Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (17)

Шестнадесета глава

Лу се колеба цяла седмица, преди да реши как да съобщи новината на Лиз.

Накрая си науми да й го каже в работно време, и то на територията на компанията, а не в апартамента, където тя се чувстваше на собствена почва и той не смееше да се изправи срещу нея. Това бе служебен въпрос и трябваше да се разреши по съответния начин.

Повика я в офиса си през един късен следобед. Тя пристигна облечена в тъмен костюм, с малък копринен шал на шията и чантата си в ръка. Погледна го въпросително, докато той прочистваше гърлото си. Нямаше да ги прекъсват, тъй като бе заповядал на секретарката си да отклонява всички телефонни разговори и да не го безпокои за нищо на света.

Беше облечен за случая по-консервативно от обикновено. Носеше тъмносин кашмирен костюм и вратовръзка цвят бордо с иглата, подарена му от Барбара преди петнайсет години. Обувките му лъщяха.

— Лиз — започна той, опитвайки се да звучи делово и безстрастно. — Имам да ти казвам нещо важно. Напоследък мислих много за компанията и за семейството си. И стигнах до неизбежното заключение, че нещата не могат повече да продължават по този начин. Най-доброто разрешение за теб и мен е да се разделим, за да мога да ръководя нещата тук така, както искам, а ти да продължиш кариерата, подходяща за теб.

Тя не каза нищо. Взорът й бе тайнствен и непроницаем. Трудно бе да я гледа в очите, без да отклони поглед. Но Лу се застави да изглежда силен и дори съпричастен.

— Ще ти дам най-добрите препоръки, които някога съм давал на свой приятел — продължи. — Ти направи много за „Електронни изделия Бенедикт“. Впечатли ни с упоритата си работа, блестящите идеи и разбирането си за това какво представлява компанията и пазарът. Ще бъдеш добре приета във всяка една от стотиците фирми тук по крайбрежието или където и да е другаде. Където си поискаш.

Лу се стегна.

— Ти имаш голямо бъдеще — рече той. — Но то няма как да бъде при нас, Лиз. Просто няма как. Имаме различия за бъдещия курс на компанията, които не могат да бъдат изгладени. А и… за другите неща… това просто не може да продължава. Лошо е за фирмата, лошо е за теб, лошо е и за мен. Аз… всъщност мисля, че това е всичко, което исках да ти кажа.

Той сключи длани върху бюрото си и я погледна. Тя бе толкова прекрасна, седнала там с лекия си костюм и отправила към него най-разтапящите сърцето зелени очи на света. Почувства убождане при мисълта, че след няколко мига тя ще излезе през тази врата, за да не се върне никога повече. Щеше да освободи офиса си и да го остави в една самота, която не можеше да си представи. Толкова бе ужасна идеята да я загуби.

Може би, мина му през ума, някой ден щеше да я забрави, както наркоман преодолява пристрастеността си, управлявала дълго време съществуването му. Белезите щяха да бъдат дълбоки, но щеше да оживее някак и без нея. Перспективата не беше невъзможна.

Във всеки случай друг избор нямаше. Всичко беше дотук.

За негова изненада Лиз отвори куфарчето си и извади купчина листа.

— Лу — каза тя, — питал ли си се защо акциите ни се покачват напоследък?

Той се смръщи объркано.

— Що за въпрос? Трябва ли да се питам?

— Аз бих го направила — отвърна тя, — ако акциите на компанията ми рязко се покачваха, въпреки състоянието на икономиката и слабия ми счетоводен баланс през последните две години.

Лу я гледаше с недоумение.

— Лиз, за какво говориш?

— Говоря за съвременния свят — каза тя. — Следвоенният свят на бизнеса. Лу, през последните пет месеца голяма част от акциите на „Електронни изделия Бенедикт“ бяха придобити от една голяма корпорация на име „Американска инициатива“. Покупките ставаха чрез различни посредници, сред които контролирани от „Американска инициатива“ компании, общи фондации, несъществуващи корпорации, банки и частни лица. Но всички те сега принадлежат на „Американска инициатива“. Причината за покачването на акциите ти е увеличеното им търсене на калифорнийските борси и разбира се, усилията на новите им собственици да им вдигнат цената.

Объркан, Лу сви рамене.

— Нека купуват — каза той. — Не виждам защо това трябва да ме тревожи.

Лиз се усмихна студено.

— Хората, стоящи зад изкупуването на акциите „Бенедикт“ — каза тя, — не го правят без план. Точно преди нашето следващо акционерно събрание, Лу, те ще предложат на акционерите куп пари, за да се сдобият с достатъчен дял, позволяващ им да контролират компанията.

Лу се помъчи да схване казаното от нея.

— Но нашите акционери няма да продават — възрази той.

— Напротив, ще продават, Лу. Ще продават, защото цената, предложена от „Американска инициатива“ ще бъде твърде висока, за да не се изкушат — да речем, долар и двайсет цента за акция или дори повече.

Лу успя да се усмихне скептично.

— И откъде тая сбирщина, наречена „Американска инициатива“, ще намери толкова пари за изхвърляне?

Лиз поклати глава.

— Това няма да са хвърлени на вятъра пари. Това ще са пари, изхарчени за придобиване на компания. А временната загуба ще се компенсира с данъчните облекчения. Тоест, една съвсем разумна инвестиция. Такива неща се правят все по-често днес. Данъчните закони ги поощряват и новите конгломерати имат достъп до предприемачески фондове, които им помагат да си покрият разходите.

Усмивката на Лу изчезна.

— Какво точно искаш да кажеш, Лиз? — попита той.

— Казвам, че от идущата пролет компанията ти ще бъде погълната от „Американска инициатива“. „Електронни изделия Бенедикт“ ще престане да съществува като независимо предприятие.

Безмълвен, Лу се чудеше дали тя не изпада в някакво умопомрачение. Може би разказаната от нея история бе просто една чудовищна фантазия. Наистина звучеше като такава. Нищо от досегашния му опит в бизнеса не можеше да му помогне да асимилира чутото.

Тя спокойно продължи.

— И тази нова компания ще бъде най-доброто за нашето предприятие, макар че почти със сигурност ще се наложи да си сменим името и нашите ръководители ще трябва да отговарят пред босовете от „Американска инициатива“. Но ще бъдем важна част от новосъздадената корпорация. Аз присъствах на някои от събранията им и знам как разсъждават, фактически вече е решено, че специализацията ни ще бъдат телевизионните технологии. Ние ще сме един от големите производители на части за домашни приемници и ще извършваме изследователска работа върху приложението на телевизионната апаратура в науката и особено в космическата област.

— Не ти вярвам. — Гласът на Лу трепереше.

Присъствах на събранията им. Думите ехтяха кошмарно в мозъка му. Събрания относно неговата компания. Обзе го ярост, като си представи Лиз седнала с онези хищници в тяхната заседателна зала, заговорничеща за бъдещето на предприятието му без негово знание.

Тя се изправи, пристъпи напред и постави купчината хартии върху бюрото му.

— Какво е това? — попита Лу.

— Копия от сертификати за собственост върху акциите — каза тя и лекият й аромат го облъхна, докато се навеждаше към него. — Записи на покупко-продажби чрез различни брокери и агенции за ценни книжа. — Тя отдели един машинописен лист от останалите и му го показа. — Това е писмото, което ще бъде разпратено на всичките ни акционери един месец преди събранието. В него се предлагат добри пари за техните дялове — с около 25 % повече от курса им на борсата. Същевременно това предложение ще бъде рекламирано и във всички големи търговски издания, включително в Уол Стрийт Джърнъл.

Лиз се изправи, гледайки надолу към него — към един объркан мъж, заобиколен от листата хартия, описващи в подробности собственото му унищожение. Колко прекрасна, колко ужасяваща изглеждаше тя в хладния си триумф. Една стройна амазонка, родена за вкуса на кръвта…

— Как стана това? — попита Лу, гледайки доказателствата пред себе си.

— Най-вече заради мен — отвърна тя. — Аз бях човекът на „Американска инициатива“ в нашата компания. Аз им предоставих счетоводните ни книги и им помогнах с идеята за поглъщане на компанията ти. Улесних ги да се сдобият с големи дялове от акциите ни и така да прикрият операциите по покупките, че нашият финансов отдел да не усети какво става.

Младата жена сви рамене.

— И без това рано или късно щяха да ни лапнат. Но аз ги убедих, че „Бенедикт“ ще е ценна придобивка точно сега.

Лу се бе вторачил безпомощно в нея.

— Защо? — попита той. — Защо направи това, Лиз?

— Трябваше да го сторя — отговори тя. — Това беше единственият реален шанс за нас да влезем в съвременната икономика. Така „Бенедикт“, под новото си име, ще се превърне в компания на бъдещето. Ако бе продължила сегашния си път на развитие, щеше да остане само като една реликва от миналото.

Лу се мъчеше да намери думи, за да изрази ужаса си.

— Но аз ще изгубя всичко, за което съм работил — каза той. — Трудил съм се цял живот, за да бъда самостоятелен, да притежавам собствен бизнес и да контролирам съдбата си. Сега ще стана служител на някой друг. Ще трябва да изпълнявам чужди заповеди. Те ще могат да ме оставят или да ме уволнят, както им скимне.

Тя поклати глава.

— Предприела съм стъпки, за да те предпазя — рече. — Ти ще си останеш шефът титуляр, независимо какво ще се случи. Осигурих ти тази част от договора.

Осигурих ти тази част. На Лу му призля при мисълта за това зелено, младо момиче, което беше поспряло в ненаситната си амбиция само за да го „предпази“. Светът се преобръщаше с главата надолу.

— Да предположим, че аз не се съглася с нищо от това — каза накрая.

— Не можеш да сториш нищо, Лу. — Тя скръсти ръце и погледна надолу към него. — Всичко е вече решено. Ако не ти харесва, можеш да оставиш „Американска инициатива“ просто да те изкупи. Или можеш да се задържиш и да натрупаш доста пари като един от техните ръководители и главни акционери. Ако избереш да се махнеш, няма да си богат, но няма и да си беден. Можеш да започнеш отначало, ако желаеш… да захванеш друг малък бизнес, дори и на твоите години. Във всички случаи изборът е ясен.

— Ами ти? — попита я той.

Свиването на раменете й му даде отговора.

— Аз оставам, разбира се.

Лу я гледаше със страхопочитание. Думите й изразяваха една окончателна ирония. Тя му предлагаше шанс да остане в собствената си компания, макар и с по-малка и дори символична роля, а той я бе повикал тук, за да я уволни.

— Не мога да повярвам на всичко това — промълви. — Просто не мога да го повярвам.

Тя остави погледа си да се плъзне от неговото лице към документите на бюрото и после обратно върху лицето му.

— Документите не лъжат, Лу — рече. — Стореното си е сторено. С „Електронни изделия Бенедикт“ е свършено. Но компанията ти има хубаво бъдеще като част от „Американска инициатива“. С теб или без теб.

Той гледаше високото й, стройно тяло, гъвкавите крайници, които бе милвал толкова пъти, красивите котешки очи, буйните коси и млечната й кожа. Значи това бе лицето на злото. Как можеше то да се въплъти в такава мила, момичешка форма? Възможно ли бе дяволът да е толкова изобретателен, толкова коварен?

— Ти си чудовище — рече тихо. — Ти не си човек.

Очите й се разшириха от изненада и дори обида.

— Какво каза? — попита тя.

— Казах, че не си човек. — Думите изглеждаха на Лу като безупречен силогизъм, неоспоримо определение на самата тази истина, която съсипваше живота му.

— Разбира се, че съм човек, Лу — пристъпи крачка напред тя. — Не го ли виждаш? Мислех за теб през цялото това време… За твоето благосъстояние.

Лиз заобиколи бюрото с поглед към затворената врата и коленичи до стола му. Докосна го с едната си длан по ръката, а с другата по бедрото. Очите й гледаха нагоре в неговите и блестяха живо с неприкрит намек.

— Ще ми липсваш, ако напуснеш — каза тя. — За мен тук няма да е вече същото.

Думите й плетяха странна магия, докато в същото време очите й го държаха в очакване. Той мислеше за многото пъти, когато й се бе отдавал и й бе принадлежал като роб. И знаеше, че сега тя има предвид точно това — своето доминиране, неговото робство и перверзното удоволствие, което изпитваше от притежаването на тялото му.

И при тази мисъл почувства как възбудата раздвижи члена му, въпреки изпълнилия съзнанието му ужас.

— Още ли не си разбрал след всичкото това време? — попита тихо тя. — Аз съм човек, Лу. Жена съм. Имам нужда от теб.

Думите й бяха абсурдни, но приличаха на меки копринени нишки, оплитащи все по-здраво неговото желание. Лу не можеше да говори, нито да се помръдне. Изумен, разпънат на кръст, той слушаше.

Ръцете й се преместиха към кръста му. Можеше да почувства нейната топлина върху бедрата си и знаеше, че твърдият му пенис изпраща съобщението си на нетърпелива готовност през дрехите към радара на женските й сетива.

Сянката на усмивка върху нейните устни му показа ясното й съзнание, че го има във властта си дори и сега. И все пак изражението на очите й бе топло, почти майчинско. В ирисите й имаше някаква странна меланхолия, женска строгост и сериозност, които бе виждал само един или два пъти преди. Това сякаш парализираше волята му, а нея правеше напълно неотразима.

— Хайде — прошепна тя. — Хайде, скъпи. Не бъди лош с мен.

Сега подутината под панталоните му се превърна в планина, само на сантиметри от дланите й. Видя как тя се ослуша в тишината на стаята. Чуваше се далечното тракане на пишещи машини и звънът на телефон във външния офис. Беше казал на секретарките си да не го безпокоят при никакви обстоятелства.

Усети как Лиз прочете мислите му. Тя погледна през рамо към вратата. Ключът беше в ключалката.

Бавно намери ципа му и го смъкна. Пръстите й измъкнаха пениса с ловкостта на крадец и той го видя как подскочи в безсрамна възбуда, нетърпелив да й принадлежи.

Сега тя се изправи и започна да сваля дрехите си. Правеше го, без да бърза. Първо полата и чорапите, сетне сакото и блузата. Погледна надолу към него със замъглени, дълбоко проникващи очи, докато се пресмяташе да откопчее сутиена си.

Лу разбра какво иска тя. Искаше да го притежава точно тук, разделена само с една стена от секретарката му, тук в собствения му офис, чието значение след няколко месеца щеше да се изгуби благодарение на нея. Искаше да се наслади на унищожението му, да му се порадва така, както принцеса се радва с жестока прищявка на роба си, като усмивките и ласките й са пълни с презрение и спокойна забава.

Лу се почувства като вкаменен от нейния поглед. Остана вторачен в очите й, докато пликчетата й се свличаха надолу и мирисът на голата й плът се разнесе из стаята. Тя му предлагаше червеникавия триъгълник на секса си. Но дори невероятната красота на голото й тяло не можеше да се сравни с могъществото на взора, излъчван от тези фатално чувствени очи.

— Хайде — каза тя нежно. — Всичко е наред. Не бъди срамежлив.

Не бъди срамежлив. Каква лудост ехтеше в думите й. Тя смъкна панталона надолу до глезените, а после и слиповете му. Подложи една зряла, млада гърда на гладните му устни и той я засмука като бебе, жалък и изгладнял…

После леко се настани върху члена му — едно меко, гукащо създание, въоръжено до зъби с нещо, на което никой мъж не можеше да устои. С клоунски свалени до глезените панталони, той започна да се движи под нея, чувствайки вече как вътрешността й се плъзга гостоприемно върху стеблото му.

Сега изчезна и последният остатък от неговото самоуважение. И именно това чудовищно унижение, безименната жестокост зад тези тихи думи и грижовна усмивка изсмукаха семето му в един ужасен спазъм и мъжката същност изчезна завинаги между млечните женски бедра, докато далечните пишещи машини и безразлични, звънящи телефони обявяваха неговия край.

Когато свърши, започна да спада вътре в нея, все още вкусвайки твърдия връх на зърното в устата си, чувствайки великолепния й аромат с всичките си сетива и тези усещания се смесиха необяснимо с гибелта, която знаеше, че идва единствено от нея. И това бе най-фаталното и най-ужасно удоволствие от всички.

Накрая, когато си пое дъх, обходи с поглед документите върху бюрото, стените на офиса си със старите, усмихнати фотографии на Лари Уитлоу, Върн и другите, а после отново алабастровата голота на създанието в скута си.

— Ти спечели — каза тихо той. — Какво повече можеш да вземеш? Вече имаш всичко.

Тя се усмихна до ухото му, движейки зърното си нагоре-надолу по устните му.

Следващите й думи бяха погребален звън, отекнал над целия му останал живот.

— Искам да се ожениш за мен, Лу.