Йожен Сю
Скитникът евреин (13)

XIII глава
Съденето

Кметът на Мокерн носеше сукнена шапка и бе наметнат с мантия. Той се отпусна тежко на канапето. Беше дебел, около шестдесетгодишен мъж, с високомерно и намръщено лице. Със зачервената си въздебела ръка той потриваше подпухналите си очи, възпалени от неочакваното събуждане.

Дагоберт остана прав. Той покорно държеше в ръка старата си войнишка шапка, мъчейки се да разбере по навъсеното лице на съдията ще успее ли да го заинтересува със съдбата на момичетата. Войникът повика на помощ цялото си хладнокръвие, целия си разум, сладкодумство и решителност. Той, който двадесет пъти бе посрещал хладнокръвно смъртта, който винаги бе спокоен и уверен, който не бе свел поглед дори пред императора, неговия герой, неговия Бог…, сега трепереше пред намръщеното лице на един селски кмет. По същия начин се бе държал и преди няколко часа, когато хладнокръвно трябваше да изтърпи заяжданията на Пророка, за да не попречи на заръката на една майка…

— Какво ще кажете за свое оправдание — попита грубо и нетърпеливо съдията.

— Няма за какво да се оправдавам, господин кмете. Имам да се оплаквам.

— Вие ли ще ме учите как да ви разпитвам — извика съдията толкова разярено, че войникът се разкая, задето бе започнал този разговор.

С намерение да умилостиви съдията, той побърза да отговори покорно:

— Простете ми, господин кмете, лошо се изразих. Исках само да кажа, че не аз съм виновният.

— Пророка каза обратното.

— Пророка… — отговори войникът със съмнение.

— Пророка е набожен и местен човек и не е способен на лъжа.

— Нищо не мога да кажа по този повод, вие сте много справедлив и имате добро сърце, господин кмете. Не ще ме изкарате виновен, докато не ме изслушате. Човек като вас няма да обвини без причина никого. Това се вижда от пръв поглед. — И Дагоберт неволно започна да говори по-тихо, като се мъчеше да стане весел, усмихнат и ласкав. — Човек като вас — прибави той кротко — уважаеми господин съдия, не слуша само с едното ухо.

— Не става дума за уши, а за очи и макар моите да са насълзени, видях тежко ранената ръка на звероукротителя.

— Истина е, господин кмете, но ако беше затворил клетките и вратата си, нищо нямаше да му се случи.

— Не е така. Грешката е ваша. Вие трябваше здраво да вържете коня си за яслата.

— Вярно е, господин съдия, няма съмнение, че е вярно — каза войникът все по-смирено. — Сиромах човек като мен не може да ви противоречи. Но ако някой е развързал коня ми нарочно, за да влезе при животните, ще признаете, нали, че грешката не е моя. Ще признаете, ако решите, защото аз нямам право да ви заповядвам — добави войникът.

— Че кой би имал интерес от това?

— Не зная, господин кмете.

— И аз не зная — каза кметът нетърпеливо. — Боже мой, колко глупости се изприказваха заради една мърша.

В този момент войникът спря да се преструва и каза важно:

— Конят ми умря. Мърша е наистина, но преди един час, макар да беше стар, беше здрав и умен. Цвилеше весело, когато чуеше гласа ми и всяка вечер лизваше ръцете на сирачетата, които денем носеше на гърба си, както някога е носел и майка им. Сега вече няма да носи никого. Ще го захвърлят на бунището и кучетата ще го разкъсат. Не биваше така грубо да се изразявате, господин кмете, защото аз обичах коня си.

При тези достолепни думи на войника кметът неволно се натъжи и съжали за тона си.

— Разбирам, че ви е жал за кончето. Но какво да се направи, нещастието е станало.

— Нещастие, господин кмете, твърде голямо нещастие. Момиченцата, които придружавам, не можеха да тръгнат пеша толкова надалеч, не можеха да наемат и кола, тъй като са бедни. А през февруари трябва да бъдем в Париж. Когато майка им умираше, аз й обещах, че ще ги заведа във Франция, защото тези деца имат само мен.

— Което ще рече, че вие сте с тях…

— Аз съм техен верен слуга и не знам какво да правя, след като убиха коня ми. Вие сте добър, може би също имате деца… Ако един ден те попаднат в положението на двете сирачета, които имат само мен и нищо друго, които са нещастни от рождението си и чието спасение се намира в края на това пътуване, не бихте ли ги съжалили? Нямаше ли да мислите, че загубата на кончето ми е непоправима?

— Без съмнение — отвърна кметът, който всъщност беше доста добър човек и споделяше притесненията на Дагоберт. — Сега разбирам, че загубата ви е голяма, но ме интересуват и тези сирачета. На колко години са?

— На петнадесет години и два месеца. Близначки са.

— На петнадесет години! Почти колкото моето дете.

— И вие ли имате дете на същите години? — поде Дагоберт с по-голяма надежда. — Щом е така, господин кмете, вече не се безпокоя за участта на сирачетата. Вие ще им помогнете.

— Да помагам е работата ми. В тази разправия вината е по равно. Вие, от една страна, не сте вързали добре коня, а от друга страна звероукротителят е оставил вратата отворена. Той казва „Ръката ми е ранена“, а вие отговаряте „Конят ми е мъртъв и по ред причини за мен тази загуба е непоносима“.

— Казахте го по-добре, отколкото бих го казал аз — отвърна войникът смирено.

— Вие сте прав, без съмнение, но Пророка, който иначе е честен човек, съвсем иначе ми разказа нещата. Освен това, тук го познаваме отдавна. Тук, както виждате, почти всички сме ревностни католици. Той продава много евтино на жените ни поучителни книжки и на загуба търгува с броеници и кръстчета. Вие ще кажете, че това не ви влиза в работата, и ще имате право. Но, вярвайте ми, аз дойдох тук с намерение…

— Да ме изкарате виновен, нали, господин кмете? — каза Дагоберт поуспокоен. — Защото още не бяхте напълно буден и бяхте отворили само едното си око за истината.

— Така е, войнико — отвърна чистосърдечно съдията. — Защото в началото не скрих пред Морок, че му давам аванс и той великодушно ми каза, че ще премълчи някои неща, за да не утежнява положението ви. По всяка вероятност засега ще се отървете само с глоба, защото преди да чуя показанията ви, бях решил да искам обезщетение за раната на Пророка.

— Не виждате ли, господин кмете, колко лесно могат да се излъжат и най-справедливите и способни хора — каза Дагоберт много учтиво, но сетне хитро добави: — Но в края на краищата те научават истината, пък дори и пророк да е онзи, който ги е измамил.

От тази игра на думи, с която Дагоберт си послужи за пръв път в живота, можеше да се съди за тежкото му състояние, за усилията му да спечели благоволението на съдията. В началото кметът не разбра подигравката, но по задоволството на Дагоберт и по въпросителния му поглед съдията се досети и започна да се смее. Сетне отговори с не по-лоша игра на думи.

— Да, да… Така е… Лошо ще е да е пророкувал Пророка. Няма да му плащате никакво обезщетение. Вината и на двете страни е равна и щетите са равни. Той е ранен, вашият кон е убит и с това сте се разплатили.

— В такъв случай, колко мислите, че ми дължи? — попита войникът със странно простодушие.

— Как?

— Да, господин кмете, колко ще ми плати?

— Да ви плати ли?

— Да. Но преди да кажете колко, трябва да ви съобщя още нещо. Мисля, че имам право да не изхарчвам всичките пари за друго добиче. Струва ми се, че в околностите на Лайпциг ще намеря от селяните някое евтино магаре. Затова трябва да ви…

— Я го виж ти! — извика кметът — За какви пари и за какво магаре ми говорите? Казвам ви, че нито вие дължите нещо на Пророка, нито той на вас.

— Нищо ли не ми дължи?

— Много сте твърдоглав, господине! Повтарям ви, че ако животните на Пророка убиха вашия кон, Пророка пък бе тежко ранен. По този начин сте се разплатили. Нито вие му дължите обезщетение, нито той на вас. Разбрахте ли, най-сетне?

Дагоберт се изненада и известно време стоя мълчаливо, гледайки кмета с голяма тревога. Той разбра, че с това решение кметът осуетяваше надеждите му.

— Вижте какво, господин кмете, вие сте много справедлив и веднага ще забележите, че раната на звероукротителя не му пречи да продължава работата си, а смъртта на моя кон прекратява пътуването ми. Затова той трябва да ме обезщети.

Съдията смяташе, че е направил голям жест за Дагоберт като не му е потърсил отговорност за раната на Пророка, тъй като Морок наистина имаше известно влияние над католиците в този край и беше подкрепян от неколцина високопоставени лица. Затова съдията се обиди от исканията на войника и отново заговори строго:

— Ще ме накарате да съжалявам за безпристрастието си. Вместо да ми благодарите, вие искате още.

— Но, господин кмете, аз искам справедливост. Предпочитам да бях ранен като Пророка, за да мога да продължа пътя си.

— Не е важно какво предпочитате и какво не. Вече отсъдих. Край!

— Но…

— Стига, стига! Да минем нататък. Къде са документите ви?

— Добре. Ще поговорим за документите, но моля ви, господин кмете, имайте милост към онези две деца в стаята, помогнете ни да продължим пътя си.

— Направих каквото можах. Дори повече, отколкото съм длъжен. Още веднъж ви питам къде са документите ви.

— Първо трябва да ви обясня…

— Не ми трябват обяснения, а документи. Или предпочитате да ви арестувам като скитник?

— Да арестувате мен?

— Искам да кажа, че ако не ми покажете документите си, означава, че нямате такива. А хората без документи ги арестуват. Покажете си документите и да свършваме, защото искам да си ида у дома.

Положението на Дагоберт ставаше още по-мъчително, защото се бе подлъгал по голямата си надежда, а този последен удар изцяло съкруши войника. Тези изпитания бяха еднакво жестоки и опасни за човек със здрав, последователен и миролюбив нрав, който освен това бе дългогодишен войник и то войник-победител, чието грубо държание се каляваше в битките.

Щом чу думата документи Дагоберт побледня, но се помъчи да скрие вълнението си, като по този начин приспи вниманието на съдията.

— Ще ви разкажа какво стана, господин кмете. Работата е много проста. Това може да се случи на всеки. Нямам вид на просяк или скитник, нали? А освен това вие разбирате, че един човек, който пътува с две момичета…

— Стига приказки! Документите!

За щастие в същия момент се появиха момичетата. Сирачетата се бяха разтревожили, че Дагоберт се бави и като чуха гласа му на стълбите, станаха и се облякоха. И в момента, когато съдията казваше „Документите“, Роз и Бланш, хванати за ръка, излязоха от стаята.

Щом видя хубавите им личица и бедняшкото им черно облекло, кметът се изправи смаян. Двете хванаха едновременно ръцете на Дагоберт, сгушиха се в него и загледаха съдията с неспокойни, но ведри очи. Тази картина беше толкова трогателна, че кметът отново се преизпълни с милосърдие и се трогна. Дагоберт забеляза това, приближи се към съдията, водейки сирачетата, и с тъжен глас каза:

— Ето ги, господин кмете, клетите деца. Какъв по-добър документ от този. — И очите му неволно се насълзиха.

Но съдията, макар да беше груб по натура, а и мрачен от недоспиването, имаше здрав разум и милостиво сърце. Той разбра, че един човек, който придружава две момиченца, трудно може да бъде скитник.

— Бедни мили дечица! — каза той, гледайки ги със съжаление. — Толкова малки, а вече сираци. И от много далеч ли идват те?

— От Сибир, господин кмете, където майка им бе изпратена на заточение преди да се родят. От пет месеца пътуваме. Това е доста трудно за деца на техните години. За тях искам милост и помощ. За тях, които днес бяха сполетени от толкова нещастия, защото когато преди малко дойдох да потърся документите си, не намерих нито портфейла, в който ги държах, нито кесията с парите, нито кръста си, който самият император с ръката си ми окачи. А един награден от императора човек не може да бъде лош, дори ако за нещастие си е изгубил документите и парите. Ето защо толкова настоявам да получа обезщетение.

— Как и къде изгубихте документите си?

— Изобщо не знам, господин кмете. Сигурен съм, че когато завчера вечерта извадих малко пари от кесията, видях портфейла. Те ми стигнаха за вчера и повече не съм развързвал торбата си.

— А торбата ти къде беше вчера и днес?

— В стаята на децата. Но тази нощ…

Стъпки на качващ се по стълбата човек прекъснаха Дагоберт. Беше Пророка. Той се бе скрил в сянката на долната част на стълбата и бе дочул целия разговор. Вече бе започнал да се бои да не би кметът да провали всичките му планове, които почти се бяха осъществили.