Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (106)

Двадесет и осма глава

Бдението изглеждаше безкрайно.

Момчето вече спеше. Лора му бе прочела приказка преди лягане, успявайки да говори с обичайния си, приспивен глас въпреки забития в сърцето й нож.

Детектив Агир седеше на дивана и я гледаше. Телевизорът работеше, но звукът му бе намален до едва доловим шепот.

Очите й срещнаха неговите и те си казаха без думи всичко, което можеше да се каже. Лора сплете длани в скута си. Тя не беше религиозна, но онова, което сега повтаряше в ума си, по нищо не се различаваше от молитва.

Хал…

О, мили Хал.

Моля те, нека нищо не ти се случи.

Моля те!

Миговете отминаваха като часове. Агир заговаряше от време на време, но думите му й звучаха като чужд език и тя го гледаше неразбиращо.

Лора се чувстваше безпомощна жертва на катаклизъм, който не можеше да спре, нито да промени. Ако подозренията, на детектив Агир бяха верни. Тим се намираше във Вашингтон и дебнеше Хал с маниакална решимост, чиято сила Лора познаваше твърде добре.

А Хал дори не си даваше сметка.

Но най-тежко бе съзнанието, че всичко това се случва заради нея.

Защото бе дръзнала да покаже снимките на Майкъл пред света. Защото медиите бяха публикували неговия образ, а случайността го бе поставила пред очите на Тим. Защото Тим бе погледнал лицето на момчето и бе намерил в него отговор на омразата си. Защото бе дошъл тук, бе разбил дома й, за да открие сред хилядите фотографии единствената, която свързваше Майкъл с Хал.

Но нещата отиваха и по-далеч. Онова, което ставаше тази вечер, се коренеше в нейната слабост като жена и личност. То се случваше, защото тя си позволи да се влюби в Хал и да му отдаде цялото си сърце, макар да знаеше, че той принадлежи на друга жена. И защото в скръбта си по Хал си позволи да повярва, че обича Тим и може да го направи щастлив, докато вътре в себе си знаеше, че няма власт над сърцето си и не може повече да го отдава.

И най-вече защото съдбата кръстоса пътя й с Хал за сетен път и в онази зимна нощ тя бе достатъчно слаба, жадна за любов и може би егоистична, за да открадне дете от него.

Лора прехвърли наум целия си живот от самото му начало, чудейки се кой от многото завои на съдбата се явяваше главната причина за това нещастие и какво би могло да го предотврати. Ако не беше решила да включи снимките на момчето си в изложбата… И преди всичко, ако не бе направила фаталните снимки на Хал… Ако един ден, много отдавна, не беше отнесла онези дрехи в къщата на Даяна и случайно не го бе срещнала там. Ако, още неотдавна, Тим Риордан не бе изкачил стълбите до малкото й ателие, за да вземе дрехите на сестра си…

Списъкът нямаше край и колкото повече го прехвърляше в ума си, толкова по-болезнен ставаше той. Списък от невинни на пръв поглед събития, довели до непредвидими последици години по-късно.

Колко грешим, мислеше си Лора, като вярваме, че времето върви само напред, оставяйки на забравата действията и събитията от миналото. В действителност се къпем в океан, в който минало и бъдеще се вихрят лудо край нас, смесват се и се променят едно друго на всеки завой, тъй че и най-малкото решение, взето и забравено преди цял човешки живот, може внезапно да получи ужасна и съдбовна значимост.

С длани, сключени в единственото подобие на молитва, което познаваше, Лора чакаше.

Телефонът иззвъня в девет и половина.

Дан Агир веднага скочи на крака.

— Слушам.

Лицето му помръкна от думите на невидимия събеседник. Юмрукът му побеля около слушалката.

— Кога точно се случи? — попита той с тих глас.

После замълча, слушайки подробностите.

— Сигурен ли си за…

Въпросът явно беше излишен.

Агир остави слушалката и се обърна, за да погледне Лора.

Внезапно телевизионната програма прекъсна и на екрана се появиха думите: „СПЕЦИАЛНО СЪОБЩЕНИЕ“.

Докато крачеше бавно нататък, за да усили звука, Агир видя как усмихнатото лице на Хейдън Ланкастър запълни екрана. В същия миг до слуха му долетя странен, приглушен вик, не приличащ на нищо, което някога бе чувал. Той бе едновременно тих и пронизващ, крехък и фатален.

Лора се бе сгушила на дивана, пребледняла като платно. Седеше напълно неподвижна. Агир беше виждал много мъртъвци през годините си на полицай, но никой от тях не изглеждаше по-безжизнен от миниатюрното създание пред него.

Той я докосна по рамото и почувства смъртен студ. Тя изобщо не усети допира му. Единственият ужасен вик бе умрял върху устните й и сега тя мълчеше.

— Съжалявам — прошепна той.

Лора не го чу. Мъртвешката й застиналост така го уплаши, че той се осмели да пипне пулса й. За негово облекчение сърцето й все още биеше.

Внезапно си спомни за отворения телефон. Прекоси бързо стаята и вдигна слушалката.

— Още ли си там? — попита.

Събеседникът му не беше затворил.

— Сигурен ли си, че Риордан също е мъртъв? — попита Агир. — А съпругата на Ланкастър? Тя къде е?

— Добре — каза той, след като изслуша отговорите. — Идвам при вас. Ще взема хеликоптер. Ще се видим след час.

Затвори телефона, помисли за момент и набра един номер.

Отговори собственият му участък.

— Дай ми главния детектив — каза той. — Тук е Агир.

Можа да чуе суматохата от другата страна на линията.

Когато шефът му се обади, гласът му издаваше, че вече е чул новината.

— Слушай — каза Агир, — трябва веднага да замина за Вашингтон. Искам да изпратиш някоя жена от отдела да стои тук при госпожица Блейк. Разчитам на теб. Разбрахме се, нали?

Той затвори телефона и се обърна да погледне Лора. Тя седеше сгушена и неподвижна на дивана. Цялата изглеждаше някак смалена.

Сякаш част от самия него умря при тази гледка. Но сега нямаше време да се отдава на чувствата си.

Очакваше го работа.