Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (14)

Тринадесета глава

На девети ноември на заболяването на Върн Инис бе поставена окончателна диагноза като рак на панкреаса с метастази в черния дроб.

Той бе обречен човек.

„Електронни изделия Бенедикт“ остана с опразнено място на най-високо ръководно ниво, което се нуждаеше от спешно запълване, тъй като Върн работеше с Лу в компанията от самото начало и познаваше всичките й слабости и добри страни.

Освен ако то не се попълнеше от човек извън компанията, очевидният избор за наследник на Върн падаше върху Лари Уитлоу, близък приятел и партньор по голф на Лу, който работеше във фирмата от шест години и когото той отдавна готвеше за повишение. Лари щеше да заеме поста на Върн като вицепрезидент, отговарящ за развитието на производството, а някой трябваше да замени Лари в отдела за материали.

Такова бе предвидимото развитие на събитията.

Но онова, което се случи, изненада всички.

В кръвта на Лу Бенедикт бушуваха чувствени хормони.

От онзи ден преди три седмици, в който за пръв път целуна Лиз Дамерън, тя изобщо не излизаше от мислите му. Мечтаеше за нея по цели нощи. В офиса образът й му се натрапваше толкова живо, че не можеше да се концентрира върху работата си. На срещите на ръководството, на които тя присъстваше като временен шеф на „Материалите“, той си забравяше мисълта и заекваше. Когато посещаваше отдела й, стоеше пред нея с вързан език, сконфузен като ученик.

Тя, изглежда, и не забелязваше. Отнасяше се с него по същия начин, както преди. Поздравяваше го с ясната си, приветлива усмивка, говореше с него с приятелски, но изпълнен с уважение тон, съвсем официално му представяше сметките на отдела си и му изпращаше сметки, очертаващи умни промени както за нейния отдел, така и за сродните сектори на компанията.

Лиз си бе същата, докато Лу бе разяждан от емоции, които не смогваше да контролира. Нещо в мъжките му инстинкти, отдавна дремещо, се бе пробудило през онази съдбоносна нощ в апартамента на Лиз и не можеше да се потисне. Цялото му същество бе преобърнато наопаки и се стремеше към нещо, което не можеше да притежава.

И промяната в него не бе само физическа. Тя докосваше всяко кътче от съществото му, запалвайки стари чувства на почуда, импулсивна радост, съсипваща меланхолия, отчаян копнеж. Дори отдавна забравените романтични трепети на пубертета му никога не бяха стигали до такава преобръщаща всичко с главата надолу лудост.

Но чувството му за морал не го оставяше да се поддаде на обхваналата го магия. Бореше се със себе си, използвайки всяка частица от своята воля.

И тази битка не беше лесна. Защото в началото на всеки работен ден с абсолютна сигурност знаеше, че отново ще срещне Лиз в офиса, в коридорите или на обяд. Това знание успокояваше нуждата му да я вижда край себе си, но същевременно подклаждаше вътрешните му огньове по-силно от всякога. Част от него молитвено желаеше тя да напусне работата си, да изчезне, просто да престане да съществува. Но останалата му същност очакваше плахо възможността да говори пак с нея, може би да я заведе на обяд, дори да се осмели отново да я посети в апартамента й — някак си да я завари сама.

Борбата между скрупулите и желанието му достигаше неистов връх. Беше само въпрос на време по-слабата страна да се предаде.

И Лиз разреши проблема му.

През седмицата, след като лошата новина за Върн удари компанията, тя влезе в офиса на Лу.

Секретарката му съобщи за пристигането й и той се изправи, щом тя се появи на прага. Носеше прилепнала пола и блуза, които никога не бе виждал преди. Изглеждаше удивително секси под официалната си външност.

— Какво мога да направя за теб, Лиз? — я попита.

— Мислех си за жената на Върн — рече тя. — Хрумна ми, че вместо да изпращаме цветя, картички и така нататък, можем да започнем да събираме пари сред служителите и да се подготвим предварително за… е, за неизбежното. Урсула е толкова мила жена, а с всички тези сметки от болницата ще има ужасни финансови проблеми. Няма ли да е по-умно, ако се организираме сега, вместо да се опитваме да съберем пари набързо след… сам разбираш, след като Върн си отиде?

Лу кимна мълчаливо.

— Напълно си права — каза той. — Трябваше сам да помисля за това. Здравната застраховка от компанията в никакъв случай няма да покрие разходите за Върн при тези условия. Нито пък пенсионният фонд ще бъде от някаква полза. Просто някак не бях съобразил досега, че ако не решим този проблем, Урсула ще изпадне в истинска беда. Не мисля, че имат близки роднини, към които да се обърнат за помощ.

Той погледна Лиз.

— Какво предлагаш?

— Имам няколко идеи — започна тя, кръстосвайки крака. — Бих искала да знам мнението ти за тях, тъй като досега не съм изпадала в подобна ситуация. Естествено, това трябва да остане в тайна, докато Върн е в болницата. — Тя направи пауза. — Защо не се отбиеш при мен в някоя от близките вечери, когато ти е удобно, за да ти изложа плана си?

Той гледаше красивото й лице, избягвайки очите, които не се откъсваха от неговите.

— Идеята не е лоша — каза той, потискайки вътрешния си трепет. — Какво ще кажеш например за утре?

— Чудесно. — Усмивката й бе топла и подканяща. — В осем часа?

Лу се надяваше, че въздишката на капитулацията му е останала нечута.

— Добре, в осем.

Когато пристигна в апартамента й, тя го очакваше.

Този път бе облечена в широк бял панталон и подобна туника от копринена материя, боса, с разпусната коса, падаща великолепно над раменете й. От тялото й се излъчваше чудесен аромат и той не можеше да свали поглед от нея, докато се отпускаше на дивана.

Без да го попита, му донесе мартини. После си сипа чаша сода и седна до него.

Върху ниската масичка лежеше служебен бележник, където бе нахвърлила плана си за изпращане лични и поверителни съобщения до шефовете на отдели, които от своя страна да проведат тайни събрания със служителите си за събиране на средства за Урсула Инис. Предвиждаха се и допълнителни контакти с приятели на компанията, които също можеха да допринесат за създаването на фонда.

Той щеше да бъде открит в Специална сметка на името на трето лице в банката на компанията и поддържан до неизбежния ден на смъртта на Върн.

Когато Лиз изложи плана си, Лу веднага го одобри.

— Много съм впечатлен, Лиз — рече, отпивайки от мартинито си. — Само се срамувам, че трябваше да чакам ти да ме подсетиш за всичко това.

— Не бива да се чувстваш така — отвърна тя. — Имаш да мислиш за толкова много неща. Човек не може да побере в ума си всичко, Лу.

Настъпи пауза.

— Толкова е ужасно — промълви Лиз. — Върн е един от най-приятните хора, които някога съм срещала.

— Да, така е — съгласи се сподавено Лу.

Той беше упоен от атмосферата помежду им. Още с вливането му в апартамента дъхът му секна. И сега поведението й — толкова сериозно и тъжно и все пак пълно с успокояваща топлина и естественост, унищожаваше остатъците от неговата съпротива.

Те поговориха още малко и разговорът им определено бе тъжен, тъй като ставаше дума за смъртта на Върн и предстоящото овдовяване на Урсула. Но настроението на Лу се подобряваше от една засилваща се възбуда, която го караше да се срамува от себе си, защото хубавото момиче до него изглеждаше искрено разтревожено от обстоятелствата.

Накрая, не издържайки повече, стана да си върви.

— Е, наистина съм ти благодарен, че си помислила предварително за всичко, Лиз — каза той. — Трябваше аз да го сторя, но е приятно, когато някой ти снеме товара от гърба.

— Недей да ми благодариш — усмихна се тя. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Този път му подаде палтото сгънато. При спомена за последния път, когато беше тук и това как тя го бе наметнала на раменете му, сърцето на Лу трепна.

Отвори вратата с няколко сантиметра и се обърна към нея, с ръка върху дръжката.

— Ще ни бъде самотно без Върн — рече. — Той бе толкова добър приятел.

Тя стоеше близо до него, готова да го изпрати с очи по коридора до стълбите. Изражението й бе някак променено. Тялото й сякаш го задържаше, макар че позата й го подканяше да излезе през вратата. В белия си комплект, тя приличаше на разкошно привидение, открояващо се рязко в зле осветения коридор.

— Самотно — прошепна Лиз с дрезгава нотка в гласа. — Знам какво искаш да кажеш.

Нещо дълбоко в думите й го накара да потръпне. Вратата се затвори със сантиметър, после с още един.

— Съдбата понякога постъпва жестоко — рече той. — Може да се случи с всеки от нас. Лиз — промълви и думите засядаха в гърлото му. — Аз… наистина…

Но допирът на дланта й върху устните му го накара да замълчи. И за свое огромно облекчение почувства как вратата бавно се затваря и бравата щракна, запечатвайки го вътре с нея.

— Шшт — прошепна тя. — Не говори.

Ръцете й се плъзнаха до реверите на сакото му и тя с неуловими движения заотстъпва назад в апартамента, притегляйки го след себе си. Той се движеше като сомнамбул, с поглед върху безупречно очертаните й устни, извити в съвсем лека усмивка.

Опита се да ги целуне, но тъй като тя се отдръпваше, не успя. Последва я навътре в жилището. Накрая, по средата на килима, той я спря, поставил двете си ръце на раменете й, и я целуна дълбоко и жадно. Сладкият, търсещ език, чийто вкус не бе забравил през тези три дълги седмици, сега отново бе в устата му, галещ и възбуждащ. Дланите й почиваха на хълбоците му и бедрата й се отъркваха в горещата изпъкналост на неговия член, докато двамата се олюляваха в сенките.

Случилото се след това представляваше най-висшата кулминация на объркване и екстаз, която можеше да си представи. Защото тя остана свенлива и деликатна в движенията си, допускайки го бавно да я целуне отново, и пак, и пак, позволявайки му да я докосва на все повече места, тъй че винаги той бе настъпателният, макар всяко негово движение да се направляваше от тази велика изкусителка.

Заради лекото свиване на раменете й, изразяващо съгласие, ръцете му отново обгърнаха и погалиха слабините й, притегляйки бедрата й към неговия член. И именно въздишката й, докато докосваше копчетата на блузата й, му показа, че може да ги разкопчае. И начинът, по който изви гърба си, след като гърдите й се показаха — безупречни, твърди кълба, подобни на забранен плод, му подсказа, че може да се наведе и с благоговение да ги целуне, да вкуси твърдите, малки зърна, подлудяващи го от възбуда.

Тя контролираше всяка стъпка, окуражавайки го с потръпване, с отвърната целувка, със стон, докато въпреки бавенето му покриващите я дрехи не се свлякоха — блуза, панталони, сутиен — и тя остана гола по пликчета, а той все още бе напълно облечен, с разкривени риза и връзка и пламнали от страст слабини.

Накрая падна пред нея като роб и държейки я отзад за безупречните бедра, зацелува корема, пъпа, бедрата й, хипнотизиран от очакващия секс под финото бельо.

Последният му кураж се изпари. Нямаше воля да дръпне пликчетата надолу, защото бе сигурен, че тя отново ще го спре, както го бе спряла последния път. Не би понесъл още веднъж шока и смущението й от онова, което правеше с нея.

Тогава почувства лек трепет по вътрешната страна на бедрата й. После, за огромно негово облекчение, от нея излезе един тих, мелодичен стон и покритият й секс се надигна към него в бавната тръпка на женското желание.

Извън себе си, той свали пликчетата й на мига, зарови лице в червеникавите косми отдолу и накрая целуна тяхната сърцевина.

От този момент съзнанието му за онова, което ставаше бе погълнато от стихията на страстта и Лу не си даваше добре сметка за последователността от събития, когато тя му помогна да се съблече, остави го да я отведе в спалнята и го повали до себе си на леглото. Сега меката й плът го галеше целия, нежните й прасци бяха върху бедрата му, женските слабини притиснати до неговите, а гърдите й се търкаха о кожата му с топлина, от която дъхът му спираше.

И някак си, в цялата тази лудост на допира, тя запазваше достойнството си, момичешката си свенлива отстъпчивост, тъй че именно Лу бе този, който винаги вземаше, който престъпваше фаталната черта, докато тя гъвкаво и щедро го оставяше да прави каквото си ще.

Когато накрая красивите й крака се вдигнаха, за да го приемат, тя не трябваше да го насочва вътре в себе си. Навлизането му в нея приличаше на падане през люк в един незнаен свят на непоносимо удоволствие. В целия му живот досега не бе имало нищо така безупречно като тази женска сърцевина, която приемаше трескавите му тласъци и предлагаше гостоприемните си момичешки дълбини на арогантния, нетърпелив пенис, пулсиращ от удоволствие в това свято място.

Той помисли твърде късно за Върн и мъките на неговата агония. И почувства горчиво угризение, че бе отклонил това чувствително създание от мислите му за Урсула, от сериозните му благотворителни планове към тази своя полуда.

Но срамът му само направи шепота на крайниците й по-влудяващ, както и чувствената прелест на целувките и допира на пръстите й и Лу се превърна в едно нехаещо за нищо животно, клекнало върху нея, тласкащо, стенещо и работещо с цялата си сила, докато меките й длани го окуражаваха и накрая бе разкъсан от последен спазъм, при който нещо дълбоко в него експлодира във вътрешността й, нещо, което никога не бе подозирал, че притежава или може да даде на някоя жена — нещо, което никога нямаше да се повтори.

Напълно изтощен, падна върху нея, заслушан в стоновете на изтощението си, докато ръцете й поглаждаха гърба и раменете му. Най-после мозъкът му се раздвижи, както сигурно е станало у някое животно при самото зараждане на мисълта. Част от него реши, че ще му бъде все едно, ако не докосне повече друга жена и дори ако не преживее тази нощ. Това бе чакал той през целия си живот. Сега му стигаше, и то с излишък.

Но друга част, по-мъдрата, бе на мнение, че няма да може да продължи живота си без знанието, че ще притежава отново Лиз Дамерън. Без него щеше да се чувства като бебе, на което са отнели майчиното мляко, което е вкусило за първи път.

Той би направил всичко, би рискувал всичко, за да я има отново.

Без тази надежда бъдещето му означаваше чисто и просто смърт.

Тя се изправи, едно прилично на статуя бижу, плъзгащо се като призрак в тъмнината, и се върна след момент с ново питие за него, сякаш знаеше, че ще се нуждае от противоотрова за вината, която щеше да почувства. Той отпи благодарно.

После тя се пъхна в леглото отново и дълго време остана сгушена до него, докато спиртът затопляше вътрешностите му. Усещането на младото й тяло до неговото бе толкова естествено и пълноценно, че част от вината му се стопи. Как можеше това идеално любовно преживяване, това свято удовлетворение да бъде грешно?

Не знаеше колко дълго останаха да лежат така, докато устните й полагаха нежни целувки върху гръдта му, а бедрата й леко го галеха. Знаеше само, че за нула време докосването й отново го възбуди, а в ухото му прозвуча нейният укоряващ шепот.

— Трябва да си тръгваш. Жена ти ще се тревожи.

С разтреперани ръце той си облече дрехите и направи каквото можа в банята, за да измие от себе си великолепния й аромат. После тя му помогна с палтото, докосвайки го по раменете по същия начин, както преди три седмици, и го отведе до вратата, обратно на мястото, откъдето започна всичко.

Имаше върху тялото си само един копринен пеньоар. Той я прегърна силно, интимно близо, с бедра, притиснати до нейните и страстно обвити около гърба й ръце. Можеше да почувства зърната й срещу гръдния си кош. Ръцете му рошеха косата й, изгубвайки се в магичната мекота, докато я целуваше. Слабините му се напрягаха срещу нея дори сега, но тялото й изпращаше предупредителни сигнали, че вече си е получил удоволствието за тази вечер и трябва да тръгва, защото е мъж с отговорности.

— Лиз…

Той търсеше думи, с които да й опише как се чувства, но те изглеждаха грозни и незначителни в светлината на случилото се помежду им. Усмивката й, топла и спокойна, го накара да замълчи.

Накрая едни странно дръзки слова се отрониха от устните му.

— Какво трябва да направя — попита той, — за да те накарам да се срещнеш отново с мен?

И думите, които Лиз изрече, накараха кръвта да се смръзне в жилите му.

— Можеш да ми дадеш работата на Върн Инис — каза тя.