Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (5)

Четвърта глава

7 юни 1942 г.

„Има слухове за голяма морска и въздушна битка между американски и японски формирования около остров Мидуей, малкият тихоокеански атол с голямо стратегическо значение като потенциална база за бъдещи японски атаки срещу американските военноморски сили в далечния Пасифик. Според източниците американците многократно отстъпват по численост на японския флот, който вероятно включва около пет самолетоносача, три до пет крайцера, както и безброй кръстосвани и разрушители, но са решени с цената на всичко да задържат острова в свои ръце…“

Хал лежеше на леглото в стаята си, слушаше радиото и гледаше картите по стените. Вън през прозореца гледката на Горен Ийст Сайд беше като сив фон под облачното небе. Звукът от уличното движение по Парк Авеню се чуваше като далечен шепот. Денят беше студен, някак потискащ и скоро щеше да завали.

Самолетоносачът „Йорктаун“ според информирани източници се намира в района и може да се включи в битката срещу японския флот…

Новините продължаваха по голямото радио, което бащата на Хал му подари за Коледа, за да може да слуша военните бюлетини на спокойствие в стаята си. Събраните от Хал карти показваха всички големи театри на военните действия от Тихия океан до руския фронт. Той беше нарисувал върху тях стрелки, показващи настъпленията и отстъпленията на Съюзниците, и отбелязал в цифри броя на войниците, както и равносметката на американските и вражеските загуби.

Хал бе един малък експерт върху всичко, свързано с войната, от екипировката и стратегията до изследванията за нови оръжия. Той бе фокусирал шестнайсетгодишния си мозък върху тънкостите на боя така, както много от връстниците му се прехласваха по автомобилите, колежанския футбол или баскетболистите от отбора на „Янките от Ню Йорк“.

Макар да разбираше, че картите сочат една несигурна битка срещу могъщ и решителен враг, един свят на ръба на бръснача между тоталитаризма и свободата, младостта му го предпазваше от страха, който можеше да изпита от този тревожен баланс. Той виждаше единствено победата на своята страна като неизбежен изход по право и чест, а също и поради решаващия факт, че в същия този момент Стюарт се биеше за родината си.

Затова Хал седна да чуе новините с особено внимание. Като морски пилот Стюарт вече бе влизал в бой тази година при Маршаловите острови, а после и в Коралово море. По чудо се бе отървал здрав и читав, когато през май потопиха самолетоносача му „Лексингтън“. И сега, макар цензурата на флота да му пречеше да разкрие местоположението си в последните писма, Хал бе сигурен, че брат му се намира на друг самолетоносач — може би „Йорктаун“ — и несъмнено участва в битката за Мидуей.

„Помни ми думата, братле, му бе писал Стюарт преди по-малко от две седмици. Ние се готвим за голяма битка в тази част на света. Бъди благодарен, че си у дома в безопасност.“

Сега Хал си спомни думите му, така разстройващи с успокоителния си тон. Той не искаше да бъде в безопасност тук у дома, скътан в училището, докато брат му рискуваше живота си като морски пилот срещу свирепите японски изтребители. Искаше да бъде там, с него.

Той се обърна към портрета на Стюарт, който бе поставил върху тоалетната си масичка. Красиво изваяното лице гледаше под лейтенантската шапка с безгрижна арогантност, подчертана от блестящата усмивка. Това беше лице, пълно с увереност, излъчващо абсолютна вяра в каузата.

На долния етаж по стените на библиотеката и салона имаше още снимки. На тях се виждаше Стюарт при завършване на училището за летци; Стю в деня на получаване на пилотските нашивки; Стю в отпуск у дома след произвеждането му в лейтенант. Усмивката му бе до такава степен еднаква на всички фотографии, че почти можеше да бъде визуално прехвърлена от една снимка на друга. Той имаше тази обща черта с баща си — да носи усмивката като фамилен герб, потвърждаващ способността му да доминира над света.

Последната отпуска на Стюарт, след битката през май в Коралово море, представляваше почивка от тревогите за цялото семейство. За разлика от много бойни ветерани, неспособни да говорят с близките си за войната, Стюарт с вълнение и охота разказваше истории за собствените си преживелици и тези на другарите си по оръжие. Войната, изглежда, изобщо не го плашеше. Напротив, тя предлагаше още едно поприще за нахаканата му мъжественост.

Той намери време да остане насаме с Хал и да довери тревогите си за японските победи в Тихия океан на по-младия брат, за когото знаеше, че е експерт по военните въпроси. Чувствайки разочарованието на Хал от невъзможността поради младостта си да види истински бойни действия — защото никой не вярваше, че тази война ще продължи повече от година или две — Стюарт му разказа като мъж на мъж за силата на врага и дори сподели с него чувствата си по загубата на приятелите, които не се бяха върнали от боевете.

Това братско признание затвърди безграничното възхищение на Хал от Стюарт и го накара да се почувства не така откъснат от заплахата, пред която бе изправена страната му. Някаква магия действаше в къщата на Парк Авеню през тази отпуска, сякаш неугасимата самоувереност на Стюарт разпръсна тревогите на родителите и подхрани оптимизма на всички за бъдещия изход на войната.

И днес, докато слушаше новините за далечния остров Мидуей, Хал знаеше, че след още пет или шест седмици Стюарт отново щеше да се върне с нови истории за разказване и с още усмивки, стоплящи семейството.

— Хей, принц Хал. Какво ново?

Хал вдигна очи изненадан. Не беше чул тихото почукване на вратата си. Едно красиво лице, обрамчено от кестеняви къдрици, гледаше надолу към него, с устни, присвити в лека насмешка заради неговата мечтателност.

— Няма много ново — каза той. — Просто гледах навън през прозореца.

— Виж ти, виж ти. Не вярвам да има много новини оттам.

Високата, стройна Кърстин Шоу влезе безцеремонно в стаята, пльосна се на леглото до Хал, кръстоса крака и нежно разроши косата му.

Носеше панталони и шарена блуза, а на раменете й бе преметнат лек пуловер. Хал винаги се чувстваше малко вързан в устата в присъствието на Кърстин, тъй като тя притежаваше бостънско изящество на речта, съчетано с гъвкава грация на движенията, която го караше да се чувства тромав и непохватен.

Кърстин бе малко над двайсетте, с цели шест години по-възрастна от него. Откакто Хал се помнеше, тя бе нещо като неофициален член на фамилията Ланкастър. През детството си прекарваше ваканциите с тях в Нюпорт и Бар Харбър, а след последното заболяване на майка й се присъедини към семейството и в града.

Баща й, бивш съученик в Иейл и боен другар през Първата световна война на Рийд Ланкастър, бе загинал във войната и оттогава Рийд беше поел грижата за Кърстин. Майка й Дороти, далечна братовчедка на Ланкастър, която никога не се бе отличавала с блестящо здраве, бе останала доволна, когато една силна бащинска фигура се бе поставила на разположение на дъщеря й.

Когато Дороти умря, Рийд проведе откровен разговор с осемнайсетгодишната по онова време Кърстин и тя му каза, че предпочита членството в клана Ланкастър пред изпращането при роднините Шоу в Детройт. В социален смисъл това бе умна постъпка, тъй като бракът на Дороти в семейство Шоу никога не бе одобряван от Ланкастърови.

Така Кърстин окончателно се присъедини към семейството. Тя бързо стана негова неразделна част, макар и да запази упоритата си индивидуалност, която я отличаваше от новите й братя и сестра, както и от техните родители.

Беше неразделна със Стюарт, но повече като негов спортен противник, отколкото като сестра. Съперничеше му със значителните си умения в ездата, тениса и плуването, без да споменаваме голфа, където обикновено го побеждаваше. Тя бе непоколебима, родена спортистка със своите дълги, гъвкави крайници и точния си удар.

Когато Хал порасна, той се присъедини към тях в играта на голф или на тенис по двойки, ако намереха четвърти. Винаги му се струваше, че Стюарт просто понася Кърстин, без да изпитва истинска обич към нея, докато тя, почти на годините на Стюи, бе малко ревнива към статуса му в рамките на семейството и се мъчеше преди всичко да докаже, че е равна с него.

Междувременно тя се явяваше и като по-стара сестра на Хал, непроявяваща бог знае колко съчувствие, не особено внимателна и Хал винаги чувстваше, че тя е по-близо до Стюарт, отколкото до самия него, както по възраст, така и по темперамент.

Независимо от това именно Кърстин с веселото й поетично чувство първа му лепна прякора „принц Хал“ по повод на неговите знаменити приказки преди лягане и с обич продължаваше да го дразни с намеци от пиесата на Шекспир „Хенри V“.

— Добрутро, сладки Хал — викаше след него, докато той минаваше през стаята или слизаше долу за вечеря. — Как се споразумяхте с дявола за душата ти? — Или пък, когато излизаха на езда, го подкачаше: — Умолявам те, принц Хал, помогни ми да се кача на коня, добри царски сине.

Прякорът „принц Хал“ остана не само защото великодушието на Хал съответстваше на онова у любимия крал на Шекспир, но и защото Хал притежаваше някакъв тих героизъм и самопожертвувание, които впечатляваха всички около него.

Рийд Ланкастър не обърна повече внимание на Кърстин от момента, в който я прие под егидата на името и отговорността си. Но тя бързо стана незаменима за Еленор, защото социалният й такт бе непогрешим и винаги знаеше на кои предложения да отговори, на кои партита да присъства и какъв подарък за кой роднина да избере при всеки отделен случай.

Кърстин беше икономката на всички, генерален секретар, помощница, а също и душа на всяка компания. Нейната интелигентност и остър ум я превърнаха в желано и основно присъствие на всички събирания на Ланкастърови, на които иначе трудно се постигаше непринуденост. Роднините винаги се радваха да я видят, стройна и гъвкава в панталоните и роклите й, когато семейството на Рийд присъстваше на важно събитие.

Хубавата Кърстин Шоу представляваше едно неопределено създание, бездомна роднина, харесвана от всички и обичана от никой, при това винаги усмихната, сякаш нищо на света не можеше да я засегне. Тя току-що бе получила диплома от колежа „Вазар“ и вероятно щеше да продължи към едно бляскаво бъдеще, в която област си избереше, както и към най-добрия брак, който Рийд Ланкастър можеше да й уреди.

Но за момента се намираше тук, у дома, и бе най-веселият между уморените от войната духове, очакващи завръщането на Стюарт от Тихия океан.

Разбира се, тя въртеше и цялата къща, тъй че Хал не се изненада, виждайки я да се появява на вратата му по този начин. Камериерките никога не стъпваха в това крило, освен рано сутрин, защото родителите му сега го смятаха за негово собствено, след като Стюарт вече не заемаше съседната спалня. Те вярваха, че момчетата им имат право на уединение, особено през юношеските си години.

Но Кърстин уважаваше само собственото си право да ходи, където си пожелае. Освен това бе запазила за себе си и сестринската привилегия да заговаря вглъбения си по-малък брат, когато й хрумнеше.

Така че тя беше тук.

— Все така следиш пътя на нашия Стю, а? — попита тя, разглеждайки картите на стената с техните карфици и стрелки. — Как вървят нещата?

Хал се зарадва на темата.

— Върнахме си обратно Етиопия — каза той, — а германците не могат да победят Англия във въздуха. След Коралово море японците вече знаят, че можем да ги бием. Мисля, че Мидуей ще бъде ключът към всичко. — Той посочи мъничката точица в Тихия океан, отбелязана с големи стрелки на картата му. — Това е мястото, където ще настъпи големият обрат във войната.

— Това е добре за нас — рече Кърстин. Интересът й към тънкостите на войната бе очевидно хладен. — Как е Стю?

— Добре. — И двамата знаеха, че Стюарт пише само до Хал писмата, които счита за по-откровени и доверителни, отколкото другите, адресирани до цялото семейство. Кърстин понякога проявяваше интерес към личните моменти в тях и при тези случаи лицето й добиваше особен израз. Изглеждаше така, сякаш ревнува по някакъв начин онова, което Стюарт върши в океана.

Но засега прие лаконичния отговор на Хал, като се облегна назад на лакти и кръстоса крака.

— Трябва да дойдеш на вечеря в седем часа тази вечер — рече с прозявка тя. — Мама каза да не закъсняваш. — За стотен път Хал забеляза любопитния начин, по който използваше думата „мама“. Тя очевидно означаваше „Твоята майка“. Понякога гласът на Кърстин даваше да се разбере, че самата тя не е истински член на семейството. И макар да изглеждаше, че цени независимостта, която вървеше заедно с тази обособеност, Хал често се чудеше колко ли самотна се чувства тя под повърхността.

Той не каза нищо. Тя изрита сандалите си и тънките й пръсти помръднаха в юнския въздух, докато бризът полюляваше завесите. Имаше способността да се чувства у дома си във всяка една от стаите. Качваше дългите си крайници върху мебелите, които сякаш ги приветстваха, и гледаше околните предмети с тъмните си кафяви очи така, сякаш притежаваше всичко, което можеше да види.

— Стюарт ти липсва, нали? — попита тя, наблюдавайки Хал от полегналата си поза.

Хал сви рамене. Въпросът го обърка.

— Няма значение, глупчо — каза тя. — Просто исках да кажа, че си му добър брат. Писал ли ти е тази седмица?

Хал кимна, прекосявайки стаята с дългите си крака на жребче, за да вземе едно писмо от книжната лавица. Поколеба се за момент, прехвърляйки в ума си съдържанието на писмото, и после го връчи на Кърстин.

— Мога ли да го прочета? Наистина ли? — попита заинтригувана тя.

— Прочети го. — За пръв път й даваше някое от писмата на Стю. Въпреки че нарушаваше личното си правило, нещо в начина, по който тя току-що спомена мама, го накара да почувства съжаление към нея и не искаше да се чувства изолирана.

Наблюдаваше я как прехапа съсредоточено долната си устна, докато четеше. Косата й бе разпиляна върху възглавницата. Белият контур на сутиена й леко се раздвижи под блузата, когато обърна листа, четейки бързо мъжките тайни. Хал можеше да забележи кръстчето на шията й — баща й бе католик и тя бе излязла от семейните нещастия религиозна — макар че основата му не се виждаше, скрита в сянката между гърдите й.

Едно от красивите й колена се поклащаше леко напред-назад, докато четеше. От мястото си Хал можеше да усети привлекателния й парфюм с едва доловим мускусен аромат, който пасваше на спортната й натура.

Изведнъж се почувства неудобно. Отново се хвана, че наблюдава нейната женственост. Не можеше да си спомни кога това се случи за пръв път — миналата есен може би през лятото или дори по-рано — но знаеше, че напоследък моментите насаме с нея го поставяха на ръба на някакво ново изживяване. А закачките й го караха да се изчервява както никога досега.

След заминаването на Стюарт на война Кърстин и Хал някак си се сближиха. Тя вече не изглеждаше толкова по-голяма. Нито пък, колкото и да бе странно, така позната, както преди. В нея имаше нещо екзотично, нещо примамливо. Когато вървеше през стаята, той усещаше как с приближаването й сетивата му се напрягат. Очите му я следваха въпреки волята му, плъзгайки се надолу по стройния котешки гръб към закръглените хълбоци и дългите крака, а погледът му попиваше скрития ритъм в движенията й.

Това го засрамваше и тревожеше, защото Кърстин, откакто я помнеше, бе само другар в игрите и една пренебрегвана сестра. Беше определено неестествено да я чувства като жена.

Сега я гледаше как привърши писмото, очевидно разочарована от съдържанието му, и го хвърли на масата.

— Мъже — каза тя с неестествена усмивка. — Вие наистина обичате войната, нали?

— Искаме да спечелим — сви рамене Хал.

— Е, ако не се брои унищожаването на три четвърти от Европа, докато го правите, предполагам, че в това няма нищо лошо.

Той не можа да измисли отговор.

Сега забеляза, че Кърстин го гледа по-внимателно, а красивите й черти се осветяват от някакво неуловимо чувство.

— Знаеш ли какво? — попита тя.

Хал почувства пристъп на неудобство. Подозираше, че ще му каже нещо, което той няма да иска да чуе.

— Какво?

— Ти растеш — рече тя, изучавайки го с бавна усмивка. — Вече си голямо момче.

Той отвърна лицето си от нея и не отвърна нищо.

— И ще станеш красив младеж — продължи Кърстин, облягайки се отново назад така, че платът на блузката й се опъна върху гърдите. За свой ужас Хал помисли, че мярна сянката на зърната под белия блясък на сутиена й. — Като знаменития си брат — допълни тя, поглеждайки снимката на Стюарт върху тоалетката. — Само че по-красив от него.

— Хайде, стига — рече с укор той, поглеждайки отново картите по стените. Повдигнатият от нея въпрос така го смути, че се опита да омаловажи неговото значение. Боевете и смъртта му се струваха много по-важни от това дали е красив.

— Да, такъв си — настоя Кърстин, развеселена от смущението му.

— Кой го е грижа? — отвърна той, отдръпвайки се несигурно от нея към прозореца.

— Скоро ще се заинтересуваш — не спираше тя, — когато с приятелчетата си от „Чоут“ почнете да се измъквате в града за леки момичета. Ако вече не сте го правили.

Хал се изчерви. Знаеше, че в думите й има истина. Един ден щеше да се интересува от момичетата. Но идеята му изглеждаше абсурдна. Откакто се помнеше, мисълта за роман, за любов го изпълваше с отвращение и презрение, сякаш това беше женско и недостойно за един истински мъж.

Но от известно време, както Кърстин, изглежда, бе забелязала, съзнанието му бе обсебено от жените по един нов начин. Хващаше се да мечтае за гладките очертания на краката, меката привлекателност на гласовете, трапчинката на шиите им, водеща надолу към млечнобялата сенчеста закътаност на гръдта. Често се случваше да срещне непознато момиче на улицата и след това да фантазира за него с часове.

Би желал да може да разговаря със Стюарт за тези си чувства. Стюарт бе имал дузини момичета и се бе сгодил за Марсия Столуърт, най-красивата и надарена млада дама, появила, се в обществото през последната година — идеалният съюз, както каза бащата, и за двете фамилии. Нямаше нещо за жените, което Стюарт да не знае.

Но Стюарт го нямаше. Така че Хал трябваше да страда сам от страшните си нови усещания. Поради някаква причина не искаше да ги сподели със съучениците си в училище. Тези чувства бяха прекалено лични и тревожни, за да ги довери на грубите момчета на негова възраст.

Сега нощите на Хал бяха едно мъчение. Трудно му бе да заспи, докато лежеше по корем, измъчван в полусън от фантазии за момичешки усмивки, за гладки, загорели бедра, изчезващи под пола, за разноцветното и мистериозно богатство на женската коса, обгръщаща свежи страни, и изкусни, присвити очи. Отново и отново трябваше да сменя позата си в леглото, защото допирът на завивките правеше члена му твърд и възбуден, отдалечавайки още повече съня. Така продължаваше с часове.

Тази мисъл бе в съзнанието му сега, докато гледаше Кърстин. Тя все още се облягаше назад и голите й пръсти мърдаха в тишината. Гледаше го с развратна настойчивост, която го изненада. Той отново се изчерви, когато очите й преминаха надолу по тялото и отново се върнаха върху лицето му.

— Мислил си за това, нали? — попита го лукаво.

— За кое? — смути се той. — За какво говориш?

— Не се прави, че не разбираш. Аз познавам мъжете, приятелче. Мога да разбера, когато са възбудени.

Тя се разсмя с дълбок, гърлен смях, докато наблюдаваше ефекта от думите си.

— Не се срамувай от това — каза, а коляното й се движеше наляво-надясно в лек ритъм. — То показва, че си истински мъж. Като брат си. Престо се отпусни, Хал. Остави го да дойде. Имаш много удоволствие пред себе си.

Той се извърна. За свой ужас откри, че горещата нотка в гласа й го възбуждаше. Кърстин го плашеше, защото, изглежда, можеше да чете мислите му — или по-точно, да чете нещо в тях, което преди може би не е било там, но при звука на думите й за миг оживя и подскочи напред така внезапно, че тя можеше да го докосне с ръка.

— Какво има? — Гласът й идваше иззад гърба му.

— Нищо. — Той поклати глава. — Ти си откачила, това е всичко. — Думите му бяха безсилно отричане на фактите, демонстрирани от тялото му толкова ясно.

Чу я да въздиша. После тя се размърда и покривката на леглото изшумоля. Хал гледаше градския пейзаж през прозореца.

Стори му се, че чу стъпки. Може би все пак щеше да си отиде. Може би щеше да го остави сам.

Всъщност докато слушаше, вратата се затвори, много тихо и бавно.

Нещо му подсказа, че Кърстин още бе в стаята.

— Не се обръщай — каза тя. — Почти забравих. Имам изненада за теб.

Хал се почувства престъпно хванат от нея. Все още бе твърд под панталона си. Не можеше да се обърне. И сега тя бе затворила вратата. Бяха съвсем сами, защото никой друг нямаше да се появи на етажа през целия ден. Защо му причиняваше това? Защо не можеше просто да го остави на спокойствие?

До ушите му стигна леко шумолене на дрехи, което го накара да изтръпне. Блузата ли си оправяше тя? Нямаше да е зле, защото разкриваше прекалено много неща.

Накрая Кърстин заговори.

— Готово, Хал. Можеш да се обърнеш.

От това, което видя, дъхът му спря. Тя все още беше с блузата си, но панталоните бяха сгънати на леглото до нея и сандалите й стояха на пода. Дългите загорели крака излизаха от чифт розови копринени пликчета и кремавите бедра преминаваха в стройни прасци над голите й стъпала, стъпили непринудено върху килима.

— За бога, Кърс! — извика той, без да иска. — Какво правиш? Ти си луда.

— Не — поклати глава тя, отмахвайки кичур коса от устните си, докато очите й се плъзгаха по тялото му. — Не и от това, което виждам. Мисля, че попадам право в целта, пушко.

Той бе обърнат към нея и тя така втренчено гледаше между краката му, че го парализира. Бедрата й се раздвижиха и той усети секса зад пликчетата й като тъмно и мистериозно присъствие.

— Някой ще дойде — едва промълви той.

Тя поклати красивата си глава.

— Не, Хал — усмихна му се. — Камериерките са долу, а мама е излязла. Само двамата с теб сме.

Той наблюдаваше, онемял от изненада, как тя изви гръб и съблече блузата си. Малък сутиен скриваше гърдите й. Колко стройна и прекрасна беше тя и голотата й бе оцветена само с две леки парчета плат върху гърдите и слабините! Никога досега не бе съзирал колко чувствена можеше да бъде тази гъвкава фигура и чувствата му го задавиха.

— Кърстин… Ти си луда — измърмори той.

Тя хладнокръвно се излегна отново на леглото и повдигна двете си бедра, за да може той да погледне между краката й. Гънката на едното й бедро го мамеше иззад копринения плат на бельото. Косата й падаше на раменете, а пръстите на краката й помръдваха и сякаш го викаха.

— Аз мисля — изгука тя, — че някой тук е малко възбуден и притеснен. — Не сваляше очи от неговите и сякаш голотата й се пресягаше към него през стаята.

— Кърс, защо правиш това? — попита я с немощен глас.

— Защото му е времето — отговори тя. — Не бъди срамежлив, принц Хал. Когато му дойде времето на Стюарт, го направих и с него. Но той ме измами, хитрото куче. Преди да се усетя какво става, вече чукаше някакво малко курве от Розмари Хол.

Споменаването на Стюарт изпълни Хал със странни чувства.

Кърстин го погледна още по-втренчено, ако въобще бе възможно.

— Но с теб не е така, нали? — попита тя. — Ти си свеж като маргаритка, нали? Единствените момичета, които си имал, са били в немирното ти съзнание, а, Хал? О, аз те познавам. Ти си прекалено праволинеен за годините си, за да мърсуваш наоколо.

Хал отново видя дългите й бедра да се движат и бельото да прилепва към секса на момичето с почти неприлична покана. Едва сега осъзна колко целомъдрени са били фантазиите му за правенето на любов. Те никога не отиваха толкова далеч. Той беше напълно чужд на тази реалност.

— Спусни щорите — каза тя тихо.

Без да знае защо, Хал я послуша.

Когато се обърна пак към затъмнената стая, видя, че тя разкопчава сутиена си. И както я гледаше, малкото покритие падна и откри безупречни обли гърди с твърди розови зърна. Тя се наведе напред.

— Свали си панталоните.

Хал беше ужасен както от себе си и врящите си чувства, така и от жадното доминиране на Кърстин. Тя, изглежда, отгатваше мислите му, притискаше го в ъгъла, както толкова често правеше с острия си стратегически нюх на шах, тенис и други игри.

И все пак той би й отказал, би рискувал да я ядоса и разстрои, ако споменаването й на Стюарт не беше предизвикало гордостта му по някакъв неизвестен начин.

Той отпусна с треперещи пръсти колана си. Панталоните паднаха на пода. Можеше да почувства как членът му опъва памучните шорти. Знаеше, че вече бе мокър, както му се случваше многократно в леглото, когато мъчителни видения на момичета открадваха съня му.

Очите й бяха фиксирани гладно върху слабините му. Тя се придвижи към него, пълзейки по леглото. И сега в гласа й се прокрадна нотка на нежност.

— Всичко е наред, бебчо — каза тя, падайки на колене пред него. — Ще ти бъде добре.

Пръстите й го докоснаха по бедрата, преди да се плъзнат под ластика и да започнат бавно да свличат шортите надолу.

— Ммм — измърмори тя. — Ти си голямо момче. Така си и мислех, Хал.

Меките й длани бяха върху слабините му, потупвайки и поглаждайки, но неизменно привличайки го към нея. Помогна му да си свали ризата и тя заедно с шортите се свлече в краката му. Сетне почувства как женските пръсти се прокрадват нагоре по прасците му, бавно по коленете, от вътрешната страна на бедрата, намирайки накрая члена, който самият той толкова често бе докосвал.

С лека въздишка тя го хвана. Той видя с изненада, че й трябват двете ръце, за да го обгърне.

— Моят царствен Хал, сладкото ми момче. — Тя го дразнеше с Шекспир дори сега. Но в гласа й се долавяше благоговение, когато целуна пениса му и после потри буза о космите над него с почти майчинска нежност.

Изглежда, знаеше, че е твърде млад, за да й позволи да го поеме с уста, и не искаше да разваля нещата, като го шокира. Затова започна да гали органа със сладка нега, работейки с чевръстите си пръсти на върха му, докато почувства, как той се разтрепери.

Тогава се изправи, отстъпи крачка назад и той я видя как смъква пликчетата си надолу по стройните крака. Тъмният, топъл триъгълник го гледаше и тя отново пристъпи към него, за да го придърпа долу на леглото.

— Хайде, хубавецо — каза тя, нагласявайки се под него, за да могат бедрата й да галят неговите. — Тук има нещо, което ще ти хареса.

Тя го целуна силно, като езикът й предизвикваше неговия да вкуси и изследва уханната вътрешност на устата й. После му предложи твърдата си, млада гърда и той предпазливо я засмука, чувайки я да стене с дълбок глад за любов.

Сега бедрата й бяха разтворени, докосващи неговите хълбоци и докато вкусваше твърдата пъпка на зърното, осъзна, че върхът му беше намерил пътя си между краката й. Обзе го някакъв див, горещ ритъм, изпращащ неотразими вълни надолу по корема и слабините и за момент си помисли, че собственото тяло вече не му принадлежеше.

Но след това усети нещо странно в себе си, някакъв вид познание в твърдия пенис, който сега се стремеше към нейния център, галейки я умело с върха си, докато стоновете й изведнъж се учестиха.

— О, миличък, давай — прошепна тя, нетърпелива от смукането на зърното и от твърдото нещо, играещо си с нейния отвор.

Той остави бавните, напрегнати ритми в себе си да правят каквото си искат и членът му навлезе в нея, после с няколко сантиметра повече, и още, докато потъна докрай.

Изненадан, почувства как тя потръпна и чу сподавен вик в гърлото й. Отдръпна се за момент назад, но нетърпеливата вътрешност на бедрата му и стонът на устните й веднага му подсказаха, че тя изпитва удоволствие.

— О, боже, Хал! О, боже, ти си изумителен! — Гласът й излизаше като безпомощно скимтене. Той никога не бе чувал Кърстин да издава подобни звуци.

Хал гледаше надолу към страстното й лице. То се мяташе насам-натам, покрито от разпръснатата по възглавницата коса и малките й горещи зърна затанцуваха, когато гърдите й се залюляха под неговите тласъци.

И внезапно едно изумително усещане за мощ се смеси с бушуващото в слабините му удоволствие. Отнякъде се появи древна мъдрост, за да му каже какво да прави. Той тласна бавно и видя как това изтръгна радостен стон от нея. Плъзгаше се навътре и навън, нагоре и надолу, нежен и внимателен с нейната вагина и наблюдаваше как тя реагира с викове на очакване, жадно желание и внезапен екстаз.

Тогава започна да разбира, че я притежава с тялото си. Въпреки всичките й подигравки и самовлюбеност, сега тя беше негова робиня и играчка на плътта му.

— Ох — изстена тя, — ох! Хал… още… още… — И той почувства, че нещото между краката му можеше да продължава така цяла нощ, черпейки сила от собствената си възбуда, дразнейки я с бавни удари, подчинявайки я с по-силни, бързи тласъци, триумфиращо в доминирането си, докато изкарваше безкрайни, страстни викове от нея.

Колко дълго продължи това, той не знаеше — този сладък, дълъг момент, в който живата кукла в неговите ръце му дари гърлената песен на оргазма си. Но накрая, подпомогната от страстните звуци на галещата женска плът, започна да идва последната вълна и тялото на Хал следваше някакъв свой закон, тласкайки с гръб и хълбоци все по-бързо в нея.

Той чу до ухото си неистови викове на почуда и отдаване и почувства как бедрата й го стиснаха здраво, докато тласкаше в нея с последен спазъм. Собственото му освобождаване приличаше на река, протичаща през него и през нея с огромни, дълбоки вълни, и пръстите й трептяха на раменете му, а стоновете й го заобикаляха.

Всъщност накрая Кърстин плачеше, когато той се отпусна изтощен върху нея, а тя го прегърна силно и го целуна по клепачите.

— Скъпи — прошепна тя, — ти си невероятен. Никога не съм изпитвала нещо подобно. С никого. Исусе. О, Исусе!

Те лежаха така дълго време и думите й го галеха, а напрегнатият му пенис стоеше в нея. Когато най-после той се отдръпна, от устните й се откъсна въздишка на съжаление и тя легна до него, изучавайки го с възхитени очи. Пръстите й се движеха по младото му тяло, докосвайки онова, което й бе доставило такова огромно удоволствие.

Когато седна, той забеляза кръстчето, забравено досега, да се полюшва между гърдите й. Тя стана, за да се облече, а той лежеше гол и я наблюдаваше. Видя как меките, гъвкави форми, все още греещи от неговата любов, изчезнаха в сутиена и пликчетата, а после в панталона и блузата. Сега, когато дрехите покриваха тялото й, тя възвръщаше самообладанието си, макар все още да изглеждаше разтърсена от случилото се.

Изправи се пред неговото огледало. И когато се обърна усмихната към него, познатото нахално, спортно его вече бе заело мястото на хлипащата, стенеща робиня, която бе прегръщал преди малко.

В тази метаморфоза Хал откри една женска енигма, която никога нямаше да забрави. Щастливият израз върху красивото лице на Кърстин, когато погледна надолу към него, заедно с дрехите й, представляваше неотразимата маска, с която тя преодоля защитата му и го принуди да я обладае. Но зад нея имаше друга маска — изкривено от отчаян копнеж и екстаз лице, което се мяташе насам-натам под тялото му с полупритворени и може би невиждащи очи, заслепени от удоволствието.

Коя от тях беше истинската? Усмихнатата сирена или възбудената самка? Зад кое от тези лица лежеше наистина женското сърце? Или и двете бяха маски, затворени врати към една реалност, която дори най-дълбоките му тласъци не можеха да докоснат?

Това беше въпросът.

Въпреки че младото му съзнание още не бе в състояние ясно да го формулира, объркването, което изпитваше поради него, продължаваше, когато Кърстин, вече напълно облечена и много красива в затъмнената стая, се наведе да го целуне.

Устните й докоснаха неговите, после допряха за момент бузата, гърдите, корема и много нежно слабините му.

После, надянала отново хладнокръвния си маниер като невидима броня, Кърстин тръгна към вратата.

— Ще те видя на вечеря… стрелецо — ухили се тя, насочвайки въображаем пистолет от палец и показалец към него, преди да се измъкне от стаята.

Щом тя си отиде, Хал остана да лежи гол в леглото, гледайки огледалото, в което се отразяваше прозорецът, заслушан в шума на града отвън. Картите си стояха на местата по стените, с начертания театър на войната. Снимката на Стюарт стоеше върху тоалетната масичка заедно с фотографиите на мама, татко и Сибил.

Но нещо се бе променило. Хал се чувстваше така, сякаш едно скрито измерение, търсено през всичките тези години, най-сетне се бе разкрило пред него. Целият свят — семейството, войната, самият той — изглеждаха сега по различен начин, сякаш още едно парче бе добавено към мозайката и с него — някакво ново значение, което момчетата никога не могат да разберат, а само мъжете се опитват да проумеят.

Той я харесваше. Чувстваше, че е способен по-лесно и с нова увереност да продължи нататък сега, когато знаеше тайната.

И ако в нея имаше нещо, което малко го натъжаваше — нещо в загадката с двете лица на Кърстин, едното от които се усмихваше на света, а другото бе втренчено в любовника си — той сега притежаваше нова гордост, за да се справи с тази тъга.

Никога не съм изпитвала нещо подобно. С никого. Исусе. О, Исусе!

Думите на Кърстин звучаха в ушите му, докато някога познатите стени на стаята стояха нежно надвесени над него с променени лица.

Замислен, Хал лежа дълго време в леглото си, преди да се изправи.

 

 

Същият ден на вечеря той гледаше Кърстин през масата и изучаваше красотата на бузите, дълбоките й очи, веждите, копринената коса, хваната сега отзад заради красивата й вечерна рокля. Тя беше в добро настроение, бъбрейки с мама за някакъв забравен светски ангажимент, смеейки се зад гърба на събраните Ланкастърови лели и дори изстреля една или две от стрелите си към татко, седнал начело на масата.

Само веднъж тя открадна момент, в който никой не я гледаше, за да хвърли на Хал таен поглед, съдържащ истината, която вече му бе известна — че сега му принадлежеше, когато и за колкото дълго я пожелае.

Разговорът беше задушевен и необичайно остроумен от страна на всички. Хал слушаше, потънал в тихо размишление, наслаждавайки се на света с новите си очи.

После в седем и половина икономът ги прекъсна.

— Търсят ви по телефона, сър — прошепна той в ухото на Рийд Ланкастър. — Сенаторът Торенсън. Казва, че е спешно.

Бащата се извини и напусна стаята. Изминаха пет минути. Масата утихна, защото ужасът на Еленор прекъсна разговора.

Накрая съпругът й се върна. Беше блед като призрак и изглеждаше смален в собствената си кожа.

Приближи се до Еленор и я хвана за ръцете.

— Стюарт — каза той. Гласът му бе тих, поверителен, но мъката в него проехтя сред стените като жестока буря. — Той е…

— Какво? — извика тя. — Какво?

Бащата я прегърна.

— Стюарт е мъртъв, скъпа моя.

Хал отмести погледа си от тях. Очите му се спряха на Кърстин. Тя гледаше право в него с изражение, което той никога нямаше да забрави. То не бе точно вина, нито скръб и дори не болка. Вместо тях в него се съдържаше някакво благоговение.

След това Хал се изправи, сдържайки собствените си сълзи, и отиде до майка си.