Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (90)

Дванадесета глава

Лагуна Бийч, Калифорния, 28 април 1964 г.

— Събуди се, сънливецо!

Чифт топли устни целуваха бавно Тим Риордан. Когато очите му се отвориха, той видя разкошна руса коса, дълга и вълниста, над големи сини очи, загоряло до златисто лице и фините, изваяни черти на красива млада жена.

Джули все още беше в късата си пижама. Той вдъхна нейния свеж аромат и я прегърна за момент, за да се наслади на усещането от тялото й.

— Добро утро — прошепна усмихнат.

Тя се сгуши по-близо до него. Той усети голотата й под ефирната пижама — дългите крака, твърдите гърди, притиснати до гръдния му кош. Тя му предлагаше тялото си с трогателна прямота и всеотдайност. Дори и сега, отделен от нея само с това ефирно парче плат, той усети как се надига под пижамата си.

— Обичам те — прошепна тя и го целуна по извивката на ухото.

— И аз те обичам.

Беше толкова лесно да й каже тези думи. Те сякаш сами изскочиха от него. Като слънчев лъч, пораждащ незабавно отражение, тя изкарваше от него поток от обич и нямаше нужда дори да се замисля, за да й го предложи.

Тя го притегли по-близо. Ръцете й бяха на тила му.

— Кажи го — прошепна.

— Да кажа какво? — попита той, прокарвайки голямата си длан по ханша й и видя как очите й светнаха от котешко удоволствие, докато я галеше.

— Ти знаеш. Кажи го.

— Госпожа Риордан — рече той. — Това ли иска да чуе моята дама?

— Ммм — замърка тя, дългото й бедро покриваше неговото, а устните й леко целуваха трапчинката на шията му.

Тим се усмихна. Щастието, изпитвано тази сутрин, бе нещо, което очакваше цял живот.

Той срещна Джули преди осем месеца. По това време се намираше на гребена на вълната на новия си живот в Лагуна Бийч. Използва препоръките и останалите си спестявания от предишната кариера в Ню Йорк, за да си изгради ново и доходно съществуване като строителен и управленски консултант на хотели и ресторанти по крайбрежието.

Репутацията му за схватливост в бизнеса, щателност и познаване на хората скоро го направи може би най-търсения човек в бранша. Услугите му се ценяха от инвеститорите в Южна Калифорния и той много бързо натрупа малко състояние.

Тим вложи мъдро парите си. Притежаваше търговска недвижима собственост, която удвояваше стойността си почти всяка година. Построи си красива къща до океана, с изглед към канала Сан Педро чак до Каталина и двайсет и петфутова яхта, закотвена на близкия пристан. Имаше мерцедес 180 и ферари тип А 555. Гардеробите му бяха пълни с костюми, дизайн на Лайл Хейн от Лос Анджелис, и разнообразни ежедневни дрехи, скроени по поръчка за мускулестото му и сега добре загоряло тяло.

Година след преместването си от Ню Йорк той беше един от най-желаните ергени на Крайбрежието. Но, перфекционист по природа, Тим беше много придирчив. Няколко години проучваше обстановката, изчакваше и се наслаждаваше на най-чудесните плодове на женско очарование, предлагани от Южна Калифорния.

Блясъкът на новооткритата свобода, успехът и достъпните красиви жени тъкмо започваха да му втръсват, когато срещна Джули.

Тя работеше като секретарка в хотел „Плайа дел Мар“, в който той имаше малък дял. Пътищата им се пресякоха една вечер, когато Тим отиваше на някаква среща. Той се впечатли от гъвкавата мекота на нейното тяло и неуловимо чувствения й поглед. Представи й се, попита я направо дали е свободна и я покани на вечеря.

Станаха интимни още през онази първа нощ, на неговата яхта. Джули бе великолепна в леглото — едно загоряло, мъркащо създание, чийто очевиден глад за него се смесваше с искрено възхищение. Тя го накара да се почувства не само като мъж, но и като мъж, стъпил здраво на земята след дълго изпитание от самота, която той не искаше да признае дори пред самия себе си.

След това започнаха да се виждат всеки ден. Той научи всичко за миналото на Джули, за семейството й в Минесота, омъжената й сестра, двамата й братя, работещи в предприемаческия бизнес на бащата и желанието за приключения и вълнуващи преживявания, довело я в Калифорния.

Но онова, което разбра едва много по-късно беше, че във вечерта на срещата им тя вече е била сгодена за друг мъж, банкер от Санта Барбара. И на сутринта, след прекараната с Тим нощ, е развалила годежа.

Джули и Тим плуваха заедно, разхождаха се, излизаха с яхтата и ловяха риба, играеха голф, тенис и разговаряха до късно за себе си и предишния си живот. И се любеха. Сутрин, вечер, по цяла нощ правеха любов. Музиката на Джулиното тяло, което тя отдаваше с такова желание, прелъсти напълно Тим. Нещо повече, доверието й в него и нейната откритост бяха неотразими.

След два месеца той замина с нея в студената Минесота за тиха, традиционна сватба в дома на родителите й. Двамата с баща й си допаднаха веднага. Той се оказа земен и практичен човек, който уважаваше чувството за отговорност на Тим и сръчността му във физическия труд. Същото се отнасяше и за братята на Джули с техните обикновени на вид, но приятелски настроени съпруги, както и за сестра й Марси и майката.

Всички от семейството харесаха Тим, а и той се почувства свой сред тях. След сватбата, когато стана време да си тръгват, им каза довиждане с просълзени очи.

Меденият им месец представляваше пътуване с кораб надолу по мексиканското крайбрежие, със спирания в Пуерто Валярта и Акапулко. През тези четиринайсет дни Тим се наслаждаваше на меката красота на Джули, на невероятните й прелести в леглото и преди всичко на естествената й прямота.

И за пръв път от години си позволи да помисли за Лора. Сравнението с Джули беше красноречиво. Джули бе тъй свежа, здрава и открита. А той помнеше Лора като такова затворено, сложно и непроницаемо създание, че лесно можеше да разбере защо не успя да бъде щастлив с нея.

В сравнение с Джули, самата мисъл за Лора изглеждаше някак неприятна, почти отвратителна, защото бе спомен за болезнена раздяла и за неговата пълна неспособност да проникне във вътрешния й свят, спомен, изпълнен със самота и ужас.

Но с Джули нямаше никакви тайни, никакви нейни лични пътища, които той да не може да следва, нито тъмни мисли, невъзможни за споделяне. Тя не се страхуваше да му принадлежи. А притежанието й бе такова удоволствие! Наистина, тя отново накара Тим да се почувства мъж.

— Добре, мързеливецо — каза Джули, като го целуна за последен път и скочи на крака, а гледката на полуголите й загорели крайници го накара да се усмихне. — Стегни се. Аз ще прескоча до града да взема някои неща за довечера. Ще си дойдеш ли за обяд?

Тим помисли за момент. Тази сутрин имаше една среща в Оушънсайд, на четирийсет и пет минути надолу по брега. Щеше да е трудно да се върне до обяд. Но бе свикнал да люби новата си съпруга и през деня, когато имаше възможност. Реши да го стори и днес.

— Да се уговорим за дванайсет и половина — каза той.

— Дадено — усмихна се тя. — Кафето е готово, а вестниците ти са на масата. Ще се видим по-късно, хубавецо.

— Чао — извика Тим, когато тя се скри от погледа му.

Чу затварянето на външната врата, а после звука от мотора на мерцедеса. Колелата захрущяха по чакълестата алея. Почти можеше да усети брилянтната слънчева светлина отвъд спуснатите завеси на спалнята.

Накрая стана от леглото. Все още долавяше аромата на Джули по цялото си тяло. Следите на интимността им бяха толкова сладки, че мразеше да взема душ след това. Но се принуди и бързо направи седемдесет лицеви опори, преди да пусне водата.

Докато миеше тялото си, той мислеше за Джули. Есенцията на тяхната любов беше във взаимността. Естествено, топлата усмивка и смехът й се преливаха неуловимо в гореща страст и радостно притежание. Той се чувстваше в прегръдките й точно тъй, както Господ бе наредил мъжът да бъде със своята половинка, благословен от идеалното съотношение между възбуда и задоволство.

С Лора никога не беше така. С нея той постоянно се намираше сякаш на ръба на някаква пропаст, теглеща го надолу към тъмни недра, където не би могъл да диша. И никога не успяваше да направи този скок, да приеме това падане, което би му позволило да проникне в сърцето й. Затова стоеше на ръба, объркан и замаян, и усещаше как тя се изплъзва някъде далеч дори в най-близките им моменти.

Но Тим не обичаше твърде да мисли за това. Лора се намираше в миналото, където й беше мястото. Той бе сторил грешка, женейки се за нея, и я бе поправил с цената на много страдания. Днес се намираше там, където искаше да бъде, и с жената, която обичаше. Лора бе просто един кошмар, за щастие вече приключил.

С тази успокоителна мисъл Тим спря душа, изсуши се и тръгна бос към кухнята. Изпи на един дъх портокаловия си сок и тръгна с чаша черно кафе към терасата с изглед към морето, носейки вестниците си под мишница.

Първият, който разгърна, бе „Ню Йорк Таймс“.

Правеше го по навик. Знаеше, разбира, се, че вестниците от Лос Анджелис и Сан Диего ще му дадат повече местни делови новини, които най-вече го интересуваха, а за нужната му пазарна информация „Уол Стрийт Джърнъл“ бе на първо място. Но носталгията го караше да разлиства всяка сутрин: „Таймс“.

В крайна сметка сестра му все още живееше в Ню Йорк. И той обичаше да чете за новите постановки на Бродуей, за мръсната, но някак близка нюйоркска политика, за лошото време, което никога вече нямаше да изпита, и за културните и обществени събития, които помнеше от преживените там години.

Забеляза на първа страница най-новите подробности около неприятностите на Хейдън Ланкастър в президентската кампания на Демократическата партия.

„Положението на Ланкастър нагорещено до точката на кипене“, съобщаваше заглавието. Тим не си направи труда да прочете статията. Президентската политика не го интересуваше твърде. Все едно му беше кой ще спечели, стига икономиката да останеше все така силна, както сега.

Той прелистваше различните раздели на вестника, търсейки спокойно някоя история, която да го заинтересува. Когато стигна раздела „Изкуство и свободно време“, едно заглавие хвана погледа му.

„ТРИУМФ НА ФОТОГРАФКАТА ЛОРА БЛЕЙК В МУЗЕЯ ЗА СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО“

То беше напечатано над голяма черно-бяла фотография на едно малко момче, представляваща титулната страница на раздела. Това бе интересен образ. Изключително прецизният обектив бе уловил всяка пора, всеки контур върху свежата кожа на детето, както и трогателното изражение на обич в тъмните му очи.

Под снимката се четеше малко заглавие — „Момче в следобеда — 1963. Лора Блейк“.

Заинтригуван, Тим извади раздела и пусна останалата част на вестника на терасата до краката си. Кафето му стоеше забравено на масата, докато четеше текста на първата страница.

Колоните на статията се разполагаха около снимки, които до една представляваха портрети на лица в едър план. На следващата страница имаше снимка на Лора, застанала в галерията, където се представяше изложбата й.

Тим я разгледа внимателно. Сега Лора изглеждаше малко по-възрастна и носеше дрехи, в каквито той никога не я бе виждал през съвместния им живот: кожено яке, панталони, пуловер и кожени ботуши. На шията й висеше голям фотоапарат „Пентакс“. Въпреки по-дългата й коса, стигаща сега до раменете, тя все още притежаваше същия загадъчен чар, както в онези дни.

Той зачете статията от самото начало.

ЕДНА ПЕРЛА, РАЗКРИТА ЗА ОЧИТЕ НА СВЕТА

„От няколко години снимките на Лора Блейк са публична тайна в света на професионалната фотография, както и нейното минало като сензация в американския моден дизайн, напуснала преди пет години доходната си кариера на върха на славата и успеха.

Макар госпожица Блейк — чието името представлява американизиран вариант на чешкото й моминско име — съзнателно да не вдига шум при смяната на попрището си, изключителният й талант на фотограф скоро привлече вниманието на международната критика. Тя започна да получава признания още преди дипломирането си от престижния фотографски курс на училището «Парсънс», а след това е печелила награди в седем страни на света и е излагала творбите си заедно с други обещаващи фотографи както тук, така и в Европа.

Но именно самостоятелната й изложба, открита миналата седмица в Музея за съвременно изкуство, изуми американската фотографска общност, която я обсипа с най-високите си похвали, наричайки я най-великия творец с камера на американска земя.

Излъчването на Лора Блейк е уникално. Впечатляващите й снимки на старци, болнични пациенти, скитници, жени, ровещи в боклуците, и на други хора от утайката на обществото са толкова разтърсващи, че отначало някои критици побързаха да ги нарекат ексхибиционистични и търсещи сензация. Но оттогава те уверено се утвърдиха като едно поетично изследване на човешкото семейство, първо по рода си в историята на фотографията. В критичните оценки на работата й изобилстват сравнения с Рембранд, Тоя, Брьогел и Ван Гог.“

Тим разгледа фотографиите, придружаващи очерка. Те му бяха смътно познати, защото отразяваха същото вдъхновение, присъствало и в ранните работи на Лора, когато тя още бе негова жена.

Но виждането й се бе усъвършенствало от опита и творческото израстване и сега бе толкова проникновено, че първата му реакция към лицата от снимките бе да отвърне поглед. Те сякаш се пресягаха към него с тиха настойчивост, която тревожеше и плашеше.

Един от най-едрите образи беше на цирков клоун. Камерата на Лора проникваше тъй леко през нарисуваното му лице, като че ли гримът изобщо го нямаше. Тя разкриваше по-дълбоката маска, образувана от очите и бръчките по кожата му и те сякаш разказваха целия му живот, който той се опитваше да скрие. Лора бе уловила не само поетичната многозначност, присъща на човешката плът, но също и нейното особено достойнство.

Тим не беше естет. Но можа да усети общото в тези снимки, специфичното им въздействие и смисъла, съдържащ се в тях. Значи Лора бе последвала пътя на обзелата я фикс идея с камерата и бе станала художник-фотограф. Това бе напълно в неин стил, тази упорита решителност и, разбира се, нейният дълбок поглед, свръхчувствителното й око и сърце.

Лора беше прочут творец. Тъй да бъде, помисли си Тим. Той нямаше нищо против да аплодира триумфа й и да я уважава заради него. Ако се съдеше по тези снимки, тя заслужаваше новооткритата си слава.

Той забеляза друга снимка на малкото момче, доста различна от онази върху заглавната страница на раздела. Тя бе в едър план, но светлината идваше от две страни и грабваше окото. Изражението на момчето бе удивително. То сякаш разкриваше самата същност на детството, както и нещо нежно и съкровено за собствената му развиваща се личност.

Заинтригуван от разликата между двете снимки, Тим внезапно разбра, че втората е направена в огледало. Тъмните очи на момчето бяха уловени в напълно нова перспектива. И в дъното, на фона на прозорец, зад който се виждаха размазаните контури на града, човек можеше да забележи силуетът на самата фотографка, наведена напред с апарата пред окото си.

Снимката носеше странното заглавие „Кутията на Пандора“.

Тим прегледа статията по-нататък, докато една подробност не спря погледа му.

„Третата зала на изложбата и очевидно неин център е посветена на серия фотографии в едър план на четири и половина годишния син на Лора — Майкъл. За всеки друг, освен за най-дръзките творци, такъв жест би бил наречен откровено самомнителен. Но тези снимки отвеждат изкуството на Лора с една стъпка по-напред дори и от сравнително по-шокиращите и оголени образи в другите две стаи.

На пръв поглед те са просто изображения на едно малко, красиво момче и улавят растежа му между една и половина и четири и половина години. Но колкото повече ги гледа човек, толкова по-ясно осъзнава, че те са свидетелства за една почти свръхестествена близост между фотограф и обект — близост, включваща обичта между майка, и дете и същевременно различна от нея.

Името «Кутията на Пандора», дадено на един от най-впечатляващите образи на момчето, се отнася и до цялата изложба.

Макар самата авторка да твърди, че не знае защо й е хрумнало заглавието, то изглежда идеалният избор. Защото подобно на митичната кутия на Пандора, изкуството на Лора Блейк ни показва нещо, което може би чувстваме, че не би трябвало да виждаме, нещо, което не би нарушавало спокойствието ни, освен ако не се сблъскаме с него.

Фотографиите й не се разглеждат лесно, защото освобождават човешки чувства, с които бихме предпочели да не се изправяме лице в лице. И все пак, както митът разказва, последното нещо, останало във фаталната кутия на Пандора, когато тя затворила капака накрая, била Надеждата. И в лицето на малкото момче на Лора Блейк ние наистина виждаме надежда — надежда за човешкия род не какъвто той би искал да бъде, а какъвто може би ще стане някой ден, когато слепотата и егоизмът на маските му най-сетне бъдат премахнати.“

Тим разтърка очи и погледна отново снимките на момченцето. Тъмните очи, лъскавата черна коса, дълбокото изражение бяха наистина впечатляващи.

После пак се върна към текста.

Четири и половина годишен… Думите се забиха в съзнанието му.

Той прочете бавно цялата статия, глух за звуците от залива и пътя отвъд моравата пред къщата. Никъде не се споменаваше семейното положение на Лора, брака й с Тим или развода. Само снимките на детето и възрастта му.

Четири и половина годишен…

Тим погледна наново снимката на Лора. Сега забеляза, че стените зад нея са покрити с огромни образи на момчето. И изведнъж разпозна онази тайнствена съставка в усмихнатите й очи, която не можеше да дойде нито от изминалото време, нито от успеха й като фотограф.

Това беше щастие — и любов. Лора имаше спокойния удовлетворен вид на горда майка, чиято преданост към малката й рожба превъзхожда всички други съображения в ума и сърцето й и която е готова с радост да отдаде най-добрите си години на това дете, макар че както снимките толкова красноречиво потвърждаваха, той скоро трябваше да порасне и да заживее собствен живот.

Нищо чудно тогава, че тя грееше така прекрасна от тази снимка. И нищо чудно, че фотографиите й на момчето бяха тъй прелъстителни.

Нещо се размърда вътре в Тим, докато четеше статията. И то бе повече от болезнено убождане заради факта, че преди години бе изиграл ролята на грубиян, опитващ се да откъсне Лора от фотографията й.

И нещо повече от обикновеното, глуповато неудобство на мъж, който е бил сляп, чиято гордост е била наранена и който съзнава, че е виновен, задето се е държал като глупак.

Държал се е като глупак…

Тим гледаше двете снимки на момчето. И както седеше така, лице в лице с меките, малки черти, които същевременно бяха тъй мъжествени, нейде дълбоко в него започна да се срутва една крехка защитна стена, а заедно с нея и основите на неговата сила, равновесие, всичките му внимателни планове, хладното му безразличие към миналото и новооткритата вяра в бъдещето.

Нейният син Майкъл… Четири и половина годишен…

Нямаше и дума за бащата на момчето. Нито дума за миналото на Лора, за брака и любовния й живот.

Но съзнанието на Тим вече се намираше в миналото, преди пет години, когато той гниеше зад решетките на затвора „Атика“, заключен като животно заради случилото се между него и Лора. Разделен от нея с гранитни стени и легиони адвокати, да — но все още женен за нея, защото разводът им се потвърди окончателно чак година по-късно.

Тикнат зад решетките от най-брутална несправедливост, която се бе опитвал да забрави през всичките тези години, за да заживее тихо, изграждайки си нов живот.

Зад решетките, където не можеше да говори с Лора, да я докосва или наглежда, защото тя все още беше негова жена. Заключен като животно заради собственото й оплакване и съдебната система, застанала на нейна страна — докато тя се разхождаше свободна, имаше приключения, правеше каквото си иска.

Тим седеше напълно неподвижен. Миналото се бе увило около него като змия, неумолима в своята хватка. Пръстите му се вцепениха върху вестника. Очите му бяха широко отворени, приковани в лицето на детето.

Син…

Той погледна обратно към снимката на Лора. Усмивката й грееше с тихото доволство на майчинството. Тим помисли за бездетните й години с него, за изживяната заради нея агония, за аборта, убил единствения й шанс да му роди дете и тайната причина за това, съдържаща се в болничната папка.

Да, докато той е бил в затвора, тя е намерила време и възможност да направи едно дете.

С тази мисъл Тим се изправи на крака и бързо влезе в къщата, все още с вестника в ръка. Вдигна телефона в кухнята, бързо прелисти жълтите страници на указателя и набра един номер.

— Ало — каза, когато от другия край отговориха. — Една резервация до Ню Йорк, ако обичате. Веднага, да. Още днес.

Намери молив и си записа номера на полета. След като затвори телефона, помисли за момент и после отиде уверено в спалнята, за да си стегне багажа.

Десет минути по-късно той застана на прага с куфара си в едната ръка и ключовете от ферарито в другата. Поспря се, взе раздела „Изкуство и свободно време“ на „Таймс“ и излезе, без да заключи вратата.

Не остави бележка на Джули.

Беше забравил за съществуването й.