Йожен Сю
Скитникът евреин (89)

VIII глава
Съчувствието

Дори и да бяха останали някакви съмнения у госпожица Кардовил относно искреността на Родин, тя пак би се поддала на естествените и неоспорими разсъждения, които за нещастие потвърждаваха обратното. Как можеше да предположи, че има някакво споразумение между абат д’Егрини и неговия секретар, когато последният напълно разкриваща машинациите на своя господар и го предаваше на правосъдието, като по този начин отиваше по-далеч от самата нея? Каква задна мисъл би могъл да има този йезуит? Най-много да се стараеше да спечели полезното покровителство на госпожицата чрез своите услуги. Но той сам се противопостави на това предположение, като заяви, че не се е поддал на красотата, благородството и богатството на госпожица Кардовил, а на чувствителното й, гордо сърце? Освен това, както каза и самият Родин, човек трябва да е от камък, за да не се заинтересува от участта на Адриана. Странно, необяснимо чувство, премесено с любопитство и състрадание, допълваше признателността на госпожица Кардовил към Родин. Въпреки това тя долови, че под смирения облик се крие изключително буден ум и затова я облада ново голямо съмнение.

— Господине — каза тя на Родин, — имам навика да казвам на хората, които уважавам, всичко, в което се съмнявам по отношение на тях. Така те могат или да се оправдаят, или да ме извинят, ако съм се излъгала.

Родин погледна изненадано госпожица Кардовил. Той си придаде вид, че налучква подозренията, които би могъл да й вдъхне и след кратко мълчание отговори:

— Да не би да се съмнявате за мотивите на моето отиване в Кардовил и за позорните предложения към вашия почтен и благороден управител… Боже мой, аз…

— Не, не, господине — прекъсна го Адриана, — вие доброволно си признахте това, аз разбрах, че сте бил заблуден от господин д’Егрини и затова сте изпълнил заповедите му, които честността не би допуснала… Но се питам, как така при вашите явни способности заемате от дълго време толкова ниска длъжност при него?

— Така е — усмихна се Родин. — Недоумението ви е справедливо, госпожице, защото ако един що-годе способен човек остава задълго на ниско служебно стъпало, очевидно има някакъв вроден порок, някаква лоша и унизителна страст…

— Това не е истина, господине…

— Истина е, що се отнася до мен.

— Може би вие признавате…

— Уви, признавам, че имам една пагубна страст, на която от четиридесет години насам съм жертвал всички възможности да се издигна до по-прилично положение.

— И каква е тази страст, господине?

— Трябва ли да направя грозното самопризнание. Добре, това е мързелът, мързелът и отвращението от каквато и да било умствена дейност, нравствена отговорност и инициативност. С онези хиляда и двеста франка, които ми даваше отец д’Егрини, аз бях най-честният човек на света, имах доверие в благородството на възгледите му, неговата мисъл беше моя мисъл, неговата воля — моя воля. Щом свършех работата си, аз се прибирах в бедната си стаичка, запалвах камината си и се нахранвах със зеленчук. После вземах някоя непозната книга по философия, задълбавах се в нея, отпущах юздите на ограничавания си през целия ден ум и се понасях през най-различни теории и блянове. Тогава от височината на моя разум, пренесен Бог знае къде, и от смелостта на мислите си, имах чувството, че владея и господаря си, и всички гении на земята. Тази треска продължаваше три-четири часа, а след това сладко заспивах. Всяка сутрин отивах с радост на работа, хлябът за утрешния ден ми беше осигурен, нямах никаква грижа за бъдещето, живеех с малко, очаквах с нетърпение приятната уединеност на вечерите и, дращейки по цял ден като църковна мишка, си казвах: „Ех, стига да поискам…“

— Разбира се, вие бихте могъл, както много други, да стигнете и до по-висока длъжност — каза съчувствено Адриана.

— Да, сигурно бих могъл, но и да успеех, какво от това? Както виждате, скъпа госпожице, онова, което често прави неясни за простолюдието хората с висока цена е, че те често се задоволяват само с едно: „Ех, стига да поискам…“

— Но, господине, дори ако пренебрегнем лукса, има едно благосъстояние, което възрастта изисква, и от което вие напълно се отказвате…

— Госпожице, не се заблуждавайте — лукаво се усмихна Родин. — Аз съм краен сибарит. Имам нужда и от хубаво облекло, и от силен огън, и от меко легло, и от дебел резен хляб, и от едра ряпа, обилно поръсена със сол, и от бистра водица. И въпреки сложния ми вкус, моите хиляда и двеста франка ми бяха предостатъчни, за да заделям и нещичко настрана.

— А сега как ще живеете, господине, след като останахте без работа? — попита Адриана още по-изненадана от странностите на този човек и с желание да провокира още веднъж безкористността му.

— Имам малко скътани пари, които ще ми позволят да остана тук, докато разплета докрай злокобната примка на отец д’Егрини и получа удовлетворение за това, че съм бил негова подметка. Надявам се, че три-четири дни ще ми стигнат. След това мисля, че ще мога да си намеря някоя скромна службица в отечеството си при един честен бирник. Преди малко един мой доброжелател вече ми предложи тази длъжност, но не исках да напускам отец д’Егрини, и, въпреки добрите условия, които ми предложиха. Представете си, скъпа госпожице, предлагат ми осемстотин франка, храна и жилище… Тъй като съм малко своенравен, предпочитам да живея отделно, но както разбирате, дават ми толкова много, че мога да пренебрегна това дребно неудобство.

— Какво говорите, господине — натъжи се Адриана, — значи след три-четири дни ще напуснете Париж?

— Надявам се, госпожице — отвърна тайнствено той, — и то по няколко причини… Но най-много бих се радвал, ако тръгнех с увереността, че след време ще ми бъдете благодарна за това, че от разговора ви с княгиня Сен-Дизие съм доловил у вас способности, които днес рядко се срещат сред младите с такова обществено положение…

— Господине — усмихна се Адриана, — не се чувствувайте длъжен веднага да ми върнете комплиментите, които ви направих за вашия превъзходен ум… В случая ще ми бъде по-приятно, ако се покажете неблагодарен.

— Боже мой, но аз не ви лаская, скъпа госпожице, защо трябва да ви лаская? Едва ли ще се видим отново… Не, не ви лаская просто ви разбирам и толкова. Може би ще ви се види странно, но срещата ми с вас допълни представата, която получих от разговора с леля ви. Изясних си някои черти от вашия характер, които до този момент не разбирах.

— Господине, вие действително ме изненадвате все повече и повече.

— Какво да се прави, казвам искрено мнението си. Сега окончателно си обяснявам страстната ви любов към красивото, благоговението ви към изтънчената чувствителност, горещият ви стремеж към по-добър свят, смелото ви презрение към множество унизителни, робски обичаи, на които е подчинена жената. Да, сега по-добре разбирам благородната гордост, с която се отнасяте към онази тълпа от празнословни, самовлюбени, смешни хора, за които жената е лична собственост според законите, създадени от тях по техния несъвършен образ и подобие. Според тези бейове жената е по-низше същество, за което един кардиналски събор благоволи да признае с два гласа повече, че има душа. Според тях жената трябва да се смята за безкрайно щастлива затова, че може да слугува на тези недорасли паши. Още на тридесет години те са изразходени, измършавели, изнемощели и съсипани от прекомерни удоволствия и гледат да си починат от бурния живот, като намерят някое тихо пристанище, както сами казват. Тогава се женят за някое бедно момиче, което от своя страна иска да оправи положението си.

Госпожица Кардовил без съмнение би се разсмяла на сатиричния стил на Родин, ако не беше изумлението й от пълното съвпадение между неговите и нейните принципи. Тя за пръв път в живота си срещаше този опасен човек и забравяше, по-точно не знаеше, че има работа с един от най-добре развитите йезуити, които съчетават тайните знания и източници на полицейските агенти с неизчерпаемата проницателност на изповедниците, на онези хитри свещеници, които с помощта на някои сведения, самопризнания и писма могат да очертаят характера на човека, както Комбю сглобяваше тялото на праисторическо животно от зоологически остатъци. Вместо да прекъсне Родин, Адриана го слушаше с нарастващо любопитство… Сигурен във впечатлението, което произвежда, йезуитът продължи с негодувание:

— Леля ви и абат д’Егрини ви нарекоха луда, защото въстанахте срещу бъдещия хомот на тези тирани, защото от омраза към срамните пороци на робството вие искахте да бъдете независима с добродетелите на независимостта и свободна с гордото достойнство на свободата.

— Господине, но откъде познавате толкова добре моите принципи? — изумяваше се все повече Адриана.

— Опознах ви много добре от разговора ви с госпожа Сен-Дизие. И освен това, ако ние с вас имаме еднаква цел, макар и средствата ни да са различни, защо да нямаме и еднакви убеждения? — хитро отговори Родин и изгледа изпитателно госпожица Кардовил.

— Не ви разбирам, господине. За каква цел говорите?

— За онази цел, която непрекъснато преследват възвишените, великодушните и независимите умове. Някои от тях, като вас скъпа госпожице, действуват страстно, инстинктивно, без да съзнават великата задача, която са предопределени да изпълнят. Например, ако вие се наслаждавате на изтънчените удоволствия, ако се обкръжавате с всичко, което гъделичка чувствата ви, нима смятате, че правите това от преклонение пред красотата или от потребност за отбрани забавления?

— Не, съвсем не, защото тогава бихте била едно несъвършено същество, една до отвращение самовлюбена твар, едно студено, себелюбиво създание с изключително изтънчен вкус и нищо повече. А на вашите години, скъпа госпожице, това щеше да бъде отвратително, да, отвратително!

— Господине, за мен ли е тази строга присъда? — попита разтревожена Адриана.

— Разбира се, че щях да я отправя към вас, ако бяхте поклонничка на разкоша. Но не е така, вие сте вдъхновявана от съвсем друго чувство — отговори йезуитът. — Нека поразсъждаваме малко. Усещайки силна потребност от всички тези наслади, вие чувствувате и тяхната вредност или липса по-ясно от всеки друг, нали?

— Така е, господине — каза заинтригувано Адриана.

— А сега признателността и съчувствието ви не са ли насочени по необходимост към онези бедни, трудолюбиви непознати, които създават чудесата от разкош, без които вие не можете?

— Точно така е, господине — възхити се Адриана, че са я разбрали и почувствували толкова добре. — Веднъж на едно красиво златно изделие накарах вместо името на продавача, да изпишат името на майстора, непознат до този момент бедняк, който след това зае истинското си място.

— Както виждате, не съм се излъгал. Любовта към удоволствията ви прави признателна към онези, които ви ги доставят. Но това не е всичко. Аз, например, нито съм по-добър, нито по-лош от другите и съм научен да живея в оскъдност, от която изобщо не страдам. Затова лишенията на хората с моето положение не ме трогват толкова, колкото трогват вас. Навиците ви да живеете сред лукс ви правят много по-състрадателна от който и да било към бедняците и вие бихте била много нещастна, ако не можехте да изразите съжалението си към тях и да им помогнете.

— Боже мой! — възкликна Адриана, чувствайки се вече подвластна на влиянието на Родин. — Колкото повече ви слушам, толкова повече се убеждавам, че вие защитавате много по-добре от мен принципите, за които тъй жестоко ме осъдиха госпожа Сен-Дизие и абат д’Егрини. Говорете, господине, говорете. Не мога да изразя щастието и гордостта, с които поглъщам думите ви — и тя се втренчи в него с интерес и любопитство, отмятайки назад с характерно движение къдриците си.

— И вие се чудите защо не са ви разбрали леля ви и абат д’Егрини? Какво общо можете да имате с тези завистливи, лукави и лицемерни хора? Искате ли още едно доказателство за тяхната подлост? Коя от така наречените ваши лудости беше най-осъдителната и най-престъпната, според тях? Вашето решение да живеете самостоятелно и според волята си и да разполагате свободно с настоящето и бъдещето си. Те сметнаха това за безнравствено и достойно за презрение. Но вие не взехте това решение от необуздана любов към свободата, нито от отвращение към покорството и опекунството. Това не беше подчинено и на единственото ви желание да живеете в усамотение. В такъв случай аз строго бих ви укорил.

— Може да сте сигурен, господине, че се ръководех от други подбуди — оживи се Адриана, тъй като не искаше да губи уважението на Родин.

— Зная, че вашите подбуди са били благородни — каза йезуитът. — Защо взехте осъдителното решение? За да потъпчете приетите обичаи? Не! Вие ги почитахте, докато омразата на госпожа Сен-Дизие не ви принуди да се освободите от натрапчивото й настойничество. За да живеете сама и да се скриете от погледа на света ли? Не! При един такъв живот вие бихте била на показ много повече, отколкото при друго положение. Може би сте искала да злоупотребите със свободата си? Не! В никакъв случай. Когато човек иска да извърши някакво зло, той търси усамотението, но при вашия избор всички завистливи очи на простолюдието щяха да бъдат обърнати непрестанно към вас. А може би самото ваше смело и рядко за годините ви решение е предизвикало тяхното отношение? Да ви кажа ли истината, госпожице? С примера си вие искате да докажете, че всяка жена с чисто сърце и здрав разум, с твърд характер и независима душевност може благородно и гордо да отхвърли настойничеството, което обичаят й натрапва. Да, вместо да приемете бунтарския робски живот, който неизбежно е лицемерен и порочен, вие предпочитате да живеете сама пред очите на всички, независимо и почтено. Вие желаете както мъжа да имате свободна воля, пълна отговорност за всички дела в живота си и да докажете неоспоримо, че една напълно свободна и независима жена може да се сравни с мъжа по ум, по разум, по мъдрост, по справедливост и дори да го надмине по деликатност и достолепие. Това е вашият план, скъпа госпожице. Той е благороден и велик. Ще се намерят ли последователи на вашия пример? Надявам се. Но ако се намерят, повярвайте ми, благородният ви опит ще спечели всеобщото признание.

Очите на госпожица Кардовил блестяха от гордост, страните й се зачервиха, гърдите й се повдигаха. Тя изправи глава с решителен израз и, попаднала окончателно под влиянието на този дяволски човек, възкликна:

— Но кой сте вие, господине? Вие познавате и разчитате и най-тайните мисли, скътани в душата ми, по-ясно от самата мен. Давате нов живот и по-голяма енергичност на принципите за независимост, които от дълго време покълват в мен. Издигате ме високо в собствените ми очи и сега аз с пълно съзнание мога да изпълня почтената за мен роля и полезна за сестрите ми, които влачат жестокото робство, задача. Още веднъж ви питам, господине, кой сте вие?

— Аз ли, госпожице? — усмихна се добродушно Родин. — Пак ви казвам, че аз съм един беден старец, когото от четиридесет години използуват като машина за записване на чужди мисли. Всяка вечер се прибирам в жилището си, където дообмислям своите идеи. Аз съм един добър човек, който от прозорчето си наблюдава и дори участвува в известна степен в движението на благородните умове, поели към една възвишена цел. Затова преди малко ви казах, че нашите цели са еднакви, само че вие се покорявате на редките си, божествени подбуди, без да се замисляте. Затова трябва винаги да живеете все така хубава, свободна и щастлива. Такава е задачата ви. И тя е божествена, макар да не предполагате това. Да, продължавайте да се обкръжавате с най-различни произведения на изкуството и разкоша. Облагородявайте чувствата си, пречиствайте вкуса си, подбирайки все по-прецизно своите удоволствия. Властвувайте с ума, красотата и чистотата си над това глупаво, грозно стадо от хора, което още утре ще затрака зъби срещу вас, щом ви види сама и свободна. То ще сметне, че сте лесна плячка, предназначена за неговата алчност, егоизъм и пустословие. Подигравайте се, изобличавайте глупашките му, безсмислени желания. Бъдете достойна за почести царица на този свят. Обичайте, блестете, наслаждавайте се… Такава е задачата ви на тази земя, не се съмнявайте в това! Всички цветове, с които Бог обилно ви дарява, ще родят един ден много плодове. Вие смятате, че трябва да живеете само за удоволствие, а всъщност ще живеете с най-благородната цел, която може да преследва една възвишена, красива душа. Може би след няколко години пак ще се срещнем. Вие — още по-хубава и по-бляскава, аз — още по-стар и по-незначителен. Но съм сигурен, че сега един таен глас ви шепне нещо, което зная и аз. Колкото и различни да сме във всяко отношение, между нас има скрита връзка, тайнствена близост, която вече никой и никога не ще може да унищожи.

Родин изрече тези думи толкова разпалено, че Адриана настръхна. Той незабележимо се бе промъкнал до нея като влечуго. Говореше толкова разгорещено, че бледото му лице се зачерви, а отвратителната му грозота отстъпи пред искрящия блясък на малките му премрежени очички, впити в Адриана. Тя също не можеше да откъсне поглед от йезуита, стоеше приведена, устните й бяха разтворени и дишаше тежко. Той вече мълчеше, а тя все още слушаше. Неизразими са чувствата на младата красавица, застанала пред старото, грозно, дребно, разкривено и мръсно човече. В природата съществува само едно обяснение на тази сцена: змия хипнотизира птица, преди да я погълне.

Тактиката на Родин беше проверена и умела. До този момент госпожица Кардовил не бе разсъждавала нито върху вкусовете, нито върху инстинктите си. Тя се поддаваше на тяхната невинност и властност. А сега се чувствуваше много щастлива и горда, защото един изключително умен човек, не просто хвалеше стремежите й, които преди няколко дни бяха безмилостно осъдени от други, а ги оценяваше като възвишени, благородни и божествени дарби. Ако Родин се бе ограничил само с няколко комплимента, хитрите му планове нямаше да успеят, защото Адриана не беше суетна. Но той засегна всичко най-съкровено в сърцето на младото момиче. Онова, което насърчаваше и от което се учудваше, наистина беше достойно за това. Как можеше да не се излъже от сладкодумието му, прикрило мрачни и унищожителни намерения?! Изумена от проницателността и задълбочеността му, тя не можеше да си обясни нито влиянието на този опасен човек над нея, нито състраданието, което изпитваше към него, нито ниското му служебно положение. Затова Адриана му каза с присъщата си сърдечност:

— Господине, един толкова способен човек с толкова великодушно сърце като вашето не бива да се оставя на произвола на обстоятелствата. Вашите думи отвориха очите ми за нови кръгозори. В много отношения съветите ви ще ми бъдат полезни за в бъдеще. Вие се посветихте на мен и на останалите ми роднини и ми дадохте доказателства за съчувствието си, които не бих могла да забравя, ако не искам да бъда неблагодарна. Заради мен изгубихте скромната си, но сигурна служба, затова позволете ми да…

— Нито дума повече — прекъсна я Родин. — Сърцето ми прелива от съчувствие към вас. За мен е чест да изповядвам принципи, сходни с вашите и вярвам, че някой ден ще поискате съвет от клетия стар философ. Затова съм длъжен и искам да остана напълно независим от вас.

— Напротив, господине, аз бих се чувствувала задължена, ако приемете онова, което толкова ми се иска да ви предложа.

— Скъпа госпожице — усмихна се Родин, — зная, че вашето великодушие винаги би съумяло да представи признателността като задължение, но повтарям, че нищо не мога да приема от вас. Някой ден може би ще научите защо…

— Някой ден ли?

— Не мога да ви кажа нищо повече. Освен това, представете си, че съм ви задължен с нещо. Как тогава ще хваля всичко добро и хубаво, което има във вас? А ако по-нататък аз ви задължа с моите съвети, ще ми бъде много по-лесно да ви осъдя, ако разбера, че заслужавате.

— Господине, забранявате ли ми да изкажа признателността си към вас?

— Не… Не… — разнежи се Родин. — Но повярвайте ми, ще настъпи тържественият час, когато ще можете да платите достойно и за себе си, и за мен.

Разговорът прекъсна една от пазачките, която влезе и каза на Адриана:

— Госпожице, дойде една гърбава шивачка, която иска да ви види. Според новите заповеди на господин доктора вие сте свободна да приемете когото искате. Дойдох да попитам дали ще я приемете. Тя е толкова бедно облечена, че…

— Нека дойде! — каза Адриана, разбрала по описанието, че става дума за Гърбавото. — Пуснете я да се качи горе.

— Господин докторът заповяда също така да оставим каретата му на ваше разположение. Да я впрегнат ли?

— Да, след четвърт час — отвърна Адриана и пазачката излезе. След това госпожица Кардовил се обърна към Родин и му каза: — Мисля, че следователят скоро ще доведе дъщерите на маршал Симон.

— Сигурно, госпожице. Ще ми кажете ли коя е тази млада гърбава шивачка? — попита равнодушно Родин.

— Посестрима на един храбър занаятчия, който се изложи на огромна опасност, за да ме измъкне от тази къща. Тя е изумително същество. Никога не съм срещала толкова великодушни мисли и такова благородно сърце, под външност, която… — но като си помисли, че Родин притежава същите външни и душевни противоположности, млъкна, погледна чаровно йезуита и добави: — Не, това благородно момиче не е единственото, което доказва, че душевното съвършенство и надмощието на ума превишават преимуществата, дадени от случайността или богатството.

В този момент Гърбавото отвори вратата и влезе в стаята.