Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (34)

Петнадесета глава

Сред наетите от Лора за шоуто манекенки нейна любимка беше едно красиво, типично американско момиче на име Пени Хейуърд, чиято искряща натура допадаше на всеки, който работеше с нея.

Пени имаше красива фигура, но бе прекалено ниска за работа във висшата мода, а твърде малките й кафяви очи бяха считани неподходящи за кориците на престижните, лъскави списания. Но като личност, тя беше великолепен манекен, с безупречна, естествена походка и остър усет за доброто представяне на дрехите.

По време на подготовката за шоуто Пени, която притежаваше своеобразен безгрижен кураж, си направи импровизиран експеримент с един от тоалетите на Лора.

— Имах среща в хотел „Плаза“ — разказа тя на Лора — и не можах да се въздържа да заема един от твоите тоалети. Ще ми простиш, когато ти кажа какво се случи. Две дами се приближиха до мен и ме попитаха откъде го имам. Е добре, тъй като се намирах в „Плаза“, а и те изглеждаха бая паралии, хрумна ми да им изиграя малък номер. Престорих се на богата и им казах, че с години не съм купувала от никъде другаде, освен при Мейнбокър, докато една приятелка не ми е разказала за новата дизайнерка Лора.

— Тя има едно смешно малко магазинче на Четиринайсета улица — им рекох — и аз накарах шофьора си да ме закара там ей тъй, просто за проба. Но когато влязох вътре и се огледах, не можах да повярвам на очите си. Тая жена е направо гений. Не само притежава уникален стил, но и успя да ме облече, както никой друг преди нея. Оттогава купувам само оттам.

Пени се разсмя, добавяйки, че накарала дамите да обещаят да запазят тайната й, защото не искала продукцията на Лора да стане прекалено известна сред приятелките й от висшето общество.

Стана така, че именно тези жени се превърнаха в постоянни клиентки на Лора и доведоха при нея някои свои приятелки, въпреки обещанието си пред Пени да запазят тайната й. Това, което Пени бе постигнала, без да иска, даде на Лора една идея и сега тя реши да я осъществи.

Събра онези манекенки от шоуто си, чиито фигури, бяха най-близо до тази на средната жена, и създаде нов тоалет за всяка една от тях, използвайки докрай своя талант, за да приспособи моделите към тена, стойката и личността на момичетата.

Когато тоалетите бяха готови, Лора пръсна манекенките по най-различни места из Манхатън. Но тя отиде с една стъпка по-далеч от първоначалното изпълнение на Пени в „Плаза“. Прати момичетата направо в източниците на тоалети за богатите жени: при продавачите на модели, в модните салони по Пето Авеню и най-шикозните магазини за дрехи в Манхатън.

Всяко от момичетата бе инструктирано да влезе във въпросното място като обикновена клиентка и да се оглежда там, докато някоя непозната не забележи роклята му и не го попита откъде я има. Имитирайки номера на Пени, всяка от тях трябваше да разкаже за щастливото си откритие на брилянтната млада дизайнерка Лора Блейк и как сега купува дрехите си само от нея.

И тъй, Лора разпрати своята малка въстаническа армия и зачака резултатите. Не се наложи да чака дълго. Стотици нови клиентки от целия Горен Ийст Сайд и най-богатите квартали започнаха да пристигат в магазина, нетърпеливи да покровителстват Лора заради необикновените й модели и вече легендарната й способност да приспособява своя „фасон“ към фигурата на обикновената жена.

Лора им показваше своята линия от дрехи и с изумление ги наблюдаваше как се нахвърлят върху роклите и тоалетите като хищни птици, изразявайки радостта и учудването си от скромните им цени. Защото под целия си блясък тези богати жени бяха доста стиснати.

Едно неочаквано предимство на готовото облекло на Лора изпъкна при тези важни клиентки. Тоалетите на Лора бяха различно скроени за всяка отделна мярка и една движеща се в обществото жена, купувайки роклята със собствения си размер, нямаше защо да се тревожи, че може да излезе някоя вечер и да срещне приятелка със същата дреха. Така дори серийният тоалет на Лора изглеждаше като уникат.

Когато Тим чу за стореното от Лора, побърза да се присъедини със собствените си идеи. Състоя се събрание с Мередит и манекенките и операцията придоби ново измерение. „Шайката на Лора“, както наричаха сега манекенките, отиде отвъд магазините за женско облекло. Тя се насочи директно към модните ревюта из града. И докато момичетата седяха сред публиката, давайки вид, че се интересуват от работата на другите дизайнери, собствените им тоалети привличаха вниманието и те разпространяваха новината за „Лора ООД“.

Това доведе повече клиентки от всякога. И манекенките разшириха обсега си на действие. Посещаваха магазините за кожени палта, бижутери като Тифани и Картие, ресторанти като „21“ и „Руската чайна“. Ходеха в галерии, по бенефиси, клубове и галавечери. Където имаше богати и интересуващи се от модата жени, момичетата на Лора привличаха тяхното внимание и ги изпращаха като клиентки в магазина на Четиринайсета улица.

До лятото резултатите бяха изумителни. Пълният с шивачки таван на Лора не можеше повече да се справя с търсенето на дрехите й. Тя сключи договор за процъфтяващото си готово облекло с Мили Еделман от Седмо Авеню, а запази шивачките си само за оригиналните модели. Тим успя да наеме съседния магазин, за да удвои площта на ателието и Лора нае три нови продавачки, специалистки в дамското облекло, за да помагат на Мередит при работата в магазина.

Когато дойде есента, „Линията Лора“, беше вече една неофициална, но много реална част от модната сцена на Ню Йорк. Тя можеше да се види на най-разнообразни и неочаквани места: върху скромната домакиня, пазаруваща с децата си из квартала и тежката дама от Скарсдейл, правеща покупките си по Пето Авеню; върху учителката от Бронкс и елегантната членка на Младежката лига; като вечерно облекло на гърба на домакиня от предградията или на този на банкерска съпруга в „Метрополитън Опера“.

Тези жени се намираха на противоположните краища на финансовата и социална стълбица, но всички те притежаваха нещо общо: фигурата им бе тази на обикновената жена, чийто далеч от съвършенството силует не й позволява да изглежда добре в последната рокля на Диор. И все пак всяка една от тях изглеждаше великолепно в дрехите на Лора — дрехи, които не само им стояха много добре, но и подчертаваха нещо от телата им, оставало скрито досега, нещо, което никой друг дизайнер не бе успял да изтъкне.

„Линията Лора“, както една умна модна журналистка щеше да напише много по-късно, е празник на човешката страна на Женствеността. Жената на Лора желае нещо повече от това да застане пред мъжа като в харем. Тя иска да бъде негова любовница, компаньонка, равна на него и да заслужава сексуалното му възхищение дори след идването на децата. Има нежност в този модел, които е едновременно земен и чувствен; една усмихната, музикална елегантност, предизвикваща уважение, но също и сексапилност, твърде неуловима, за да се предаде с думи.

Жените се влюбиха в дрехите на Лора. Облечени в тях, те се чувстваха наистина женствени — свободни, привлекателни, горди да бъдат каквито са — а не просто жалки, неудачни копия на някой модел, неподходящ за 99 процента от женския пол и прилягащ само на шепа дългокраки манекенки, обожавани от модните фотографи и парижките дизайнери.

Магазинът на Лора беше претъпкан с клиентки, въпреки удвоената си площ. И сега, за нейно удовлетворение, започнаха да я посещават същите представителки на едрите пласьори, които бяха толкова безразлични на нейното ревю. Тези жени, изпратени от босовете си заради появата на нещо важно на модната сцена, поглеждаха с нови очи дрехите на Лора и оставаха очаровани.

Но в момента, в който разбираха проблема с мерките в линията на Лора и невъзможността за масова продукция на един и същ тоалет във всички размери с еднакви платове и аксесоари, интересът им спадаше. Те бяха убедени, че техните работодатели няма да искат и да чуят за такава идея. В съзнанието им същността на готовото облекло бе неговата еднотипност. Не можеха да си представят клиентка, която влиза в магазина за готово облекло и вижда закачалки, върху които има нещо друго, освен еднакви дрехи, различаващи се само по размера.

С това негативно мнение наум те решиха, че в края на краищата моделите на Лора са все пак малко екстравагантни за техния вкус и твърде далеч от основната модна линия, за да заслужават сериозното им внимание. Наистина, трябваше да признаят, че много жени харесваха дрехите и бяха лоялни клиентки на Лора. Но решиха, че това е просто краткотрайно увлечение, споделяно от малка, нетипично ориентирана прослойка, което не след дълго щеше да отмре.

Така нововъведението на Лора беше игнорирано от търговците. Обаче все по-голям брой възхитени привърженички го разнасяха по всички кътчета на светския живот. С всеки изминал ден все повече жени разговаряха за нея и нейните дрехи. Веднъж отворили очи за „Линията Лора“, тя, изглежда, вече не можеше да им излезе от ума.

Тим Риордан преценяваше ситуацията едновременно с възхищение и недоволство. Работата на Лора приличаше на ракета на стартовата площадка, готова да експлодира към най-далечните ъгли на света, но липсваше искрата, която да я запали. Американската публика бе готова за нейните модели и можеше да си ги позволи. Но посредникът — едрият търговец — го нямаше.

Ако скоро не станеше някакъв голям пробив, Лора щеше да си остане една обществена, но добре пазена тайна.