Йожен Сю
Скитникът евреин (111)

II глава
Тайната

Ето какво се случи няколко дни след заминаването на Роз-Помпон и Нини-Мулен.

Госпожица Кардовил седеше и размишляваше в кабинета си, облицован със зелена коприна, където се намираше библиотека от абаносово дърво, монтирана върху голям постамент от златен бронз. Явно тя искаше да разсее тежките си грижи и тъжните си мисли, отдавайки се на изкуството. До отвореното пияно имаше арфа, сложена пред една маса. Встрани, на друга маса, отрупана с кутии, бои, картини и няколко картонени листи, бяха пръснати живописни скици, повечето от които изобразяваха азиатски пейзажи, с пламнало от яркото източно слънце небе.

Вярна на навика си да се облича екстравагантно, през този ден госпожица Кардовил наподобяваше великолепните картини на Веласкес. Роклята й бе от черно кадифе, с широка фуста, с много удължена талия, и ръкави, покрити с ален сатен и обточени с черни ширити. Твърдата яка достигаше почти до брадичката й и беше пристегната около врата й с широк червен ширит. Това черно облекло подхождаше изключително на ослепително бялата й кожа и подчертаваше златистия отблясък на красивата й коса, чиито копринени къдрици достигаха до кръста на Адриана. Тя седеше полуизлегната и облакътена на кресло, тапицирано със зелена коприна. Стаята беше пълна с цветя, които разпръскваха чудните си леки аромати.

Тук имаше и нещо доста странно. Много съвсем нови книги, купени преди няколко дни и нервно разрязани, бяха пръснати около Адриана: върху креслото, върху една обла масичка и върху великолепния губер, застлан пред дивана. Между тях имаше и големи атласи. Но най-странното бе, че тези книги от различни писатели и с различна големина засягаха една и съща тема.

Адриана изглеждаше тъжна и отпаднала. Страните й бяха бледи, сенките под големите й черни очи, подсказваха, че е обзета от скръб. Затова имаше много причини и една от тях бе изчезването на Гърбавото.

Тя не се поддаде изцяло на лукавите клевети на Родин, който твърдеше, че Гърбавото не е посмяло да остане при нея, от страх да не бъде разкрито, но изпитваше мъчителна болка при мисълта, че девойката, на която оказа доверие, отритна почти сестринското й гостоприемство и побягна, без да й каже поне една дума на признателност.

Всъщност укриха от Адриана няколкото редове, които нещастното момиче написа набързо на благодетелката си преди да си тръгне. Казаха й само за петстотинте франка, които намериха на писалището му, така че това последно необяснимо обстоятелство спомогна жестоките подозрения да обземат душата на госпожица Кардовил.

Тя вече усещаше пагубните последствия от недоверието към всичко и към всички, които й бе препоръчал Родин. Това чувство, заедно с намерението й да се предпазва занапред, нарастваше толкова бързо, че госпожица Кардовил, не познаваща до този момент лъжата, се ужасяваше. За пръв път в живота си тя трябваше да крие тайна, която й причиняваше едновременно щастие, срам и мъка.

Полуизлегната, замислена и отпаднала, Адриана четеше разсеяно едно от придобитите наскоро съчинения. Внезапно тя извика от изненада, ръката, в която държеше книгата, се разтрепера като лист и тя се задълбочи с внимание и любопитство в текста. След малко очите й грейнаха от възторг, приятна усмивка се разля по лицето й, тя изглеждаше едновременно горда, щастлива и очарована, но когато затвори и последната страница, изражението й не беше съвсем доволно. Тя отново препрочете пасажа, който и бе доставил удоволствие, вниквайки във всяка дума и всеки ред. От време на време спираше, замисляше се, подпираше наведеното си чело с красивата си ръка и сякаш разсъждаваше, потънала в мечти, върху прочетените с нежна, благоговейна любов места.

Скоро стигна до някакъв момент, който й направи толкова силно впечатление, че от очите й закапаха сълзи и тя бързо погледна корицата, за да види името на писателя. На лицето й се изписа признателност и тя го докосна с устни. След като прочете няколко пъти редовете, които я трогнаха, зарея поглед, потъна в дълбок размисъл и книгата се изхлузи от ръцете й върху губера.

Докато мечтаеше, очите й машинално се спряха на една прекрасна статуетка върху абаносова поставка, сложена до един прозорец. Това великолепно бронзово изображение, изваяно по древен образец, представляваше тържеството на индийския Бакхус. Може би гръцкото изкуство никога не бе достигало до такова рядко съвършенство.

Младият завоевател, загърнат в лъвска кожа, под която се очертаваше юношеското изящество на формите му, грееше с божествена красота. Изправен в една каляска, впрегната в два тигъра с кротък и същевременно горд поглед, той държеше едната си ръка облегната върху жезъл, а с другата със спокойно величие управляваше животните. Това рядко съчетание на красота, сила и спокойствие разкриваше личността на героя, влизал в тежки сражения с хора и диви зверове. Червеникавият цвят на статуетката и светлината, която падаше от едната й страна, придаваше загадъчен и величествен вид на младия бог.

В първия момент Адриана наблюдаваше това рядко съчетание на божествени съвършенства спокойно и замечтано. Но колкото повече се съсредоточаваше, толкова повече нарастваше вълнението й. Тя стана и се доближи до статуетката, поддавайки се на една непреодолима сила, която я караше да забележи и огромната прилика. Госпожица Кардовил бавно започна да се покрива с руменина. Тя се приближи още повече до статуетката, озърна се срамежливо, сякаш се боеше да не я заловят в престъпление и на два пъти докосна с връхчето на фините си разтреперани пръсти бронзовото чело на индийския бог Бакхус. Но и двата пъти някакво свенливо колебание я възпираше.

Накрая не успя да издържи на изкушението и му се поддаде. Тя помилва златистото лице на младия бог и задълго задържа ръката си върху благородното му, чисто чело. От този допир по нея сякаш премина ток. Тялото й се разтрепера, очите й се премрежиха и в тях пробляснаха чистите като бисер сълзи. Тя повдигна натегнал поглед нагоре и отново притвори клепачи. Тогава красивата девойка отметна глава назад, коленете й неусетно се подкосиха, сочните й устни се разтвориха, за да изпуснат горещата въздишка, а гърдите й учестено се повдигаха. От неудържимата младост и напиращия живот сърцето й силно туптеше, а кръвта й закипя. По пламналото лице на Адриана се разля възторг, който беше едновременно боязлив и страстен, целомъдрен и чувствен, трогателен и възвишен.

И наистина, неописуем е видът на една млада девойка, чието свенливо чело за пръв път пламва от огъня на тайното желание. Може би в този момент самият Създател съживява тялото и душата й с божествената си искра. Него трябва да славим заради разума и чувствата, с които бащински е дарил тварите си. А това означава, че безбожници и богохулници са онези, които се мъчат да заглушат тези небесни откровения, вместо да се ръководят от тях и да се настройват в съответствие с дадената им божествена свобода.

Изведнъж госпожица Кардовил потръпна, изправи глава, отвори очи, сякаш се пробуди от дълбок сън, отдръпна се бързо от статуята, направи няколко крачки из стаята, и сложи парещи ръце върху челото си. Сетне отново се свлече като смазана на едно кресло и сълзите й рукнаха. На лицето й се изписа горчива скръб, която разкриваше дълбоките рани от яростна вътрешна борба. Тя дълго плака. След тази криза я обзе болезнено отчаяние и дори гняв, примесен с яростно негодувание срещу самата себе си, а от устата й неволно се изтръгна:

— За пръв път в живота си се чувствувам слаба и малодушна. Толкова малодушна!…

Скръцването на вратата, която се отвори и пак се затвори, изтръгна госпожица Кардовил от горчивите й размисли. Влезе Жоржет и каза на господарката си:

— Госпожице, можете ли да приемете господин граф дьо Монброн?

Адриана знаеше, че не бива да показва пред прислужниците си досадата, която й причинява това ненавременно посещение, и попита Жоржет:

— Каза ли на господин дьо Монброн, че съм си вкъщи?

— Да, госпожице.

— Покани го да влезе.

Въпреки че на госпожица Кардовил не й стана много приятно от идването на господин дьо Монброн, трябва да кажем, че тя го обичаше като свой баща и го уважаваше от цялото си сърце. Но тъй като бяха коренно противоположни по характер, тя винаги поддържаше мнение, обратно на неговото, и когато беше в настроение те често се впускаха в оживени спорове. Въпреки цялото си иронично и скептично въодушевление, въпреки цялата си опитност и изключителна вещина относно хората и нещата, граф дьо Монброн невинаги успяваше да излезе на глава с нея и на драго сърце признаваше поражението си. Един пример за разногласията между графа и Адриана, преди той да стане неин съзаклятник, както шеговито се изразяваше, беше съпротивата му (но по различни причини от тези на госпожа Сен-Дизие) на нейното желание да живее сама и свободна. Докато в същото време Родин приписваше на решението й твърде благородна и велика цел, като по този начин добиваше известно влияние върху нея.

Граф дьо Монброн беше над шестдесет годишен мъж. Някога по времето на директората, консулството и империята бе една от най-ярките личности. Неговата щедрост, остроумие, дързост, неговите дуели, любовни приключения и загуби на хазарт винаги бяха предмет на любопитство и разговори в обществото. Колкото до характера, сърцето и връзките му, ще кажем, че бе запазил най-искрено приятелство с почти всички свои бивши любовници. Дори сега продължаваше да бъде умел и търсен играч. Беше много горд, решителен, хитър и остроумен. Имаше отличните обноски на представител на най-отбраното общество и много обичаше да напада хората, които мрази. Беше висок, с дребно лице и пъргав като младеж. Имаше високо чело, бяла къса коса, прошарена брада във формата на полумесец, издължено лице, орлов нос, сини, изключително проницателни очи и хубави зъби.

— Влезте, господин дьо Монброн — каза Жоржет и отвори вратата.

Графът влезе, отиде при Адриана и й целуна ръка с бащинска фамилиарност.

— Сега ще се опитам — каза на себе си господин дьо Монброн, — да узная истината, за да предотвратя едно може би голямо нещастие.