Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (69)

Двадесета глава

— Подай, Реймънд.

— Хвърли я!

— Хайде, мухльо, моя е!

— Алекс, накарай го да ми хвърли топката!

Асфалтираната повърхност на игрището беше осеяна със счупени бутилки, камъни и боклуци. Полето пред баскетболния кош бе небрежно почистено и от ринга висеше остатък от някога цяла мрежа.

Стара волейболна топка, открадната отнякъде и изцапана с боя от спрей, подскочи над групата блъскащи се и викащи момчета, полетя в сивия следобеден въздух и падна тихо в коша, отскачайки към покритата с боклуци повърхност отвъд почистения район.

Играеха седем момчета. Всички бяха чернокожи. И всичките кльощави и пълни с енергия. Докато скачаха напред-назад под коша, бутайки се един друг, човек можеше да разбере по тънките им крайници, че не си дояждат. И все пак растяха бързо, костите им се удължаваха, гласовете им скоро щяха да мутират и детските жестове на лицата и ръцете им да бъдат заменени от преднамереното спокойствие на самоуверени градски тийнейджъри. В телата им се надпреварваха растеж и упадък, а на финалната линия ги очакваше съмнителното бъдеще на мъжествеността в гетото.

Лора снимаше трескаво, обикаляйки край игрището и щракайки с „Лайката“ си с експертно владеене на фокуса и блендата, филмът бързо свършваше и се налагаше често да го сменя със същата сръчност, с която някое от тези момчета би обелило блокче шоколад.

Но обективът й следеше само едно от тях. Тя имаше очи единствено за него.

Името му беше Алекс. На петнайсет години, той бе вторият по възраст в групата и неин безспорен лидер. Останалите се подчиняваха на авторитета му и той от време на време ги напътстваше с тих глас, посочвайки им с поглед или кимване накъде да подадат топката. Очевидно сърцето му не участваше в детската игра, защото бе достатъчно възрастен, за да мисли за по-сериозни неща. Но изпълняваше своята роля на водач със спокойно разбиране за собствената си значимост.

В една кутия у дома Лора имаше над петстотин снимки на Алекс. Срещна го за пръв път преди четири месеца в парка „Морнингсайд“ близо до Сто и тринадесета улица и го убеди да й позира. Оттогава се сприятелиха. Тя идваше да го снима толкова често, колкото можеше. И когато се намираше на територията на Южен Бронкс, той се смяташе за неин защитник.

По-голямата му сестра — проститутка от момичешките си години — сега бе седемнадесетгодишна. Той имаше още две по-малки сестри и един брат. Майка му, която бе на тридесет и девет години, преди две години беше получила мозъчен инсулт и сега лежеше безпомощна на легло, докато децата й лудуваха из къщата.

Алекс се явяваше глава на семейството, защото бащата бе изчезнал преди години. Правеше се, че посещава 18-о училище на Морис Авеню и поддържаше среден успех, без дори изобщо някога да отвори книга или да благоволи да отговори на учителски въпрос. Прекарваше следобедите, шляейки се с приятели или сам, като крадеше и продаваше откраднатите вещи.

Той залагаше пари всяка сутрин. Пушеше „Пал Мал“ и „Лъки Страйк“, които крадеше с цели картони, пиеше всякакъв откраднат алкохол, пушеше всеки ден марихуана, опитвал бе кокаин и хероин и поработваше като дребен пласьор на наркотици.

Използваше припечеленото, за да издържа семейството си. Всяка вечер пазаруваше продукти със сестра си и сядаше начело на масата на вечеря като строг баща, учещ по-малките деца на маниери. Хранеше майка си с лъжица, докато тя нечленоразделно се опитваше да изрази оплакванията си.

По свой груб, уличен начин Алекс беше светец. Предаността му към семейството, което не той бе създал и не можеше да спаси въпреки най-доброто си желание — беше трогателна. Грижеше се за майка си с нежно разбиране и усмиряваше брата и сестрите си с търпение, неприсъщо за възрастта му. Фактът, че момичетата почти със сигурност щяха да станат проститутки, а братчето — обречен уличен бродяга, не помрачаваше блясъка на неговата любов.

Алекс бе също така и гений. Лора не се съмняваше в това. Пет минути разговор с него на каквато и да било тема стигаха, за да стане ясно, че той притежава огромен интелект и блестящо въображение.

Но Алекс беше и престъпник. Вършеше кражби с взлом, въоръжени грабежи, нападения и изнудвания. Изпълнявал бе ролята на сводник. Безброй палежи бяха негово дело. Единствената причина, поради която не го арестуваха и отърваваше поправителните училища, бе неговата ловкост.

При други обстоятелства Алекс би израснал, за да стане хирург, философ, държавник. Вроденият му кураж и чувство за справедливост биха го превърнали в голям водач веднага щом надраснеше простъпките на младостта. Творческата му личност можеше да му осигури хубава кариера на драматург, писател или поет.

Вместо това Алекс сигурно щеше да умре в затвора. Ако това му се разминеше, щеше да стане жертва на насилието между уличните банди или на свръхдоза наркотик. И все пак неговата гениалност бе изписана върху лицето му, а лещите на „Лайката“ я увеличаваха. Лора разбра това още първия път, когато го видя, и оттогава се стремеше да го подчертава в снимките си.

Липсата на време правеше фотографиите й особено спешни и тя трябваше да снима с най-голямото вдъхновение, на което беше способна. Защото Алекс растеше пред очите й. Днес той бе със седем сантиметра по-висок, отколкото в началото на познанството им. Скоро вече нямаше да бъде момче. Светлината на безкрайните възможности в очите му можеше да угасне всеки миг, щом мистичната метаморфоза на юношеството отстъпеше пред мрачната мъжественост на бедността.

Затова Лора помъкна този следобед тежката чанта с фотоапарата към Бронкс, след прекараната в работа сутрин у дома за довършване на последната серия скици. Искаше да направи няколко хубави снимки на Алекс с неговата малка банда.

Въпреки преумората си днес Лора се чувстваше добре. И не само защото фотографското вдъхновение я изпълваше по-силно от всякога, но и защото притежаваше бебето в тялото си, както и нови, топли взаимоотношения с Тим.

След потвърждаването на бременността й бракът им уверено пое в по-добра посока. Тим беше обичлив, загрижен и ужасно съжаляваше за случилото се през нощта, когато я удари. И двамата съзнаваха, че причина за нещастието бе една трагикомедия от грешки, включваща нейното загубено съобщение и абсурдното й приключение с Мария, както и че това никога не би се случило, ако и двамата не се намираха под такъв ужасен стрес.

Лора обичаше Тим. Дори през нощта, когато я удари, тя не помисли да го напусне. Той очевидно бе обзет от силни емоции, които не съумя да овладее — емоции, дошли от болезнените дълбини на миналото му, за което той не бе отговорен.

Сега Тим омекна дори по въпроса за фотографията, прие излизанията й с камерата и часовете в тъмната стаичка и се мъчеше искрено да разбере нуждата й да следва творческия път, имащ най-голямо значение за нея. Изглеждаше готов да й помогне за прехода, който би й позволил да изпълнява задълженията си в „Лора ООД“, като същевременно се занимава с фотография през останалото време. Заедно щяха някак си да разрешат този проблем.

В последно време единствените му забележки за фотографията бяха полушеговити.

— Преуморяваш се до смърт — казваше той. — Толкова си мъничка, а мъкнеш тази тежка чанта из цял Ню Йорк. Ще се изтощиш. Почини си малко.

Тя го оставяше да нарежда, защото думите представляваха ехо от същата нежна загриженост за нея, както когато се срещнаха за пръв път в дните й на шивачка, а също и намек за възхищението му от куража й да излиза с камерата.

— Докторът ми каза да се движа — защитаваше се тя. — Медицинската наука вече не вярва, че бременните жени трябва да стоят неподвижни. Нали сам го чу.

— Да се движиш, значи просто да се движиш — отвръщаше Тим. — А не да вършиш две работи с едно тяло и да обикаляш квартали, в които всеки момент може да ти се наложи да си спасяваш живота с бягство.

Но неодобрението в очите му бе придружено с полуусмивка. Тя знаеше, че той уважава всеотдайността й към фотографията. И макар все още да не разглеждаше снимките й и да не ги обсъждаше с нея, бе приел това нейно призвание като част от общия им живот, която нямаше защо непременно да отваря пропаст помежду им.

Сега Лора и Тим бяха щастливи. Бебето бе отворило нова врата и пред двамата. И те бяха решени да преминат през нея ръка за ръка.

Баскетболната игра приключи, когато Лора свърши филма си и момчетата започнаха да я увещават да им направи обща снимка. Засмяна, тя се съгласи и им каза да се съберат пред веригата, ограждаща площадката.

Тя вдигна чантата си, отнесе я до оградата, презареди „Лайката“ и застана пред групата.

— Много добре — каза тя. — Съберете се по-близо един до друг.

По-малките момчета подскачаха нагоре-надолу и Алекс им нареди да мируват. Мина известно време, преди групата да се подреди в кадър с Алекс в центъра й.

Лора стоеше пред тях с готовия фотоапарат. Внезапно се поколеба.

— Чакайте малко — им махна с ръка, отпускайки се на едно коляно. В джинсите и коженото си яке изглеждаше много по-малка от момчетата и толкова крехка, че човек би я взел за техен талисман.

Тя погледна надолу към земята, сякаш да запази равновесие. След това отново фокусира камерата.

— Хайде, Лора! — извика някой. — Няма да стоим така до утре!

— Съжалявам — каза тя слабо. — Аз…

Внезапно главата й клюмна, а думите заглъхнаха в гърлото й. Лицето й пребледня. Алекс разбута момчетата, за да стигне до нея.

Но закъсня. Лора бе паднала на земята, с апарата под себе си. Когато Алекс я доближи, тя вече беше в безсъзнание.

След един час всичко приключи.

Лора лежеше изтощена и безутешна в родилното отделение на Медицинския център „Линкълн“ в Бронкс и гледаше онемяло как една сестра пресича полупразната стая на път към други, по-щастливи пациентки.

Бебето си беше отишло.

Просто ей така.

Дежурните в спешния кабинет я приеха при постъпването й, премериха жизнените й функции и се погрижиха да не загуби прекалено много кръв. Казаха й, че за неин късмет при започването на аборта вече е била в безсъзнание.

Но Лора мислеше, че все пак не е имала чак такъв голям късмет. Ако бе преживяла агонията с широко отворени очи, тя щеше да й изглежда по-реална. А сега сякаш се събуждаше от сън в един свят, в който бебето й го нямаше.

Доктор Ензър пристигна спешно от офиса си в центъра, за да поеме лечението й. Беше се разпоредил тя да остане в болницата за през нощта и да се прибере у дома на другата сутрин. Нямаше смисъл да я местят сега.

При идването му тя беше будна. По погледа в очите й докторът разбра, че вътре в нея бушуват ужасни емоции.

— Лора, не започвай да се обвиняваш за случилото се — предупреди я той. — Тревожиш се, че си го причинила с преумората си ли? Изобщо не смятам, че това е била причината. Тези неща се случват. Никой не е виновен…

Тя сграбчи ръката му и с тих глас промълви:

— Знаете за какво се тревожа.

Той я потупа по ръката.

— Добре, можеш да бъдеш спокойна и за това. Прегледах те щателно. Абортът е извършен както трябва и не установих никакво увреждане. Ти ще имаш много бебета, Лора — толкова, колкото пожелаеш. Може би следващия път ще трябва да сме по-внимателни, но повярвай ми, няма повод за отчаяние. Случилото се е просто една тайна.

Медицинската наука още е далеч от всички отговори за женската размножителна система. Най-важното е да не се обвиняваш. Това само ще влоши нещата. Всичко е само едно отлагане, Лора. Вярваш ли ми?

Тя кимна повече заради него, отколкото поради вътрешно убеждение. Искаше единствено да остане сама с мъката си. Чувстваше се така съсипана, сякаш беше износила бебето си докрай, за да го роди мъртво. Струваше й се, че самата смърт се е настанила в изтерзаната й женственост, същата смърт, която я бе сграбчила в железните си нокти преди шест и половина години и сега се завръщаше, за да й отнеме този нов живот, а заедно с него и всичките й надежди.

Долавяйки настроението й, докторът й назначи силно успокоително, преди да си тръгне. Тя се опита да остане будна заради Тим, който щеше скоро да пристигне. Но лекарството, съчетано със срама и депресията й я потопи в дълбок сън.

С мрачно чувство на облекчение тя гледаше как светът се отдалечава, докато забравата не я взе в прегръдката си.

Тим дойде в шест и половина.

Той беше извън града, на посещение при един търговец в Ню Хейвън, когато му предадоха спешната новина по телефона. Веднага потегли обратно, но пиковият час го забави поне с два часа. Проклинайки, той се придвижваше бавно с колата сред натоварения трафик, докато жена му лежеше безпомощна в някаква болница само на няколко мили разстояние.

Когато пристигна, доктор Ензър отдавна си бе отишъл. Дежурните му обясниха какво се бе случило. Чутото го замая; той изобщо не можеше да го осъзнае и преди всичко се тревожеше за Лора.

Отведоха го в стаята й и му позволиха да поседи край нея зад един сгъваем параван. На излизане сестрата го предупреди, че може да остане само до края на определеното за посещения време.

— Тя и без това няма да разбере, че сте тук — добави тя. — Ще спи непробудно до сутринта. Аз бих ви предложили да се приберете вкъщи, да се наспите и да дойдете пак, когато се събуди.

— Тогава ще постоя съвсем малко — каза Тим.

Щом остана насаме с Лора, той погледна мъничката й фигурка под чаршафите и бледото й, спящо лице. Можеше да си представи мъката и срама, които бе изживяла, щом е осъзнала случилото се. Той щеше да направи всичко по силите си, за да я накара да разбере, че грешката не е нейна, че бъдещето все още представлява отворена книга, а той я обича.

Мъчеше се да не се задълбочава в болезнените мисли, изпълващи съзнанието му. Спомни си колко щастлива бе Лора през тези последни седмици, как седяха заедно на дивана във всекидневната и тя отпускаше глава в скута му, а той я докосваше леко по корема и размишляваше над чудото на раждането.

Много отдавна, още когато за пръв път се влюби в Лора, тя му изглеждаше създадена за майка на сладки деца. Нещо в свежестта на полите й, в меката бяла кожа, в топлото й женско присъствие под шумящите дрехи му се струваше като самата същност на майчинството. Това бе онази Лора, която той почти изгуби през неотдавнашния болезнен период на брака им и отново намери с радост при новината за бременността й.

Опитваше се да не я обвинява за преумората й с фотоапарата. Прилошаваше му от мисълта, че когато това се е случило, тя се е намирала из опасните улици на Бронкс, правейки снимки на младите негодници. Толкова често се бе опитвал да я вразуми за тази нейна фотография, но тя не искаше да го чуе. Апаратът, подобно на зъл демон, подяждаше душата й.

И все пак докторът не смяташе, че тя е твърде деликатна, не я предупреди да внимава. Може би никой не бе виновен за случилото се. Може би то просто представляваше поредната порция лош късмет, стоварил се върху брака му, застанал помежду им, отдалечил щастието им с още една крачка от тях.

Тъкмо изглеждаше, че бебето ще оправи всичко. Бременността й приличаше на чудо, дошло да премахне подозренията му защо й е нужно толкова време, за да зачене, да успокои съмненията му във верността й, негодуванието му от другите й интереси, които я отвличаха от него.

А сега трябваше да започнат всичко отначало.

С тази мисъл наум Тим забеляза папката, окачена на таблата на леглото.

Той предпазливо се изправи, хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че не идва сестрата и внимателно я взе.

Вътре имаше няколко страници, изпълнени с нечетливия почерк на доктора. Тим разсеяно ги прелисти, търсейки несъзнателно нещо, което би могло да обясни случилото се нещастие.

Изведнъж погледът му попадна върху един абзац.

Предходна бременност е била прекратена през януари 1952 година чрез предизвикан аборт.

Въпреки че манипулацията не е била извършена в болнични условия, пациентката не е имала тежък кръвоизлив, инфекция или други сериозни последствия.

Връзката между предишния аборт и загубата на настоящата бременност не е ясна.

Тим замря. Прочете отново записа. Очите му бяха широко отворени, а земята сякаш се залюля под краката му. Дланите му върху папката се вледениха.

Аборт…

Погледът му се прехвърли от страховитата дума към спящата му жена и се върна обратно.

Аборт.

Усети в себе си тръпка, тъмна и студена като гроб. Тя се появи в стомаха му, плъзна се надолу по краката, нагоре по гръбнака и накрая го блъсна в сърцето. От парещата мъка дъхът му секна.

Аборт!

Погледна отново датата на листа. Преди шест години. Година преди тя да го познава. Една година преди той да се изкачи по онези стълби до мъничкия апартамент, в който тя шиеше.

Преди да е имал възможността да я защити, да я предпази от злобата на света, да й помогне срещу собствените й слабости — преди това някой мъж е легнал с нея и е посял семето си в слабините й, в нея е растяло бебе и тя го е унищожила.

Аборт!

Сега болката на Тим се превърна в черна, безумна, заслепяваща ярост. Всичко се размаза пред очите му — от тихата, спяща жена, толкова далечна и непозната в съня си, до белите чаршафи, голата стая и тихия коридор отвън. Целият безсмислен и убийствен свят отстъпи пред експлозията вътре в него.

Бебето на Тим беше мъртво. Женските слабини, били негов дом, го изхвърлиха като нещо недостойно за живот. Сякаш част от самия Тим бе убита, а кръвта на дедите му — пролята безпричинно от невидима ръка; същата ръка, която бе белязала плътта на любовта му, превръщайки я в нещо нечисто.

Болката, свита на пружина в сърцето му, сякаш оплакваше краха на надеждите, брака, бъдещето му, всичко, в което някога бе вярвал или лелеял. Той почувства с всяка клетка на тялото си триумфа на смъртта над живота, победата на измяната над любовта.

Ето че най-сетне прозря. Вече знаеше тайната зад всичко това, подлата тайна, подривала щастието му през всичките тези години на съмнения и борба.

С хладнокръвна предпазливост, която изуми самия него, Тим върна папката на мястото й. Погледна отново към Лора и очите му заблестяха с внезапна, проникновена сила, която я показваше в нова светлина. Той съзря истините, коварно скривани от нея, греховете, които не му бе признала дори в брачното им легло. Но тя се оказа недостатъчно хитра. Сега той знаеше. И това знание, изгарящо душата му, щеше един ден да се върне, за да й потърси сметка.

Той бавно се изправи, взе палтото си и излезе от стаята, оставяйки Лора зад гърба си.