Йожен Сю
Скитникът евреин (73)

III глава
Наследникът

Самуил дойде и отвори вратата на Гавриил и Родин. Родин каза на евреина:

— Вие ли, господине, сте пазачът на тази къща?

— Да, господине — отвърна Самуил.

— Това е абат Гавриил Ренепон — Родин посочи спътника си. — Той е потомък на рода Ренепон.

— Радвам се — изрече евреинът, изненадан от ангелското лице на Гавриил, тъй като благородството и душевната доброта бяха изписани върху чистото и бяло чело на младия свещеник, увенчавано вече с мъченически венец. Самуил го гледаше с любопитство и съчувствие, но като усети, че това започва да става неприятно за Гавриил, добави: — Нотариусът ще дойде точно в десет часа.

— Какъв нотариус? — попита смаяно Гавриил.

— Отец д’Егрини ще ви обясни това — бързо вметна Родин и се обърна към Самуил. — Ние дойдохме малко по-рано. Може би да почакаме някъде, докато дойде нотариусът?

— Заповядайте у дома — отвърна Самуил.

След малко Самуил, младият свещеник и Родин, които го следваха, влязоха в една от приземните стаи на къщата, в която живееше пазачът и която гледаше към двора.

— Абат д’Егрини, който досега е бил настойник на господин Гавриил, скоро ще дойде да ни потърси — рече Родин. — Имайте добрината да го доведете при нас.

Самуил кимна. Родин и Гавриил останаха сами.

Ангелската кротост на мисионера се смени с тъга, решителност и строгост. Родин, който не се бе срещал няколко дни с Гавриил, забеляза това и го наблюдаваше, когато пресичаха пощенската улица, за да стигнат улица „Свети Франц“. Младият свещеник както винаги бе в дълго черно расо, което подсилваше бледостта на лицето му. Когато останаха сами, той се обърна рязко към Родин.

— Ще ми кажете ли най-накрая, господине, защо няколко дни ми бе забранено да разговарям с Негово Преподобие отец д’Егрини? И защо е избрал това място да говори с мен?

— Не мога да отговоря на въпросите ви — отвърна хладно Родин. — Негово Преподобие ще дойде скоро, попитайте него. Той избра тази къща, защото имате интерес да сте тук. Вие знаете това много добре…, макар да се направихте на учуден, когато чухте пазачът да говори за нотариус. — И Родин хвърли изпитателен поглед към Гавриил.

— Не ви разбирам — отвърна той. — Какъв интерес мога да имам, за да стоя в тази къща?

— А какво ви каза майка ви вчера? Защо си позволихте да я приемете без разрешението на отец д’Егрини? Не ви ли разказа тя за някакви семейни документи, които намерила, когато ви прибрала?

— Не, господине — каза Гавриил. — Майка ми е предала тези документи на изповедника си, а по-късно преминали в ръцете на отец д’Егрини. От дълго време за пръв път става дума за тези документи.

— Вие твърдите, че вчера Франциска Балдуин не е дошла да ви говори за тях? — повтори бавно и отчетливо Родин.

— Доколкото разбирам, вие се съмнявате в онова, което казвам? Уверявам ви, че говоря истината.

— Вярвам… — каза Родин, чието съмнение се разсея, след като Гавриил искрено повтори думите си. — Хрумна ми, когато се чудех по каква причина сте нарушили заповедите на отец д’Егрини да не се срещате с външни хора. При това, противно на правилата на нашето Общество, вие си позволихте да затворите вратата, която винаги трябва да е отворена или открехната, за да можем да се контролираме, както ни се предписва… Не можах да си обясня това нарушение на дисциплината, освен с необходимостта да си кажете нещо много важно с майка си.

— Госпожа Балдуин пожела да разговаря с мен не като със син, а като със свещеник — отговори Гавриил — и аз помислих, че мога да я изслушам. Затворих вратата, защото ставаше дума за изповед.

— Какво толкова спешно е трябвало да изповядва?

— Ще научите, когато го кажа на Негово Преподобие, ако ви позволи да ме слушате. — Последните думи мисионерът изрече толкова решително, че след тях настъпи мълчание.

Припомняме на читателите, че до този момент настоятелите не бяха му разказвали за важните семейни интереси, които налагаха присъствието му на ул. „Свети Франц“. Вечерта срещу 13 февруари Франциска Балдуин, отчаяна от мъка, не се сети да му каже, че и сирачетата трябва да бъдат на същото място, а и да се бе сетила, Дагоберт й бе забранил да говори за това пред младия свещеник. Гавриил не знаеше нищо за семейните връзки, които го сближаваха с дъщерите на маршал Симон, с госпожица Кардовил и с господин Харди, с принца и с Голчо. С други думи, ако му бяха съобщили, че е наследник на Марий Ренепон, той щеше да мисли, че е единственият потомък на този род.

Гавриил видя през прозореца как зидарите откъртваха камъните от вратата, след което започнаха да махат железата, които крепяха оловната плоча върху вратата.

В същото време Самуил въведе отец д’Егрини в стаята. Преди Гавриил да се обърне, Родин бързо прошепна:

— Не знае нищо, няма за какво да се боим от индиеца.

При все, че отец д’Егрини изглеждаше спокоен, лицето му бе пребледняло като на картоиграч, който очаква да види ужасния край на играта. До този момент всичко бе благоприятно за плановете на Обществото, но сега с ужас си мислеше за четирите часа, които оставаха до съдбоносния финал. Когато Гавриил се обърна, той приближи до него усмихнат, протегна ръка и каза любезно и сърдечно:

— Синко, страдах, задето не пожелах да разговаряме досега. Страдах и задето ви заповядах да останете няколко дни усамотен. Не съм длъжен да давам обяснение за моите заповеди, но ще ви кажа, че го направих за ваша полза.

— Трябва да вярвам, Ваше Преподобие — поклони се Гавриил.

Младият свещеник усещаше непреодолимо неспокойствие и страх, защото докато тръгна за Америка отец д’Егрини, пред когото даде ужасните обещания, с които безвъзвратно се свърза с Исусовото общество, беше придобил над него такова влияние, каквото могат да окажат деспотизмът, натискът и заплахите. А те съсипват всички жизнени сили на душата и я правят пасивна, уплашена и вкаменена. Впечатленията от първата младост са неизлечими… След завръщането си от Америка Гавриил сега за пръв път се срещаше с отец д’Егрини. Макар че решението, което бе взел не намаля, той съжаляваше, че не успя да придобие още повече сили от един откровен разговор с Агрикол и Дагоберт.

Отец д’Егрини познаваше добре хората и лесно забеляза смущението на младия свещеник и се досети каква е причината. Затова удвои нежността и благостта си. Той седна и се обърна към Гавриил, който също като Родин стоеше прав от почитание:

— Вие искате, скъпи сине, да говорите с мен за нещо много важно, нали?

— Да, отче — Гавриил неволно наведе поглед пред светлите и сиви очи на настоятеля си.

— Аз също имам да ви кажа много важни неща. Затова най-напред ме изслушайте, а после ще говорите вие… Преди около дванадесет години изповедникът на майка ви се обърна към мен чрез господин Родин и ми разказа за успехите, които имате в училището на Братята, и така привлече вниманието ми към вас. И наистина — разбрах, че примерното ви поведение, кроткият ви и скромен характер и ранното ви развитие заслужават най-голямо съчувствие. Оттогава ви наблюдавахме внимателно. След известно време, когато видях, че отговаряте на препоръките, стори ми се, че сте роден не за работник, а за друго. Говорих с майка ви и по мое настояване бяхте приет безплатно в едно от училищата на нашето Общество. Така отпадна една грижа на добрата жена, която ви бе отгледала. Понеже виждахме, че давате големи надежди, бащински се погрижихме да получите всички благодеяния, които дава религиозното възпитание. Така ли е, чедо мое?

— Така е, отче — отвърна Гавриил с наведени очи.

— Заедно с годините у вас се развиваха редки добродетели; послушанието ви и особено кротостта, бяха за пример. В науките напредвахте бързо. Тогава не знаех на какво ще се посветите един ден, но бях уверен, че каквото и да е то, пак щяхте да сте възлюбеното дете на Църквата. Не се излъгах в надеждите си, дори вие ги надминахте. Когато научихте, че майка ви горещо желае да ви види духовник, вие великодушно отговорихте на желанието на тази превъзходна жена, на която толкова дължите… Но понеже Бог винаги е справедлив в раздаването на своите награди, неговата воля е била най-голямото доказателство за признателност, което можехте да дадете на майка си, да ви бъде от полза, защото имахте възможност да станете един от воюващите членове на нашата света Църква…

При тези думи на отец д’Егрини Гавриил не можа да скрие вълнението си, като си припомни горчивата изповед на Франциска, но се сдържа. Родин, облегнат в ъгъла, продължаваше да го наблюдава внимателно.

— Не крия, скъпи сине — продължи отец д’Егрини, — че решението ви ме зарадва. Гледах на вас като на едно от бъдещите светила на Църквата и се радвах, че то ще грее в нашето Общество. Вие изтърпяхте всички наши многобройни изпитания. Счетохме, че сте достоен да бъдете наш член и след като положихте пред мен безвъзвратна и свещена клетва, която завинаги ви свързва с Обществото, за най-голяма Божия слава вие пожелахте да отговорите на поканата на Светия ни Отец, и се съгласихте да отидете като мисионер, за да проповядвате^[1] католическата вяра на дивите народи. Беше ни мъчно да се разделим със скъпия ни син, но отстъпихме пред подобно благочестиво желание. Тръгнахте смирен проповедник, върнахте се славен мъченик и ние справедливо се гордеем, че сте от нашето Общество. Ако е възможно, искаме още повече да засилим връзките ви с нас. Затова слушайте внимателно, това е много важна тайна не само за вас, а и за нашето Общество…

— Тогава, отче… — извика бързо Гавриил и прекъсна д’Егрини. — Не мога… Не трябва да ви слушам. — Младият свещеник побледня. По лицето му се виждаше, че в него се води люта борба, но той бързо се върна към решението си, изправи глава, погледна твърдо д’Егрини и Родин, които бяха занемели от смайване, и рече: — Повтарям, отче, ако става дума за тайна работа на Обществото, не мога да ви слушам.

— Вие ме учудвате. Какво ви стана? Боже мой, лицето ви се промени, вие се смущавате. Кажете без страх защо не можете да слушате повече?

— Не мога да ви кажа, докато не изложа накратко и аз миналото си, тъй като ми се удаде случай да разсъждавам върху него от известно време. Тогава ще разберете, отче, че вече нямам право да знам тайните, защото няма никакво съмнение, че скоро ще ни разделя цяла пропаст.

Не е възможно да опишем погледите, които размениха помежду си отец д’Егрини и Родин след тези думи. Д’Егрини побледня, студена пот покри челото му. Родин прикова поглед в Гавриил и започна да гризе ноктите си. Маркизът ужасен се замисли дали Гавриил няма да се окаже пречка за постигане на целта. Мисълта можеше да го доведе до отчаяние, но той се концентрира и каза спокойно и кротко:

— Не мога да повярвам, синко, че ще ни раздели пропаст. Освен пропастта от болка, която бих изпитал, ако се разболеете. Но, говорете, слушам ви…

— Наистина, изминаха дванадесет години — продължи Гавриил, — откакто по ваше настояване влязох в училището на Исусовото общество. Влязох с любов и доверие. Но как бяха насърчени детските ми чувства? Ето как. Настоятелят веднага посочи две по-големи от мен деца и ми каза: „Ще предпочиташ тези приятели. Винаги ще се разхождате заедно — правилникът забранява разговор само между двама. Правилникът също така те задължава да слушаш внимателно какво си говорят приятелите ти и да ми го съобщаваш. Защото децата, без да знаят, могат да направят някаква грешка. Ако ги обичаш, трябва да ми съобщаваш за лошите им намерения, за да можем с бащински съвети да изпреварим грешките им и да ги избавим от наказание. По-добре ще е да се изпревари злото, отколкото да бъдат наказани.“

— Да, — каза отец д’Егрини — такива са правилникът на училищата, както и думите, с които посрещаме всички новопостъпили ученици.

— Знам, отче — отвърна тъжно Гавриил. — Аз, послушен и лековерен, след три дни започнах да подслушвам другарите си, да запаметявам разговорите им и да ги съобщавам на настоятеля, който ме хвалеше… Онова, което искаха от мен, е неприлично. Но Бог ми е свидетел, мислех, че изпълнявам дълга си. Дори бях щастлив, че получавам заповеди от настоятеля си, когото уважавах и чиито думи детската ми доверчивост приемаше като Божиите слова… Веднъж наруших едно от правилата и настоятелят ми каза: „Дете мое, ти заслужаваш по-голямо наказание, но ще ти простя, ако успееш да заловиш някого от приятелите си да прави същото нарушение, което направи и ти“^[2]. И за да не приема думите му като подтик да извърша предателство, заради личната си изгода, настоятелят добави: „Аз ти казвам това, което е от полза за спасението на твоя приятел. Ако той сега избегне наказанието, ще се научи на лошо. Когато го заловиш да извършва нещо грешно, ще успееш в две неща: най-напред ще помогнеш за спасението му, а след това ще се избавиш от заслуженото наказание. То ще ти бъде опростено заради грижата ти към ближния.“

— Наистина, синко — поде отец д’Егрини, все повече обезпокоен от думите на Гавриил, — всичко това е според правилника на нашите училища и според обичаите на членовете на нашето Общество, които се дебнат помежду си, без това да нарушава взаимната им любов и братство. Това помага за духовния им напредък, особено щом са получили заповед или това се изисква от настоятеля…^[3]

— Знам! — извика Гавриил. — Знам, че в името на най-свещеното нещо у хората ме подтиквахте към злото.

— Синко — каза отец д’Егрини, който се опитваше да скрие нарастващия страх, преструвайки се, че тези думи засягат достойнството му. — Най-малкото е странно да казвате на мен подобни думи!

В същото време Родин се отдръпна от мястото, където се бе облегнал и започна да се разхожда из стаята замислено, като продължаваше да гризе ноктите си.

— Съжалявам — добави отец д’Егрини, — че се налага да ви припомня, че на нас дължите възпитанието, което сте получили.

— Резултатите бяха такива, отче — продължи Гавриил, — че в началото вършех всичко безкористно, но заповедите на настоятеля ме накараха да извървя още една крачка по лошия път… За да се спася от наказание, станах предател. Доверието и послушанието ми бяха толкова големи, че свикнах да изпълнявам тази долна двойствена роля. Но веднъж, измъчван от угризения на съвестта, се попитах дали човеколюбивата и благочестива цел, която придаваха на предателствата, е достатъчно основание да оправдае тяхното извършване. Когато попитах настоятеля, той ми каза, че не е моя работа да разсъждавам, а да слушам и да изпълнявам, а отговорен за действията ми е той.

— Да… — въздъхна отец д’Егрини. — Имал съм право, когато се възпротивявах на отиването ви в Америка…

— Но Провидението ми помогна в тази нова, плодородна и свободна земя да се замисля върху настоящето и миналото и най-накрая да разбера всичко — възкликна Гавриил. — Да, в Америка, след като за пръв път се намерих лице в лице с Божието величие, преминавайки през пустините, смаян от невижданото великолепие и величие, именно в Америка се зарекох… След малко, отче, ще ви кажа в какво се заклех, но повярвайте, ужасен бе денят, в който бях принуден да се страхувам от онова, което съм почитал, и да проклинам онова, което съм благославял дълго време… Уверявам ви, отче — приключи Гавриил с насълзени очи, — че тогава не плаках само за себе си.

— Знам, че имате добро сърце — у д’Егрини се появи нова надежда, като видя вълнението на Гавриил, — но се страхувам, че сте се излъгали. Отворете сърцето си пред нас като ваши духовни отци и, надявам се, ще успеем да подкрепим разклатената ви вяра, ще разсеем тъмните сенки пред погледа ви. Защото в своята заблуда сте възприели някои измамни блясъци за чиста светлина…

Докато отец д’Егрини произнасяше тези думи, Родин спря да се разхожда, извади от джоба си бележник и нещо записа.

Гавриил беше побледнял и личеше, че е развълнуван. За да говори така, му бе необходима смелост, защото от това пътуване до Америка той се научи да познава страшната власт на Обществото. Онова, което бе разбрал за миналото, за младия свещеник беше извинение или по-точно причина за решението, което съобщи на настоятеля си, затова искаше да съобщи всичко, макар да разбираше опасността, на която се подлагаше.

— Както знаете, отче — продължи той, — краят на детството ми премина в страх, натиск и подозрително дебнене. Как можех да приема и най-малката проява на доверие, когато непрекъснато ми се внушаваше да избягвам погледа на онзи, който ми говори, за да не издам какво впечатление ми правят думите му, да скривам чувствата си, да забелязвам и да слушам всичко, което става около мен? Така живях до петнадесетата си година. Постепенно редките посещения, които бяха позволени на майка ми и на брат ми, бяха забранени, за да бъда принуден да прогоня от сърцето си всички приятни и нежни чувства. В голямата, тъжна, безмълвна и студена къща усетих, че ме отдалечават от свободния свят. Прекарвах времето си в изучаването на незначителни науки и в дълги часове, посветени на дребни набожни упражнения. Питам ви, отче, помъчиха ли се някога да стоплят младите ни души с думи, пълни с евангелска набожност и любов? За съжаление, не… Думите на Спасителя „Обичайте се помежду си“, сякаш бяха заменени с „Не се доверявайте помежду си“… И най-накрая, отче, казаха ли ни поне една дума за отечеството и за свободата? Не! Не, защото такива думи вълнуват сърцето на човека, а сърцето не бива да бие. След часовете, които прекарвахме в наука и набожност, единственото развлечение бе разходката по тройки, никога по двама, защото между двама по-лесно се ражда приятелство, което ще развълнува сърцето, а сърцето не бива да се вълнува. Ето как един ден усетих сърцето си вкаменено^[4]. Шест месеца не бях виждал нито брат си, нито майка си. Веднъж те дойдоха в училището. Ако се бе случило преди няколко години, щях да ги посрещна радостно разплакан, но този път очите ми бяха сухи, сърцето ми остана хладно. Те си тръгнаха разплакани. Видях мъката им и тогава се отърсих от ледената нечувствителност, която ме бе обзела, откакто заживях в тази гробница. Уплаших се и поисках да напусна, докато имах сили. Тогава ви казах, че искам да си избера занаят, защото в мига на пробуждането ми се стори, че чувам шума на трудолюбивия и свободен живот, който е животът на любовта, на семейството… Каква нужда чувствувах от движение, от свобода, от благородни и силни чувства! Там щях да намеря отново живота, който бях изгубил… Тогава, прегърнал коленете ви и потънал в сълзи ви говорех, че ще бъда благодарен да съм работник, войник, всичко…. Тогава вие, отче, ми казахте — Гавриил сведе поглед, защото бе от онези благородни души, които се срамуват от безчестието, на което са станали жертва — че майка ми, която ме е намерила и е делила всичко в бедния си живот между мен и родния си син, желае само едно нещо и то е…

— Да ви види ръкоположен — прекъсна го отец д’Егрини. — Тази набожна и възвишена душа се надяваше, че като осигурите своето спасение, ще осигурите и нейното, но не смееше да ви го каже, да не си помислите, че го иска от корист…

— Престанете, отче! — Гавриил с гневно движение прекъсна отец д’Егрини. — Не мога да слушам, когато искате да потвърдите една лъжа. Франциска Балдуин никога не е искала такова нещо…

— Прибързвате със заключенията, скъпи синко — отвърна кротко отец д’Егрини. — Аз ви казвам, че това мислеше майка ви…

— Вчера тя ми разказа всичко. И двамата сме били излъгани.

— Искате да кажете — произнесе строго отец д’Егрини, — че вярвате повече на нейните думи, отколкото на моите?

— Спестете ми отговора, който ще бъде неприятен и за мен, и за вас — сведе поглед Гавриил.

— Сега ми кажете какво мислите да…

Преподобният отец не можа да довърши думите си. Самуил влезе в стаята и каза:

— Един човек желае да говори с господин Родин.

Преди да тръгне с евреина, Родин подаде на отец д’Егрини няколкото думи, които бе драснал върху листчето от бележника си, и излезе неспокоен и заинтересуван да разбере кой е дошъл да го търси на улица „Свети Франц“.

Отец д’Егрини и Гавриил останаха сами.