Йожен Сю
Скитникът евреин (41)

VIII глава
Гневът

— Госпожице… — обърна се към Адриана княгинята студено и строго — налага се да припомня за себе си, а и за господата, всичко, случило се напоследък. Преди шест месеца, към края на траура за баща ви, вие бяхте на осемнадесет години. И ме помолихте да ви оставя да се разпореждате с имотите като ви освободя от настойничеството. Имах слабостта да се съглася… Поискахте да напуснете двореца и да се настаните в градинския павилион, далеч от всякакво наблюдение… Тогава започнахте да правите огромни разноски. Вместо да се задоволите с две слугини и да ги наемете, откъдето обикновено това се прави, вие си избрахте приятелки, които облякохте в странни и скъпи дрехи. А сама, в павилиона си, обличахте една след друга дрехи от предишните векове… Вашите безумия нямаха край. Освен, че не изпълнявахте християнските си задължения, но се осмелихте да омърсите единия от салоните си като поставихте в него някакъв идолопоклонен жертвеник с мраморни статуи на момче и момиче. — Последните думи княгинята изрече като че ли нещо пареше устните й. — Казвате, че са произведение на изкуството, но те са неподходящи за вашата възраст. Прекарали сте цели дни заключена вкъщи, без да приемете никого и доктор Баление, единственият мой приятел, към когото все още изпитвам известно доверие, настоявайки дълго, успял да ви посети и ви намерил в такова състояние, че се уплашил за здравето ви… Вие винаги излизате сама и не отговаряте за поведението си. Винаги сте се стремели волята ви да бъде над моята власт… Вярно ли е всичко, което говоря?

— Така казано, не е много ласкателно — отвърна Адриана отново усмихната. — Но и не е съвсем непознато.

— Значи, госпожице, — каза абат д’Егрини замислено и сериозно — вие сте съгласна, че всичко, което каза леля ви, е истина.

Всички втренчиха погледите си в Адриана, като че ли отговорът й щеше да има изключително значение.

— Въпросът ви, преподобни, е безсмислен. Аз също съм научена да живея открито.

— Значи признава! — обърна се абатът към доктора и към барона.

— Разбрахме много добре — каза доволно господин Трипо.

— Ще ми кажете ли, лельо — попита Адриана — за какво бе нужно това дълго въведение?

— То, госпожице — отвърна високомерно княгинята — показва миналото, за да предопредели бъдещето.

— Това, лельо, прилича на тайнствените отговори на Кюмската сибила, прорицателката… В това сигурно се крие нещо ужасно.

— Може би… Няма по-страшно нещо от някои черти на характера, а вашият е склонен, към бунт.

— Признавам си, лельо, че това ще бъде, докато обикна послушанието и започна да уважавам длъжността ви.

— Не ме интересува дали ще уважавате заповедите ми, — прекъсна я строго княгинята — но от днес нататък ще започнете да се подчинявате на волята ми. С други думи — няма да вършите нищо, без мое разрешение. Така трябва да стане, аз го искам, и то ще стане…

Отначало Адриана се загледа учудено в леля си, после започна да се смее и ехото от смеха й отзвучава дълго в обширната стая. Д’Егрини и барон Трипо се разтрепериха от негодувание. Княгинята ядосано изгледа внучката си, а докторът погледна нагоре, скръсти ръце на корема си и въздъхна тежко.

— Госпожице, този смях е неприличен — обади се д’Егрини. — Думите на леля ви са много важни и трябваше да ги възприемете по друг начин.

— Боже мой! — Адриана спря да се смее. — Кой е виновен, господине, че се смея така високо? Как да се държа, когато слушам леля ми да говори за сляпо подчинение на нейните заповеди! Може ли лястовицата, която лети високо в небето около слънцето, да живее в дупката на къртицата?

Като чу този отговор, д’Егрини смаяно се вгледа в лицата на семейния съвет.

— Какво иска да каже тя с тази лястовица? — попита той барона, като му направи знак.

— Не знам… — отвърна Трипо, като изгледа доктора. — Тя говори и за някаква къртица… Не мога да разбера…

— И тъй, госпожице — обади се княгинята, която се преструваше, че споделя изненадата на останалите. — Това ли е отговорът ви?

— Защо се чудите! — отговори също изненадана Адриана, разбирайки, че те се преструват и не искат да разберат образа, с който си послужи, както правеше често.

— Госпожо, госпожо…, — каза доктор Баление, като се усмихна добродушно — трябва да бъдете снизходителна… Моята мила Адриана, както винаги, е своенравна и възбудена! Наистина не познавам по-луда глава от нея. Казвал съм й го сто пъти като стар приятел, на когото всичко е позволено…

— Вашата привързаност ви кара да бъдете снизходителен. Но също така е вярно, господин докторе — каза д’Егрини, който се преструваше, че упреква лекаря, загдето се застъпваше за госпожица Кардовил — че тези отговори са несериозни, когато става дума за сериозни неща.

— Лошото е, че госпожицата не разбира важността на нашето събиране — каза княгинята сърдито. — Може би ще разбере, когато й съобщя моите заповеди.

— Кажете ги… лельо… — И Адриана, която седеше на срещуположния край на писалището срещу княгинята, облегна малката си брадичка върху ръката си и се усмихна с прелестна ирония.

— Още утре — започна княгинята — ще напуснете двореца, в който живеете. Ще отпратите слугините си и ще дойдете тук, в две стаи, в които се влиза през моите. Никога вече няма да излизате сама. Ще ме придружавате на църква. Свободата ви се отнема поради вашето безмилостно разсипничество. Аз ще поема разноските ви, ще ви поръчвам дрехи, за да се обличате скромно и както е прието. До пълнолетието ви, което ще се отдалечи неопределено с помощта на роднинския съвет, няма да разполагате с никакви пари… Такава е моята воля…

— Трябва да ви поздравим за решението, княгиньо — каза барон Трипо. — Всички ще направят същото, за да подкрепят вашата решителност, защото тези безобразия трябва да имат край…

— Дори времето е минало — добави абатът.

— Но странността и екзалтираността на характера могат да оправдаят много постъпки! — осмели се хитро да вметне докторът.

— Така е, господин докторе — каза студено княгинята на господин Баление, който играеше ролята си великолепно. — Но в такива случаи се постъпва с подобни характери както трябва.

Госпожа Сен-Дизие изрази решението си твърдо и определено. Тя беше убедена, че ще изпълни онова, с което заплашваше внучката си. Трипо и д’Егрини се съгласиха с нея. Адриана започна да разбира, че става дума за нещо много по-важно. Тогава тя стана, изчерви се, ноздрите й се разтвориха, а очите й заблестяха. Изправи глава и разтърсвайки гордо красивата си коса, след кратко мълчание, каза решително на леля си:

— Госпожо, вие говорихте за миналото. За съжаление, принуждавате ме и аз да кажа няколко думи за него. Напуснах къщата ви, защото повече не можех да дишам въздуха на лицемерие и коварство.

— Госпожице — каза д’Егрини — тези думи са страшни…

— Понеже ме прекъсвате, господине — отвърна бързо Адриана с поглед, втренчен в абата — ще ви кажа какви примери получих от леля си.

— Престани, госпожице.

— Така ли? Може би защото всеки ден виждах престъпното ви съучастие?

— Госпожице… Вие се забравяте… — каза княгинята, побледняла от ярост.

— Не, госпожо. Помня като всички… Нямах роднина, у която да живея… Пожелах да живея сама. Поисках да се разпореждам с приходите си, защото предпочитам да ги харча аз, отколкото да виждам как ги прахосва господин Трипо…

— Госпожице! — извика баронът. — Какво си позволявате…

— Замълчете, господине! Говоря за вас, но не на вас — продължи Адриана, като го прекъсна с погледа си. — Поисках да използувам приходите си според моя вкус. Украсих жилището, което си избрах. Вместо грозни и лошо възпитани слугини, предпочетох млади, хубави и благовъзпитани, но бедни момичета. Възпитанието им не ми позволи да ги превърна наистина в слугини, създадох им приятна среда. Те не ми служат, те ми правят услуга. Плащам им, но съм им признателна. Знам госпожо, че тези тънкости вие няма да разберете… Вместо да ги гледам облечени зле, аз им дадох дрехи, които подхождат на лицата им, защото обичам младостта и красотата. Така ли се харесвам, или по друг начин, за това отговаря огледалото ми. Излизам сама, защото искам да ходя там, където желая. Не ходя на църква, вярно е, но ако беше жива майка ми, щях да й кажа в какво вярвам и тя щеше да ме разбере. Наистина поставих жертвеник в чест на младостта и красотата, защото почитам Бог във всичко красиво, благородно и велико и сърцето ми от сутрин до вечер повтаря тази искрена молитва: „Благодаря ти, Боже. Благодаря ти!“. Вие казвате, госпожо, че доктор Баление често ме е виждал самотна и уединена… Вярно е, защото в такива моменти аз гонех от мисълта си всичко грозно от настоящето и се стремях към бъдещето. Тогава пред мен се появяваха очарователни видения, усещах възвишен, божествен възторг, все едно не бях на земята…

Докато Адриана изричаше тези думи лицето й просветля толкова много, че се преобрази и за нея околните вече не съществуваха.

— В такива моменти — продължи тя още по-възторжено — започвах да дишам свободно. Вместо да гледам ближните си, подложени на унизителната и животинска власт, от която произлизат пороците на робството, вместо да гледам хитростите, очарователното вероломство, обаятелните лъжи, презрителната покорност и ненавижданото послушание, виждах ближните си достойни и искрени, защото бяха свободни. Бяха верни и предани, защото можеха да избират. Не бяха нито горди, нито подли, защото нямаше кого да ласкаят или владеят. И най-накрая, защото можеха да подадат ръка не на лъжливия, а на искрения. Ох…, усещам това…, не са само утешителни привидения…, това са свети надежди!

Адриана замълча, приземи вълнението си и не забеляза, че участниците в събирането радостно, и доволно се споглеждаха.

— Това, което говори…, не е лошо… — прошепна докторът на ухото на княгинята. — Приказва, като че ли сме я подкупили…

— За да постигнем, каквото искаме, трябва да бъдем строги — обади се д’Егрини. — Трябва да я накараме да излезе извън себе си.

След като изля чувствата си, Адриана почувствува, че яростта я напусна. Тя се обърна към доктора усмихната и му каза:

— Признайте, че е смешно да показваш възвишени чувства пред хора, които не могат да ги разберат. Ето ви удобен случай да се подигравате с моята възторженост, за която ме упреквате понякога… В такъв важен момент да се увлека! Но какво да се прави, скъпи Баление! Когато ми дойде някаква мисъл в главата е невъзможно да я следвам, както бе невъзможно да търча след пеперудите, когато бях малка…

— Господ знае къде ви водят тези лъскави и пъстри пеперуди, които са в главата ви… Ах, лудетина! — отвърна господин Баление и се усмихна бащински снизходително. — Кога ще станете умна, колкото сте красива?

— Още сега! Ще изоставя мечтите си и, както ще чуете, ще започна да говоря съвсем разумно. — След тези думи Адриана се обърна към леля си и добави: — Вие ми съобщихте, госпожо, волята си, а ето и моята. След малко повече от седмица ще напусна павилиона, в който живея и ще се пренеса в една къща, която поръчах да подредят според вкуса ми. Там ще живея, както си искам. Нямам баща, нямам майка и не съм длъжна да давам отчет на никого за делата си…

— Така е, госпожице — повдигна рамене княгинята, — но вие не си давате сметка, какво говорите. Забравяте, че обществото има неограничени морални права, които ние сме длъжни да запазим.

— Искате да кажете, госпожо, че вие с господин д’Егрини и господин Трипо представлявате нравствеността на обществото? Това ми се струва странно. Може би защото господин Трипо сметна имота ми за свой собствен? Или защото…

— Но, госпожице… — опита се да я прекъсне Трипо.

— Понеже имам възможност — каза Адриана на леля си, без да обръща внимание на барона — ще ви помоля да ми обясните някои неща, които, струва ми се, сте крили досега от мен…

Д’Егрини и княгинята настръхнаха от думите й и се спогледаха неспокойно и притеснено. Адриана не забеляза и продължи:

— Но за да приключа с вашите желания, госпожо, чуйте последната ми дума: ще живея, както намеря за добре. Ако бях мъж, не вярвам, че щяха да се опитат да ми наложат това унизително настойничество, както искате да постъпите вие. И то само защото живея честно, свободно, великодушно и открито пред всички.

— Това е глупаво! — възкликна княгинята. — Когато човек иска да живее по този начин, той подкрепя безнравствеността и безсрамието!

— Тогава, госпожо — обади се пак Адриана — какво ще кажете за бедните момичета от народа, сирачета като мен, които живеят така, както и аз искам да живея? Те нямат моето изтънчено възпитание, нямат богатствата, които ме защитават от бедността… И все пак, те живеят честно и трудолюбиво.

— Порокът и добродетелите не съществуват за такива псета — обади се ядосано барон Трипо с презрение.

— Госпожо, ако слугата ви си позволеше да говори така пред вас, щяхте да го изгоните — каза Адриана на леля си, без да може да скрие възмущението си. — А вие сега ме принуждавате да слушам такива думи!

Маркизът побутна с коляното си под масата господин Трипо, който си позволи в салона на княгинята да държи тон като на борсата, и за да заглади положението, продължи:

— Между тях и вас, госпожице, не може да става дума за сравнение…

— За човек християнин като вас, абате, правенето на подобна разлика не е… християнско… — отвърна Адриана.

— Знам какво говоря! — отвърна намусено абатът. — Независимият живот, който сте избрали, ще има жалък край. Защото вашият род може да пожелае някой ден да ви омъжи и тогава…

— Ако искам да се омъжа, ще го направя сама. Струва ми се, че това е логично, макар да не искам да изпитвам тежката верига, която ще се стовари върху мен…

— Неприлично е, госпожице — каза княгинята — да говорите така лекомислено за това тайнство…

— Особено пред вас, госпожо… Наистина… Извинете, задето ви засегнах! Вие се страхувате да не би със свободния си живот да пропъдя годениците си? Ако е така, аз съм доволна, защото не мога да понасям годеници… Искам да ги уплаша, да им създам най-лошото мнение за себе си. А най-доброто средство за това е да им се докаже, че може всеки да живее като тях. За да се предпазя, разчитам на своенравието си, на лудориите и на недостатъците си.

— Ще успеете, госпожице — каза госпожа Сен-Дизие — ако се разчуе, от което се боя, че вие дотам забравяте всякакво приличие, че се прибирате вкъщи в осем сутринта, както ми казаха. Но аз не искам и не желая да вярвам на това…

— Нямате право, госпожо… Защото това е…

— Вие си признавате! — възкликна княгинята.

— Признавам всичко, което съм сторила, госпожо. Тази сутрин се върнах в осем сутринта…

— Чувате ли, господа! — извика княгинята.

— Ах! — изрекоха едновременно д’Егрини, баронът и докторът.

В първия момент Адриана реши да се оправдава, но веднага реши, че не може да си позволи да им обяснява.

— Така… Значи това е истина — започна княгинята. — Госпожице, вие ми казвахте да не се учудвам от нищо, но въпреки това… не очаквах подобно поведение. Дръзкият ви отговор ме убеди.

— Лъжата винаги е по-дръзка от истината!

— И откъде се връщахте, госпожице?

— Никога не съм лъгала, госпожо — каза Адриана. — Но и никога не казвам онова, което не искам да кажа. И после: проява на малодушие е, да се оправдаваш от едно възмутително обвинение. Хайде да се разберем накратко. Вие искате да ми наложите едно унизително и строго настойничество. А аз искам да напусна къщата, в която живея и да замина, където желая. Ще видим коя от двете ще отстъпи… Сега за нещо друго. Този дворец е мой. Безразлично ми е кой ще живее в него, защото няма да ме има. На долния етаж, обаче, не живее никой. Там, освен стаите за гости, има още два апартамента — ще ги задържа за известно време.

— Така ли? — каза присмехулно княгинята, като погледна въпросително д’Егрини. — И за кого ще ги запазите?

— За трима мои роднини.

— За какво става дума? — зачуди се госпожа Сен-Дизие.

— Ще рече, госпожо, че ще настаня тук един млад индийски принц, мой роднина по майчина линия. Той ще дойде след няколко дни и се надявам, че стаите ще бъдат готови.

— Чувате ли, господа! — обърна се уж изненадано д’Егрини към доктора и към Трипо.

— Това надминава всяко въображение — каза баронът.

— Не мога да ви забраня, госпожице — каза княгинята — да изричате и най-безсмислените си намерения. Но по думите ви се подразбира, че няма да спрете дотук. Това ли е всичко?

— Не, госпожо! Сутринта научих, че две мои роднини, и те от майчина страна, две сирачета на петнадесет години, дъщери на маршал Симон, са пристигнали след дълъг път и сега са в дома на един войник, който ги е довел във Франция чак от Сибир…

При тези думи д’Егрини и княгинята се спогледаха с ужас. Те толкова се надяваха, че госпожица Кардовил не знае за пристигането на дъщерите на маршал Симон, че чутото от нея ги вцепени.

— Вие се чудите откъде зная за всичко така добре? — попита Адриана. — Но да поговорим отново за дъщерите на маршал Симон. Вие разбирате, госпожо, че не мога да се съглася да се измъчват добрите хора, в които те са се подслонили. Наистина, семейството е честно и трудолюбиво, но тяхното място не е там… Затова ще ги доведа и те ще се настанят на долния етаж, заедно с жената на войника, която ще им бъде отлична настойница…

При тези думи д’Егрини и баронът се спогледаха и баронът каза високо:

— Тя е изгубила ума си!

Адриана продължи, без да отговаря на господин Трипо.

— Всеки момент маршал Симон ще пристигне в Париж. Вие разбирате, госпожо колко приятно ще ми бъде да му съобщя, че съм се грижила добре за дъщерите му. Още утре ще повикам шивачките, за да ги облекат. Когато баща им се завърне, искам да ги намери красиви. Казват, че самите те са красиви като ангелчета…

— Свършихте ли, госпожице? — попита ядосано княгинята. В същото време д’Егрини, спокоен и хладнокръвен на външен вид, едва прикриваше терзанията си. — Защо не продължите да търсите още? — продължи княгинята. — Няма ли още някой от това прелюбопитно преселническо семейство? Търсете… Никоя царица не би постъпила по-великодушно от вас.

— Права сте, госпожо, искам да посрещна роднините си, както са свикнали: един царски син и дъщерите на маршалдука на Лини. Прекрасно е, когато всичко това се съедини със сърдечното гостоприемство.

— Това наистина е великодушно — каза все по-обезпокоена княгинята. — Жалко е само, че не сте богата като Крез, за да изпълните желанията си…

— Колкото и голямо да е богатството ми, госпожо, то е нищожно, като се има предвид онова, което само за един час може да премине през ръцете на нашето семейство. Когато това се случи, госпожо, може би тогава ще ми простите онова, което сега наричате царска щедрост…

Д’Егрини се намираше в ужасно положение, което ставаше все по-лошо. Въпросът за медальоните бе тъй важен, че той го бе скрил дори от доктор Баление, макар да искаше от него огромна услуга. И Трипо не знаеше това, защото княгинята смяташе, че е унищожила от документите на Адрианиния баща знаците, по които дъщерята можеше да открие това. Затова абатът се страхуваше не от това, че госпожица Кардовил знае, а че може да го разпространи. От същото се страхуваше княгинята и затова тя прекъсна внучката си като каза:

— Госпожице, има семейни тайни. Не знам за какво точно говорите, но ви предупреждавам да прекъснем този разговор…

— Как така, госпожо! Нали сме се събрали семейно? Както пролича и от недотам приятните думи, които разменихме.

— Когато става дума за предположения, излишно е да говорим за тях, ако нямаме доказателства.

— Нали от толкова време, вече час, говорим, госпожо, за интереси? Наистина, не разбирам нито учудването, нито недоумението ви?

— Не е нито едно от двете, госпожице… Но в продължение на времето, за което споменахте, вие ме принуждавате да слушам безсмислени неща. Позволете ми да бъда малко изненадана.

— Извинете, госпожо, но сте много неспокойна — отвърна Адриана, поглеждайки леля си и д’Егрини. Това е нещо, което прибавено към някои подозрения, не съм имала време да изясня…

След кратка пауза, Адриана поднови:

— Истината ли казах?

— Заповядвам ви, госпожице, да замълчите! — извика княгинята, след като изпусна нервите си.

— Ах, госпожо — отвърна Адриана. — Не се излагайте! Вие винаги сте съумявали да се владеете.

Провидението, както се казва, се притече на помощ на княгинята и на абат д’Егрини в този миг. Появи се един слуга, беше смутен и пребледнял, а княгинята бързо го запита:

— Какво има, Дюбоа?

— Прощавайте, княгиньо, задето ви прекъснах, въпреки заповедта ви, но господин полицейският началник иска да ви съобщи нещо. Той чака в двора, заедно с неколцина агенти и войници.

Княгинята много се изненада, но като съобрази, че може да се възползува от този случай, за да се разбере бързо с д’Егрини за разкритията на Адриана, се изправи и каза на абата:

— Господин д’Егрини, ще бъдете ли толкова добър да дойдете с мен? Не мога да си обясня какво означава пристигането на полицейския пристав в къщата ми.

И господин д’Егрини излезе заедно с госпожа Сен-Дизие в съседната стая.