Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (98)

Двадесета глава

Ню Йорк, 7,45 следобед

Лора ровеше на четири крака из купчината класьори, разпръснати негативи и снимки в ъгъла на спалнята си.

Зад нея стоеше изтърбушеното й легло, все още в същото състояние на изнасилена невинност. От полицията й казаха, че вече може да смени матрака, тъй като бяха приключили работата си с него. Но засега тя не бе успяла да отдели време за това. Може би щеше да го направи утре.

Детектив Агир беше във всекидневната с Майкъл и му показваше как да сглоби модел на самолет. Момчето моментално схвана идеята. Докато гледаше как Агир подрежда с търпеливи пръсти дървените части, в малките му очи имаше изражение, което Лора не бе виждала никога преди.

Размишлявайки над това, тя осъзна, че става свидетелка на една мъжка сплотеност. Това, както и самолетният модел, я накараха да се почувства неудобно, защото се запита дали не глези прекалено Майкъл и не го ли лишава, без да ще, от мъжка компания и мъжки занимания.

Затова изпита едновременно смут и облекчение, когато се оттегли в спалнята, за да опита да подреди отново картотеката си. Не можеше да не се възхити от подхода на Агир към Майкъл. Детективът притежаваше забележително спокойствие, предразполагащо момчето да се чувства свободно, както и почти бащинска топлота, която преодоляваше детската срамежливост. Лора беше благодарна заради чувството на сигурност, давано от Агир на сина й в този труден момент. Въпреки това появата на ново лице в къщата след разбиването на апартамента, изглежда, увеличаваше напрежението в нервите й.

И така, тя опитваше да се успокои с подреждането на негативите и съответните им снимки, натрупани на купчини по пода.

Докато го правеше, забеляза голямата папка с личните си документи и спомени. Още не я бе прегледала, като се изключи беглият поглед, който й хвърли вчера. Не изглеждаше да е пипана, затова я остави настрана и продължи с другата си, по-спешна работа.

После импулсивно се облегна назад върху радиатора и я отвори. Видя пачките си стари писма, пристегнати с ластици, свидетелствата за различни награди, старата снимка на родителите си, дипломите от гимназията „Мартин Ван Бурен“ и фотографското училище „Парсънс“.

След това погледът й попадна върху кафявия плик на дъното на папката. Протегна ръка, но се поколеба да го докосне.

Вътре бяха двете снимки на Хал, които й бяха най-скъпи. Първата бе направила до плувния басейн по време на кратката им връзка. А втората бе красноречивият му портрет от тяхната последна нощ тук, в Ню Йорк. Не я беше поглеждала от деня, в който я постави в този плик преди пет години. Портретът от тихата хотелска стая показваше Хал гол до кръста и белезите от войната се виждаха ясно, както и мъката в очите му заради предстоящата им раздяла завинаги.

Навремето бе извадила снимката в голям формат като спомен за оня ужасен и прекрасен ден и се сещаше за нея хиляди пъти, докато износваше Майкъл в утробата си и след неговото раждане. Но така и не посмя да я погледне отново. Твърде голяма част от сърцето й принадлежеше на този образ, затова просто се грижеше за Майкъл и държеше снимката, скрита от очите си.

Но сега помисли за нахлуването на Тим в жилището й, за ровенето му в личния й живот — ако приемеше, разбира се, че човекът е бил Тим, както смяташе детектив Агир. Трябваше да отвори плика, за да се убеди, че съдържанието му си беше на мястото.

Но веднага щом докосна кафявата хартия, разбра, че пликът е празен. Отвори го с треперещи ръце и страховете й се потвърдиха.

Смъртен студ обзе Лора. Тя изтръпна при мисълта, че подлото похищение на тези образи е било единствената причина за разхвърляните й класьори и хилядите фотографии, разпръснати по пода на мансардата.

Тя претърси папката отново. Всичко си беше на мястото: няколкото кратки бележки от Хал, подложката, върху която я бе нарисувал в ресторанта на Голдман, писмата от Тим, спомените на целия й живот.

Всичко, освен двете снимки.

Лора скочи на крака още преди да осъзнае какво иска да направи. Отиде във всекидневната и погледна към Майкъл и детектива. По телевизията предаваха вечерните новини. Агир им даваше по едно ухо, докато играеше с момчето.

Колко добре им беше заедно, помисли си тя. Изглеждаха така естествено.

Но Агир забеляза погледа й и се изправи. Отиде до нея и заговори с тих глас.

— Какво има?

— Аз…

Тя не беше сигурна какво точно иска да каже. Отдавна бе решила да не му разкрива нищо за Хал. Но значението на кражбата на снимките нарастваше в нея като рана. Разбра защо Тим бе напуснал така внезапно мансардата, без да я дочака и нарани. И защо е разбъркал картотеките. Искал е да скрие липсата на единственото нещо, което е взел.

И сега тя знаеше защо му е било. Това също бе вече ясно.

Тя усети как пребледнява. Агир я хвана за раменете.

— Какво откри? — Гласът му бе тих, но настойчив. — Кажи ми.

— Една снимка — изрече тя с почти недоловим глас. — Всъщност две. Бяха в един плик, в папката с личните ми неща. Отначало не забелязах липсата им…

Агир погледна през рамо към всекидневната. Момчето не можеше да чуе шепота им.

— На кого бяха тези снимки, Лора? — Ръцете му я държаха здраво и лекият им натиск сякаш я принуждаваше да издаде тайната си. — На бащата на момчето ли?

Тя се поколеба за последен път и после кимна.

Агир я гледаше в очите и в ирисите му се виждаше ужасно напрежение.

— Значи затова е преобърнал всичко — каза той. — За да ни заблуди. Затова не те е дочакал и не се е опитал да нападне теб или момчето. Открил е нещо, което е променило намеренията му.

Лора кимна мълчаливо, безпомощна като марионетка в ръцете му.

— Кой е той, Лора? — попита детективът. — Чия снимка е намерил? Кажи ми това и аз ще разбера къде е отишъл. Кажи ми и ще го спра.

Лора гледаше над рамото му към момчето във всекидневната. Внезапно цялото й тяло се напрегна. Дъхът й спря в гърлото. Агир последва погледа й до телевизионния екран. Там се виждаше образът на Хал Ланкастър, докато водещият говореше за първичните избори.

Агир се взря дълго и внимателно в екрана, а после в клекналото на пода дете. Все още държейки Лора за раменете; погледна огромните снимки на момчето по стените на мансардата с тяхното блестящо, променливо значение, с тяхната прилика с чертите на Лора и непознатия баща.

И посочи телевизионния екран.

— Той ли е? — попита.

Лора, оставала без дъх нямаше сили да му отговори. Чувстваше се като затворничка, разкъсвана от сили, насъбрани от цялото й минало. Лицето на Хал й се усмихваше от телевизионния екран. Майкъл я гледаше с любопитство от пода. Очите на Агир я пронизваха. А в празния плик в ръцете й, в разхвърляния апартамент, присъстваше Тим, със своята омраза и обсебилата го идея да разчисти сметките си с нея.

— Кажи ми — говореше Агир — и аз ще спася живота му. Кажи ми, Лора!

Тя кимна като уплашено дете и отмести взор от телевизора към Агир.

— Ланкастър — каза той, за да е сигурен.

Тя кимна отново.

Той я пусна и бързо закрачи към телефона. Набра един номер, докато тя го гледаше онемяла, все още с празния плик в ръка.

— ФБР ли е? — каза той. — Обажда се детектив Дан Агир от нюйоркската полиция. Имам спешен случаи за вас.

Докато очакваше отговор, очите му гледаха към Лора, а дълбините им бяха изпълнени с укор и нещо сродно на съчувствие.