне…

— Тръгвай, защото и без друго видът ти привлича вниманието на хората. Върви и кажи на господаря да чака края.

Този разговор остана незабелязан от никого, от шумната и развеселена компания. Единствено Голчо нито пиеше, нито се смееше, а с мрачен поглед наблюдаваше наоколо. Той не забелязваше какво става, а мислеше за Вакханалната царица, която би изглеждала прекрасно и би се веселила на подобен гуляй. Споменът за това създание, което Жак обичаше страстно, беше единствената мисъл, която от време на време го изваждаше от тъпото състояние, в което бе изпаднал. Той се бе съгласил да вземе участие във веселбата, само защото този ден му напомняше един друг подобен, прекрасен, заедно с Цефиза. Онази ранна гощавка след нощния бал с маски, онази весела гощавка, на която Вакханалната царица, водена от странно предчувствие, вдигна тъжна наздравица за болестта, която вече приближаваше Франция. „Пия за холерата, беше казала тогава Цефиза, за да пощади онези, които обичат да живеят и да помогне на онези, които не искат да се разделят, да умрат заедно“.

Докато Жак се бе унесъл в тъжните спомени, Морок, който забеляза състоянието му, извика силно:

— Жак, защо не пиеш вече? Да не ти омръзна виното? Искаш ли да ти поръчам ракия?

— Не ми трябва нито вино, нито ракия — отвърна троснато Жак.

— Добре е, че се пазиш — присмя се Морок. — Само такива като мен могат да предлагат ракия. Има нещо не по-малко мъжко в това да сложиш пред себе си бутилка ракия, от това да е изправено пред теб дулото на пистолет.

Голчо чу подигравките на Морок, обиди се, че се съмняват в неговото мъжко пиене и това го извади от вцепенението, за да защити достойнството си.

— Мислиш, че ме е страх да пия ракия ли? — извика той. — Така ли мислиш? Отговори де, Морок.

— Недейте, приятели — обади се един от компанията. — Всички доказахме какво можем. Особено вие, който макар и болен, имахте смелостта да представите Холерата.

— Господа — каза Морок след като видя, че всички погледи са отправени към него и към Голчо, — аз само се пошегувах, защото ако приятелят ми имаше неблагоразумието да приеме предложението ми, той щеше да се покаже не страхливец, а луд. Добре, че беше достатъчно умен да не приеме опасната ми покана и аз…

— Келнер! — извика Голчо като прекъсна ядосано Морок. — Две бутилки ракия и две чаши.

— Какво си намислил? — престори се на изненадан Морок. — За какво са ти тези две шишета ракия?

— За двубой — отвърна Жак хладно и решително.

— За двубой ли? — възкликнаха всички.

— Да. Двубой с ракия. Ти мислиш — каза Жак, — че е еднакво опасно дали пред теб има бутилка с ракия или дулото на пистолет. Нека вземем по една бутилка и да видим кой ще отстъпи.

Това странно предложение на Голчо някои посрещнаха с радостни възгласи, а други с оправдано безпокойство.

— Браво! Ще се надпиват! — викаха някои.

— Такава борба е много опасна — казваха други.

— В подобно време това е толкова сериозно, колкото дуелът до смърт — обаждаха се трети.

От всички тези думи, които му напомняха за опасността, на която се излага, Жак настръхна. След миг изправи гордо глава, бузите му се зачервиха, в погледа му блесна зловещо задоволство и той извика отново с приглушен глас.

— Келнер, да не си оглушал! Поисках две бутилки ракия.

— Отивам да ги донеса — отвърна уплашен келнерът.

Въпреки че решението на Жак бе лудешко и опасно, то бе посрещнато с ръкопляскания от по-голямата част от присъствуващите.

— Бакхус и моята жажда! — гръмогласно викаше Нини-Мулен и се люлееше на стола си. — Моята чаша и моята бутилка. Гърлата са готови! Ракия! Ракия! — Той целуна госпожица Модест и за да се извини за волността, добави: — Любов, вие ще бъдете царицата на красотата… Предчувствам щастието на победителя! Господа, ще останем ли хладнокръвни пред благородния пример, който ни дава Холерата — и той посочи Жак. — Той поръча ракия… Нека му отговорим като поръчаме пунш!

— Да, да! Пунш! Пунш!

— Келнер! — провикна се духовният писател. — Имате ли голям казан или медник, или какъвто и да е съд, за да направите в него пунш за всички?

— Вавилонски пунш!

— Пунш колкото едно езеро!

— Пунш, колкото един океан!

— Господине — отвърна гордо келнерът — има един казан, който тъкмо е калайдисан. Още не сме го употребявали. Той събира най-малко тридесет бутилки.

— Донеси го тук! — заповяда Нини-Мулен. — Изсипете вътре двадесет бутилки кирш, сложете захар, двадесет лимона, канела и запалете огъня. Да гори навсякъде!

Предложението на Нини-Мулен повиши настроението. Чуваха се разговори и шум от разменените целувки в цялото помещение, разменяни под предлог, че на другия ден може би вече няма да ги има, че трябва да се подчинят на съдбата и други такива.

Изведнъж от тавана на салона, в който ставаше веселбата, се разнесоха няколко глухи и равномерни удара. Глъчката престана и всички започнаха да се ослушат.