Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (10)

Девета глава

Университетът в Ню Йорк, 3 октомври 1951 г.

— Моля за внимание!

Професор Натаниел Клиър застана пред подиума, спокоен като статуя. Присъстващите на лекцията двеста студенти моментално утихнаха. Чуваше се само разгръщането на тетрадки, докато се подготвяха да си водят бележки върху онова, което щеше да им каже.

Професорът огледа студентите си. Очите му бяха черни като въглен. Имаше тъмна коса, едва начеваща да посивява по слепоочията. Загорялата кожа му придаваше малко див и пиратски вид, подчертаван от стройното му, здраво тяло под полото и спортното сако.

Влиянието му върху студентите бе нееднозначно, защото, от една страна, той бе сдържан мъж, чийто мълчаливи паузи предизвикваха ужаса и страхопочитанието на всички онези, които очакваха да чуят от него оценката си. От друга страна, когато се увлечеше в предмета си, започваше да се разхожда напред-назад по подиума и движенията му бяха пълни с искряща, мъжествена енергия, изправяща слушателите на ръба на седалките им.

Славата му отговаряше на неговата външност. На трийсет и осем години, той беше най-младият професор, получил почетна катедра в Нюйоркския университет в цялата съвременна история на учебното заведение. Бе ръководител на Студентските изследвания по история на изкуството, член на всяка по-значима научна организация в своята област и автор на три важни книги: едно изследване върху Караваджо, изградено въз основа на докторската му дисертация от „Джон Хопкинс“, една монография върху Ван Гог, спечелила престижната Prix d’Arras във Франция и едно неотдавнашно изследване на голото тяло в класическото и романтично изкуство, създало му световна репутация.

Натаниел Клиър беше същинско чудо и несъмнено главната атракция в целия факултет по изкуствата, без да споменаваме собствената му катедра. Въпреки строгите си оценки и високи изисквания към студентите, неговите курсове неизменно бяха пълни още от първия ден за записване и се посещаваха от множество очаровани слушатели.

Най-вече заради него Лора реши да се бори за стипендия именно тук. И с мисълта за него написа есето си върху Дьолакроа, придружаващо молбата й за приемане. Кой знае? Може би той бе един от хората, които ги четяха и можеше да реши да я приеме с пълна стипендия. Още преди започване на обучението тя предвкусваше как накрая, при завършването, ще напише дипломната си работа върху голото тяло — толкова бе впечатлена от брилянтната работа на Клиър по темата.

И Натаниел Клиър бе причината Лора сега да седи на десетия ред в аудиторията с писалка в ръка и внимание, приковано върху мълчаливия мъж на подиума.

Клиър бе, готов да заговори. Дълбока тишина цареше в препълнената лекционна зала.

Професорът посочи дебела купчина прегледани есета.

— Ето вашите работи — каза той. — Общо взето, съм по-скоро разочарован. Ние обсъждахме голотата като един подход към човешкото тяло, прераснал от тематично и иконоподобно състояние към формално и пластично такова. Това бе същността на работата ни върху Микеланджело, Джорджоне и Рубенс и аз ви помолих да анализирате определени картини, с оглед да задълбочите нашето разбиране върху тази промяна в перспективата.

Той постави работите върху масата до себе си.

— Това, което сте ми дали, в голямата си част е само храна за размишление — рече, прокарвайки пръсти през гъстата си коса. — Позатоплени стари формули с език, взет от книгите, които сте прочели — моята включително.

Той направи пауза, за да огледа редовете студенти, които видимо нервничеха.

— Може да ви е интересно да научите — каза той, — че аз лично прегледах есетата ви — всички до едно. Не използвам асистенти да ми вършат тази работа. И докато ги четох, търсех няколко неща. Отдаване на материала, разбира се. Усилие. Откровеност. Естествено, очаквах да видя и някои посредствени резултати — не можем всички да бъдем творци. Не е възможно всички да имаме еднакви очи за изкуството. Но очаквах да видя вашата работа, а не моята. Знаете, че вече съм чел собствените си книги.

Кратък смях последва думите му.

— И няма нужда да казвам — добави той, — че отдаването, което търся, невинаги е налице. Някои от нас са тук само за да получат оценка. И ще я получат — лоша, разбира се. Но оценка ще получат всички.

Смехът, по-напрегнат сега, бързо замря.

— Но това, което аз наистина искам да видя — каза той по-сериозно, — е личността, която притежава интелектуални способности и очи за изкуството, която е отдадена на онова, което върши. И — която има сърце. Защото може да ви е интересно да знаете, вие, изтормозени студенти, че само мозък не е достатъчен за добри резултати в този курс, както и във всяка друга хуманитарна област или дори в точните науки. Именно сърцето — една уязвимост от света, способност да се почувства реалността и извън собственото аз — само това може да даде на очите умението да виждат изкуството.

Той спря за момент, оставяйки думите си да бъдат запаметени. После вдигна една работа от върха на купчината.

— Ще ви прочета няколко абзаца — каза той, — написани от студент в тази стая, който притежава описаните от мен качества. Трябва да спомена, че това есе е единственото, което получава отлична оценка тази седмица, така че останалите ще трябва да се върнат към стативите си. Сега, моля за пълното ви внимание. Темата е „Селски празник“ на Джорджоне, която послужила, както знаете, или би трябвало да знаете, за модел на картината на Мане „Пикникът“, причинила такъв фурор в Париж преди около осемдесет години.

Той държеше отворената работа в ръцете си.

— И тъй — започна той, — нашият автор казва следното:

„Аз не мога да се съглася с Хорзовски, който казва, че връзката между картините е чисто формална. Мисля, че Мане е започнал с имитация, в собствения си стил, на представата на Джорджоне за женска красота. Но той е продължил и по-нататък. Видял е, че в историята женското тяло е било третирано като нещо идеално, а не наистина човешко, и следователно в повечето случаи нещо, подлежащо на възхищение вместо на уважение. Така Мане забелязал начина, по който двамата мъже в картината на Джорджоне дори не гледат към присъстващите жени, а разговарят един с друг, докато жените ги обслужват с вино и музика. Мане пародирал тази структура така, че голата жена на преден план в картината му гледа право в зрителя, отегчена и любопитна, докато мъжете в композицията не и обръщат внимание.

Формулировката на Джорджоне е защитена от използването на мита и пасторалната традиция. Но Мане рисува темата толкова открито, че си навлича гнева на аристократичната върхушка. Мане с ирония съзнава, че някога невинният пасторален сюжет — двама облечени мъже и две голи жени — сега ще шокира и най-академичния критик. И така, той го рисува, показвайки ни отношението си към красотата на женските форми, както и своето съчувствие към трудното положение на жените по света.“

Професорът затвори работата и я върна обратно върху купчината.

— Ето един студент — каза той, — който притежава чувството за защо при формата и който не копира просто старите дрънканици, че формата е „важна“ в изкуството. Тя вижда — опа, ето, че ви разкрих пола й. Съжалявам, нямах такова намерение и няма да кажа нейното име. Та тя вижда, че използването на формата е въплътено не само в един обществен възглед за жените като фигури, но също и в коментара на художника върху този възглед.

Аудиторията слушаше внимателно.

Натаниел Клиър сви рамене.

— Не мисля, че е стигнала много далеч в анализа си — каза той. — Могла е да продължи разсъжденията си и по-нататък и да ги приложи върху „Олимпия“ на Мане и може би върху „Спящата Венера“ на Джорджоне. Тогава щеше да открие, че в картините на Джорджоне има и нещо повече от социално обусловен възглед за жените. Да, има неща, които тя не е видяла добре.

Той се усмихна с тъмните си очи, оглеждащи с някакво предизвикателство стаята.

— Но тя е още млада, нали? — каза той. — И притежава това качество — може би съмнително, може би опасно — което ние бихме нарекли способност да бъдеш променен от една картина. То е в нея и в хората като нея, които ще кажат за изкуството неща, имащи значение в този свят. Аз я поздравявам. И макар че тя не може да стане и да се поклони, надявам се, че вие ще прибавите поздравленията си към моите.

Избухнаха аплодисменти, малко приглушени от авторитета на професора, но очевидно искрени.

— А сега — каза той, отдалечавайки се бързо от купчината есета — да се върнем към текущата си работа. Последния път прекъснахме в началото на Ренесанса…

Докато гласът му изпълваше голямата стая, Лора седеше закована на мястото си и се надяваше никой да не забележи почервенялото й като цвекло лице.

Мислеше, че работата й е ужасна. Написана набързо и с ужас от онова, което щеше да направи от нея професор Клиър със страшния си червен молив. Тя харесваше картините, за които избра да пише — тъмният, чувствен Джорджоне и странната тъга на Мане — но нито за момент не почувства, че наистина ги разбира.

И сега Натаниел Клиър даде на работата й — и на самата Лора — най-голямата си похвала!

Цели четири седмици тя така се стараеше да свали погледа си от него, че едва успяваше да си води ясни бележки на лекциите му. Той не само беше красив по един неповторим, дързък начин, но също бе и толкова жизнен, толкова пълен с енергия и талант, че дъхът и спираше само като го погледне.

Когато го видя за първи път, тя се изуми от младостта и острия му, смел хумор, с който непрекъснато изкарваше от равновесие студентите. Колко различен бе той от студения, разумен тон на книгите си! Облечен в тъмни панталони, обгръщащи дългите му, мускулести крака, с вечния пуловер по врата и сако, под което човек усещаше широкия му гръден кош, той вървеше по подиума като ягуар от джунглата, гъвкав и опасен.

С минаването на седмиците Лора откри, че спокойният тон на книгите му започва да хармонира с неговите безцеремонни и иронични лекции. Тя осъзна, че самата интелектуалност на Натаниел Клиър представлява нещо мъжествено. Той използваше ума си така, както атлет би използвал тялото си — със силно опъване на сухожилията, с мощно усилие и горда увереност в способността си да владее разглежданата тема. Имаше нещо героично в неговата острота, което караше Лора да омеква от възхищение.

Тя разбра още от първия ден, че не сбърка, като дойде в Нюйоркския университет заради него. Книгите му я привлякоха с вълнението от възможността да работи под негово ръководство. Ако можеше да се научи нещо важно за изкуството, той със сигурност притежаваше това знание.

Тя планираше да изкара всички курсове, които водеше Натаниел Клиър, стига ръководството на факултета да й позволеше. Би преместила небето и земята, за да разшири младото си съзнание и да бъде в състояние да възприеме и прегърне всичките му мисли.

И днес той обяви на света, че тя е достойна за него.

Днес той й даде оценка отличен!

В края на лекцията тя се присъедини към група студенти, събрани край подиума, за да си вземат работите. Намери своята и беше на път да излезе от залата, когато един глас я спря.

— Значи — каза той — сега, освен име имаш и лице.

Тя се обърна и видя Натаниел Клиър да стои зад нея, скръстил дългите си ръце на гърдите.

Лора се изчерви и остана с вързан език, стиснала есето си в ръка.

— Работата ти е великолепна — каза той и направи крачка към нея. — Щастлив съм, че мога да ти го кажа лично.

— О, благодаря ви, професор Клиър — отвърна тихо тя. Бе вцепенена от физическото му присъствие — така изумително близо. Той бе по-висок, отколкото го мислеше, и изглеждаше по-силен. От него се излъчваше лек аромат на тютюн и одеколон за бръснене, заедно с естествената свежест на мъжката кожа.

Настъпи моментна тишина. Изглежда я преценяваше, сякаш невярващ, че това мъничко създание, тъй неопитно и сконфузено, е могло да напише работата, която публично бе оценил така високо.

— Ела да пием кафе някой път — каза той с нетърпящ възражение глас. — Бих искал да науча повече неща за теб. Откъде си дошла и как си попаднала в класа ми. — Той се усмихна. — В края на краищата обичам да знам кои са най-добрите ми студенти.

— О, благодари ви — заекна тя, все още държейки работата си в едната ръка, а книгите в другата. — Това би било… много ви благодаря.

Той погледна часовника си.

— Часът е четири — рече. — Защо не го направим още сега?

Тя стоеше напълно неподвижна и не знаеше какво да каже.

— Нямаш повече лекции днес, нали? — попита я той, повдигайки едната си вежда.

Лора поклати глава след моментно колебание.

— Аз не… искам да кажа, не, нямам.

— В библиотеката ли отиваше?

Беше прочел мислите й. Тя прекарваше всеки следобед от четири до седем, учейки в една от големите справочни зали, преди да се прибере в апартамента за вечеря.

— Хайде — разсмя се той и я хвана за ръката. — Бездруго виждам, че работиш сериозно. Не тичай в библиотеката. Имаш нужда от малко почивка.

Силата на убеждението в пръстите му бе прекалено голяма за Лора. Със слаба усмивка, тя го остави да я отведе.

Офисът му беше малък, отрупан с рафтове с тежки книги за изкуството. Намираше се в края на покрит с ламперия коридор и имаше идеален изглед към парка Вашингтон Скуеър и очертанията на града отвъд.

Той я остави за момент сама и отиде да налее две чаши кафе. Когато се върна, я завари да гледа през прозореца. В студения въздух летяха листа, примесени с редки, едри снежинки и се виждаше как студентите бързат към общежитието или метрото.

— Готически следобед — каза той, прочитайки мислите й. — Свирещ вятър, ниско небе, косите на всички са разбъркани, красиви момичета с розови бузи и шалове около врата. Един хубав университетски следобед, не сте ли съгласна, госпожице Биелохлавек?

Лора изумена вдигна очи. Той произнесе името й съвсем правилно и чешките срички излязоха от устата му абсолютно естествено.

— Аз говоря малко чешки — усмихна се той и й връчи чашата кафе. — В работа като моята закачаш по нещо от много езици.

Той седна на въртящия се стол зад бюрото, преметна единия си строен крак върху дръжката и я загледа. Сега чертите му се виждаха по-добре: орловият нос, силните китки и твърдите, завити косми, изчезващи под ръкавите на пуловера, искриците злато в тъмните му очи.

— Разкажи ми за себе си — каза той със същия властен тон, който я разтърсваше в лекционната зала.

Лора се опита да събере мислите си.

— Добре — каза тя. — Израснах с една леля и чичо тук в Куинс след смъртта на родителите ми. Учих в училището „Мартин Ван Бурен“. Много обичах да рисувам и известно време исках да стана художник. Но се отказах и реших, че предпочитам историята на изкуството. Кандидатствах тук в университета и успях да получа стипендия. И всъщност това май е всичко. Не съм много интересна.

— О, напротив, интересна си. — Той я гледаше втренчено. — Повече, отколкото смяташ, повярвай ми. Значи планираш като главен предмет изобразителното изкуство?

— О, да — кимна Лора.

— Специализация?

— Ако мога да си го позволя. Бих искала да…

— В какво? На каква тема? Кой период?

— Ами — изчерви се Лора — още не съм съвсем сигурна, но мисля… голотата.

Той вече измъкваше от нея признания, които не бе споделяла с никого. Най-личните й мисли за изкуството изглеждаха свързани с човешкото тяло и с някаква отдавна тревожеща я негова мистерия, която тя трябваше да разрови по-дълбоко, преди да успее да я разгадае. Стремежът й към изкуството бе неразривно свързан с този дълбоко личен проблем.

Професор Клиър се усмихваше.

— Искаш да ме надминеш, така ли?

— О, професор Клиър — каза тя, мислейки за брилянтния му труд върху голотата. — Аз никога не бих…

— Глупости — прекъсна я той. — Разбира се, че ще ме надминеш. Ще бъдеш неповторима, ще свършиш добра работа и ще дадеш своя принос. За какво работим в тази област, ако не да положим основите за други, които да отидат още по-далеч?

Настъпи пауза. Съчетанието на неговата проницателност и великодушие я извади от равновесие.

— Причината, поради която споделих работата ти с класа днес — каза той, — беше, че почувствах нещо от истинския творец в начина, по който пишеш за изкуството. Нещо дълбоко изживяно, нещо, което те отделя от останалите хора. Кажи ми сега — ще бъда ли напълно неправ, ако кажа, че излъга преди малко, когато каза, че си се отказала напълно от рисуването?

Лора отново се изчерви. Колко лесно я разгадаваше той!

— Още рисувам — призна тя. — През свободното си време. Но после изхвърлям всичко.

Това не беше съвсем вярно, защото в този момент в една папка в мъничкия й апартамент имаше скици на самия Натаниел Клиър, с неговия пуловер и спортно сако, направени по памет, докато оставяше мислите си да скитат върху представата й за него в сумрачната лекционна зала.

И да бе отгатнал лъжата й не го показа.

— Не съм сигурен, че правиш добре — каза той. — Всяка твоя творба те отразява като документ. Когато го унищожиш, стъпваш върху малка част от самия себе си, мислейки, че това не е важно. Бих предпочел да знам, че трупаш и съхраняваш всичко някъде, дори никога повече да не го погледнеш.

Лора не каза нищо. Не смееше да срещне погледа му, който хладно я изучаваше, макар жадно да ловеше всяка негова дума.

— От друга страна — усмихна се той, — това ми казва още нещо за теб. Дава ми още една нишка към мистерията. Искала си да станеш художник и си се отказала. И все пак продължаваш да рисуваш — но изхвърляш работите си. Никога не си казвала и дума в класа ми — а пишеш най-брилянтната работа, която съм виждал от много време насам. Искаш ли да знаеш какво ми говори всичко това?

Заинтригувана, Лора бавно кимна.

— То ме кара да мисля, че си с две съзнания — каза той. — И поради много основателна причина. Ти си различна от другите хора. По-добра, несъмнено, но преди всичко различна. И тази разлика те кара да се чувстваш като изгнаница. Не виждаш своето място. Докато растеш и се учиш, никога няма да ти се наложи да живееш със скуката на ежедневните мечти на другите хора; но и няма да имаш тяхното чувство за сигурност и съпричастие.

Той направи пауза, за да могат думите му да бъдат осмислени.

— Сега — продължи след секунда — тази самота те плаши. Не искаш да бъдеш съвсем сама. Ще ти се да можеше да я споделиш с някого. И същевременно вече подозираш, че това никога няма да стане. Е, това е дилема, нали? И така, ти мислиш, че си открила компромиса. Ще си намериш един вид ниша на самата граница на обикновеното общество. И тази ниша ще бъде научна степен по история на изкуството и някаква преподавателска работа. Тих, малък ъгъл, позволяващ известно творчество, без да се налага да плащаш цената на това творчество. Животът на гладния творец не е за теб, Лора. Нали мога да те наричам Лора? Никаква пълна с хлебарки мансарда. Вместо това, уютен офис с книги като тези. Прав ли съм?

Изчервяването на Лора се превърна в смутена бледност. Той виждаше прекалено ясно в нея. И от анализа му липсваха само мислите й за черни дни, за които не можеше да знае нищо. Те все още бяха с нея след всичките тези години и тя ги държеше в най-съкровената част на съзнанието си. Изглежда, беше в постоянен, неволен контакт с една по-тъмна област под слънчевия повърхностен свят на човешките усилия и човешкия оптимизъм, област, която изглеждаше едновременно трагична и прекрасна.

Очите му сякаш я изгаряха. И все пак усмивката му омекна.

— Е? — попита той. — Дисекцирах ли те?

Лора се усмихна.

— Не знам. Ще трябва да помисля.

Нещо музикално в гласа й го очарова.

— Знаеш ли — каза той, — ти си много красива. Всъщност, ако нямаш нищо против наблюдението на един естет, ти си прекрасна. Имам предвид, по един особен начин. По твоя собствен, различен начин. Не е далеч денят, когато някой млад мъж ще се появи и ще се опита да те откъсне от всички тези мечти, за да те направи домакиня и майка.

Лора гледаше студените си длани около чашата с кафе.

— Или вече се е появил? — попита той.

Тя поклати глава.

— Е, това е добре. Трябва ти време, за да дадеш шанс на мечтите си, преди да се откажеш от тях.

Лора срещна погледа му със смутена усмивка.

— Но те очаква парадокс — продължи той, — за който много от хората, които академията привлича, дори не подозират. Ще ти дам малко безплатна информация, Лора… мога ли да те наричам Лора? Още не си ми казала „да“…

Тя се разсмя тихо.

— Да.

— На практика — каза той, — когато наистина получиш научната си степен и малкия, уютен кабинет и започнеш да водиш курсове и да оценяваш студентски работи, ще откриеш, че другите хора в университета са също толкова различни от теб, колкото и тези наоколо сега.

Изненадана от тази мисъл, Лора слушаше внимателно.

— Ще бъдат най-вече делови хора — каза той, — душещи за печалба, увеличение на заплатата или възможност да те прегазят, ако могат. Само дето в този бизнес увеличенията се наричат членства и премии, а повишението в длъжност — договор за постоянна работа. И парите на професията не са долари, а публикации, книги и статии. Не мисли, че ще бъдеш сред хора, подобни на теб, когато стигнеш дотук. Няма да е така. Ще бъдеш по-самотна от всякога. Но в известен смисъл, не е ли това все пак най-подходящото място за теб, Лора?

Тя сбърчи вежди. Чувстваше се много особено в неговата компания. От една страна, той й правеше безмилостен анализ, но от друга, сякаш я галеше с хумора си и беше напълно на нейна страна.

— Аз… не знам какво да кажа — отвърна тихо.

— Не е необходимо да казваш нищо. — Той се усмихна. — Просто се отпусни.

Те седяха и разговаряха, а кафето в чашата й изстиваше.

След малко той я попита дали иска да й налее още. Тя погледна часовника си и видя, че ставаше късно. Настолната лампа на бюрото осветяваше стаята в жълта светлина, но навън вече бе тъмно.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Просто не знам как да ви благодаря, професор Клиър…

Той се намръщи.

— Моля те, не ме наричай така. Не понасям да се обръщат към мен с господин Клиър^[1]. Звучи ми като дезинфектант или препарат за миене на прозорци. Само между нас, извън класната стая — наричай ме Нат.

Устните й понечиха да произнесат умалителното, но не успяха. Тя само се усмихна.

— Ще те помоля и за още нещо — добави той, навеждайки се напред. — Надявам се, че ще ми направиш удоволствието да кажеш „да“, макар вече да си ми дала повече, отколкото заслужавам, с твоята работа и времето, което ми отдели.

Тя чакаше.

— Ще вечеряш ли с мен?

Очите на Лора се отвориха широко като на дете. Не можеше да повярва на ушите си.

— Е? — попита той. — Аз не съм човекоядец. Няма да ти сторя нищо.

— Аз… искам да кажа… кога имате предвид?

— Няма по-подходящо време от настоящето — каза той живо. — И без това те откъснах достатъчно дълго от книгите ти. Още един час няма да навреди.

— Но… вие положително сте зает — възпротиви се тя.

— Ако бях зает, нямаше да те поканя — каза той. — Никога не отивам там, където не искам да бъда, или с хора, които не са ми приятни. А и ти го дължа, Лора. Ти възстанови доста от разклатената ми вяра в студентския ум. Нека ти се отплатя.

— Не ми дължите нищо.

Самата идея, че той може да й бъде задължен, изглеждаше нелепа.

— Добре тогава, съгласи се, за да ми доставиш удоволствие — каза той. — Виждам, че имаш добро сърце. Няма да откажеш на един самотен учен час от своята компания.

Прииска й се да се изсмее на тази абсурдна характеристика на собствената му личност. Боже, та един час от неговото време струваше колкото година от нейното!

Но самата тази мисъл й показа какъв трябва да бъде отговорът й.

— Е, добре тогава — каза тя. — Благодаря ви.

— Аз ти благодаря, Лора.

Вечеряха в малък, италиански ресторант в Гринич Вилидж. Лора никога по-късно не можа да си спомни какво бе яла тази вечер, или какво бе казал Натаниел Клиър. Само знаеше, че в продължение на един час му разказа почти всичко за себе си, както и много неща, за които дори не подозираше, че знае. Думите й излизаха като бушуващ поток, толкова пълни с копнеж и невинност, че по-късно щеше да се чуди как той нито веднъж не се усмихна на наивността й, а я слушаше напълно сериозен.

След вечеря я попита къде живее и настоя да я изпрати до вкъщи. По пътя се спря и й показа един висок, тесен жилищен блок, недалеч от парка Вашингтон Скуеър.

— Аз живея ей там — каза той. — На седемнайсетия етаж.

— Сигурно има прекрасен изглед — каза Лора.

— Затова го наех — кимна той. — Виждаш ли ъгловия прозорец там горе? Това е моят апартамент. Оттам вляво виждам целия център, а надясно — чак Статуята на свободата и Пролива. Струва си наема. Плащам си, за да мога по този начин да разглеждам града.

— Трябва да е чудесно — усмихна се Лора.

— Искаш ли да го видиш? — попита той. — Хайде, качи се — само за минута. След това ще те изпратя до вкъщи.

— Наистина, не е необходимо да го правите — възпротиви се Лора. — И без това вече ви отнех толкова време…

— Аха… — вдигна предупредителен пръст той. — Спомни си какво казах за времето си. Никога не го губя с хора, които нямат значение за мен. От друга страна — намръщи се, поглеждайки часовника си, — чувствам се виновен, че те задържам по този начин. Знам, че те чака много работа. Ако е така, откажи ми. Няма да ти се разсърдя.

Тя се усмихна, мислейки колко невъзможно бе да каже „не“ на каквото и да било, което Натаниел Клиър искаше от нея.

Той за пореден път прочете мислите й и отвърна на усмивката.

— Значи само за малко — заключи, като я хвана за ръката. — Няма да съжаляваш.

— Добре.

Сградата нямаше портиер. Влязоха в малък асансьор и той ги качи до седемнайсетия етаж, където имаше три врати. Натаниел Клиър отвори едната с ключа си и покани Лора да влезе.

Докато той палеше малката настолна лампа, тя погледна навън през прозореца и не можа да повярва на очите си. Изгледът към Гринич Вилидж бе зашеметяващ. Улиците, по които крачеше забързано всеки ден, се кръстосваха долу като жалки пътечки в сянката на небостъргачите. На север се виждаше всичко, чак до парка. И точно по думите на Натаниел Клиър, тъмната вода на Нюйоркския залив се простираше до хоризонта, с осветената Статуя на свободата отпред.

Това бе най-красивата гледка от Ню Йорк, която някога бе виждала или можеше да си представи. Като че хващаше града откъм един изгоден ъгъл, който възстановяваше неговата младост и самоуверен дух, отхвърляйки тъгата и цинизма му с някаква тайнствена логика на перспективата, принадлежаща сякаш на велик художник.

— Какво ще кажеш? — попита той зад нея.

Докато отговаряше, почувства как палтото се смъкна от раменете й. Той го окачи в дрешника, а тя огледа книжните лавици, опасващи стените. Имаше стотици книги и само около една трета от тях бяха върху изкуството. Останалите обхващаха философия, литература и дори математика, на няколко езика, включително френски, немски, италиански и руски.

— Не искам да ме разбираш погрешно — каза той, докато й подаваше чаша със златиста течност, може би шери, — но искам да видиш нещо в спалнята. Отиди сама, а аз ще остана тук. Не съм те довел, за да демонстрирам чувствата си.

Той запали светлината в спалнята и се върна обратно, а тя влезе вътре. Смутена, зърна голямо легло, тежки завеси и още рафтове с книги, докато се обръщаше към стената, която й бе посочил. Там висеше малка, но удивителна картина в черна рамка.

Тя се приближи, за да я разгледа. На пръв поглед композицията изглеждаше напълно абстрактна, създадена да изразява някакво настроение, което не можеше да се опише с думи. Цветовете бяха натрапчиви, а линиите смели и причудливи.

Но полека-лека Лора осъзна, че там все пак има определена форма, скрита в тежките мазки от сиво, черно и бледомораво.

Това бе едно момиче, показано в профил. С тъмна коса и странно светеща кожа, макар линиите на лицето й да бяха само загатнати от пресичащите се цветни петна, които го накъсваха.

Но най-вече впечатляваше фактът, че цялата композиция на картината бе съсредоточена върху тъмния ирис на окото й, загледано в нещо отвъд картината, което зрителят не можеше да види.

И това око омагьосваше. Ясно, бистро и все пак някак ограничено в собствения си поглед, то бе пълно с характер и неназовима многозначност. Лора моментално почувства, че това момиче, този модел — ако наистина съществуваше — представлява изключително интересен и необикновен човек.

Това бе една брилянтна, невероятно уверена картина, съчетала психологическата проницателност на старите майстори с агресивната формална абстракция на модернистите. Изглеждаше едва ли не прекалено дръзка, прекалено властна за малката си рамка.

Внезапно Лора разбра защо Натаниел Клиър й я показваше.

Обърна се и го видя да стои на прага.

— Вие сте я рисували, нали? — попита.

Той кимна.

— Това беше последната ми картина. Няма да ти казвам колко отдавна я нарисувах. Не искам да си давам повече години, отколкото бездруго изглеждам с тая посивяла коса. Но беше много отдавна.

— Превъзходна е — каза Лора, местейки поглед от творбата към нейния създател. — Защо сте престанали да рисувате?

Той влезе в спалнята и застана зад нея, гледайки картината. Тя видя как очите му бързо се плъзнаха по повърхността й. И някак си този поглед направи присъствието на момичето върху платното още по-осезаемо.

— Тя бе много скъп човек за мен — рече той. — Преди много време, когато бях доста по-млад и по… оптимистичен. И предполагам, не по начина, по който някоя жена би била важна за мен днес. Не знам дали е за добро или за лошо. Във всеки случай тя умря. Разболя се от левкемия на двайсет години. Нарисувах картината точно след като научи, че е болна. После, когато вече я нямаше, реших това да бъде последното ми платно. Като жест към нея в известен смисъл. Разбира се, само в моето съзнание. — Той се засмя.

— Тя би ме убила, ако разбереше, че ще приключа с рисуването по този начин. Но аз знаех нещо, неизвестно за нея, Лора. Знаех, че вече съм казал всичко, което трябва да кажа, всичко, което мога да кажа като творец. Можех да видя и да почувствам завършека в тази картина. Усетих удовлетворение. Беше доста вълнуващо да пресека чертата, знаейки, че никога няма да се върна обратно.

— Но не е трябвало да го правите! — възкликна Лора и се обърна да го погледне. — Картината е прекрасна, блестяща. Трябвало е да продължите…

Той поклати глава и усмивката му бе едновременно тъжна и иронична.

— Не — каза. — Ти бъркаш залеза с изгрева. Това е съдържанието на картината — един край. Държа я, за да ми напомня за приключилото, за невъзвратимото, а също и че трябва да мисля за бъдещето. Искрено се възхищавам от това, което виждам в нея — младост, ярост, увереност — но то не ме кара да съжалявам за днешното си положение. Не е ли всъщност всяка картина нещо подобно? Свидетелство за миналото и бъдещето на художника? Къс от времето в чист вид… Кой го бе казал? Впрочем няма значение…

Лора поклати глава.

— Все пак мисля, че сте сгрешили. Трябвало е да продължите. И все още можете да го направите.

— И защо? — предизвика я той.

— Защото… — Веждите й се свиха съсредоточено. — Защото промените във вас, промените, за които говорите — те също могат да се изразят в картини. Дори загубите, отминалите неща, стъпките, по които не можеш да се върнеш… — Тя спря, защото думите сякаш я отнасяха. — Всички тези неща биха били картини — заключи малко сконфузено тя.

Той бавно поклати глава.

— Когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш защо не може да бъде така.

Тя го погледна в очите, сетне върна погледа си обратно върху картината.

— Не се ли чувствате… самотен? — попита. — Без рисуването, искам да кажа. Знам, че аз самата бих се чувствала така.

Изведнъж на Лора й хрумна, че тази двусмислена картина съдържа собствените мисли за черни дни на Натаниел Клиър. И разбра защо той искаше да ги остави зад гърба си. Но сигурно чувстваше липсата им, както би я почувствала и тя, ако някога отхвърлеше завинаги най-скритите си усещания.

— Аз получавам голямо успокоение от знанието кой съм и какво мога да направя — каза той. — А днес знам кой съм и какво има най-голямо значение за мен. Понякога едно нещо е най-ценно за нас, когато е приключило и в това няма нищо срамно, Лора. „Единственият истински рай, е казал някой, е изгубеният рай.“ Опа, ето че пак почнах да цитирам.

Той сведе очи към нея, оценявайки объркването й.

— Искам да те попитам нещо. Би ли ми показала рисунките си, ако те помоля за това? Сега, когато се разголих пред теб, би ли направила същото и за мен? — Той я гледаше настойчиво.

Лора се поколеба, мислейки за скечовете и акварелите си — всичките, изразяващи най-дълбоката същност на личния й живот, в който всяко нещо бе мистериозно и неподходящо за дневна светлина.

— Не помните ли? — отвърна тя внимателно. — Аз ги изхвърлям.

— Казах го ей тъй — поясни той, давайки вид, че й вярва. — В случай, че ти се намира някоя рисунка, която още не е отишла на боклука.

— Ще се притесня — каза просто Лора, гледайки картината на стената.

— И аз също се притесних.

Настъпи мълчание. Лора не можеше да измисли отговор. Чувстваше се така неловко в близост с този изключителен мъж. Толкова мъдър, толкова знаещ… и все пак не се страхуваше да признае собствените си страхове и границата на възможностите си.

Погледна отново момичето на картината. То бе миловидно и щастливо, но в израза му имаше нещо сложно и дълбоко, което правеше очарованието още по-неотразимо.

— Каква беше тя? — попита Лора.

— Много умна, много жизнерадостна. Обичаше да посещава разни места. Държеше се, сякаш светът й принадлежи, макар и да знаеше, че не е така. Съзнаваше другата си страна, но не й се поддаваше. Сякаш беше въпрос на чест да я крие зад тази своя усмивка.

Лора кимна. Въпреки че на картината нямаше усмивка, човек можеше да почувства какво има предвид Натаниел Клиър.

— Беше много смела — продължи той. — Дори когато умираше, не остави тъмната си страна да вземе връх. Продължаваше да крои планове…

Той спря да говори така внезапно, че Лора усети силното чувство, което го бе овладяло. Почувства импулсивно желание да го докосне, но нямаше куража да го стори. Нито успя да намери думи, за да запълни мълчанието, настъпило след неговите слова.

— Ще ти кажа една тайна — рече накрая той. — Всъщност аз те доведох тук горе, за да видиш тази картина. А не заради гледката. Можеш ли да отгатнеш защо?

Лора поклати глава.

— Не мога.

— Виж я още веднъж.

Тя отново погледна лицето на картината — тъмните очи с полуотпуснати клепачи. В това момиче имаше нещо ужасно съкровено, до такава степен, че самата картина изглеждаше недискретна, разголвайки го по този начин, макар и само в профил.

Едва сега Лора осъзна, че тъмната коса на момичето бе къса като нейната.

— Не се ли чувстваш така, сякаш гледаш в огледало? — попита Натаниел Клиър.

Лора огледа отново платното. Наистина, тъмните очи и коса на момичето, перленото му лице имаха известна прилика с нея.

— Прилича на теб, нали?

Тя не можа да измисли отговор. От сравнението момичето някак се смаляваше, тъй като самата тя се чувстваше напълно обикновена в сравнение с подобно удивително създание.

— Разбира се, ти не си като нея — каза той. — Притежаваш другата й страна, която тя държеше скрита. Може би затова поисках да я видиш и тя да види теб.

— Тя да види мен? — обърна се Лора към него.

— Защо не? — попита той. — Може би в известен смисъл ти гледаш в огледало. Към онази част от теб, с която тя така и не успя да се примири в себе си. Може би в нея аз през цялото време съм виждал теб. И може би съм я нарисувал, защото нещо в мен е знаело, че един ден ще те срещна… Всичко е възможно.

Мисълта му се уви около Лора като змия, защото приличаше на стотиците мисли, които бе имала за случилите й се неща, за познатите хора и изпитаните чувства още от времето, когато бе малко момиче. Колко дълбоко проникна той в съзнанието й само след няколко часа запознанство, докосвайки там идеи, които тя не искаше да признае. Това я плашеше и в същото време я караше да се чувства защитена.

Той стоеше неподвижен и безмълвен. Все още бе зад нея и сянката му от светлината на лампата падаше върху й. И когато почувства топлината му, нещо в нея сякаш се разпадна. Целият този разговор за картината, леките закачки, последвани от най-сериозни и дълбоки наблюдения, я накараха да почувства, че за пръв път, откакто се помнеше, не бе толкова сама. Някой, способен да прозре най-интимната й същност, го правеше по много деликатен начин, щедър с интуицията, опита и мъдростта си. Неговата близост разкри една гладна празнота, която обезсилваше Лора, защото тя дълги години се бе опитвала да я скрие от самата себе си.

Той, изглежда, почувства, че крехката кула, в която се бе крила толкова дълго време, е готова да се срути. Защото постави топлата си длан върху рамото й с възможно най-лекия допир.

Цялото й тяло се разтърси от тази, подобна на поглаждане с перо, ласка на мъжките пръсти по кожата й, проникнала много по-дълбоко в нея. За момент те останаха неподвижни. После той бавно започна да я обръща към себе си.

Тя потръпна отново, на ръба между миналото и бъдещето, и почувства как част от нея се опитва да му избяга обратно в познатия й свят. Но той беше с една мъничка стъпка по-напред и дългите ръце, които я спряха, й казаха също, че няма защо да се бои от него. Привлече я към гърдите си и прошепна „Шшш“, нежно като любящ баща, поглаждайки рамото й с меката си длан.

Засрамена от собствената си слабост, тя се отпусна в прегръдките му, страхувайки се да го докосне с ръце. „Шшш“ — утешаваше я топлият шепот и Лора се почувства на ръба на пропаст, от която се бе пазила внимателно през целия си живот — пропастта да се нуждае от някой друг.

Устните му докосваха косата й, тъй като бе много по-висок от нея. Дланите върху раменете й се плъзнаха към нейната шия и внимателните пръсти разтриха успокояващо тила й.

Отначало целувката му бе толкова лека, така изпълнена с уважение, че тя не разбра напълно какво става. Съвсем лек допир на устни с устни, ефимерен като тъмния блясък в очите му, който се приближаваше все повече, опознавайки я напълно, без да я докосва…

Тя не помнеше ясно случилото се след това. Целувката се задълбочи, стана по-настойчива. В сърцевината й гореше ярък пламък. Той лумна нагоре по краката и гърба й с такава сила, че дъхът й спря. За момент това изглеждаше като нещо нормално, някаква приятна топлина във всичките й сетива и доказателство за прекрасния факт, че е жена.

После за секунда то стана непоносимо и устните, притиснати до нейните, натискът на твърдото мъжко тяло в нея, дланите на тила й, взеха да я задушават.

Не разбра как се отскубна от прегръдката му, как се откъсна от онова, което той й предлагаше. Знаеше само, че е престъпила един ужасен закон, като разкри себе си по този начин, изкушавайки съдбата, която нямаше да се забави да я накаже за нейната самонадеяност.

Ревът на самобичуването в съзнанието й заглуши собствените й думи, докато неловко се извиняваше, преди някак да навлече палтото си и да избяга от апартамента, тичайки надолу по стълбите в черната, студена нощ. Дойде на себе си едва когато вече отминаваше последната пресечка преди дома си.

После към срама й се прибави и смущението, докато се носеше нагоре по стъпалата, когато заключи вратата зад гърба си и се хвърли на леглото, все още облечена в палтото. Как можа да го остави да направи това? Как посмя да отвори забранените врати на онази своя част, която бе отричала толкова години? Каква лудост я накара да захвърли защитата си с момичешка усмивка, сякаш нямаше на земята наказание за нея?

Дълги минути, замаяна, тя остана да размишлява над случилото се. После, преди дори да се сети да угаси светлината, сънят я обори с тежка тръпка и тревожни сънища изпразниха съзнанието й от всички мисли.