Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (25)

Шеста глава

Лиз Бенедикт и Спенсър Кейн продължиха да се срещат през лятото и есента. Два пъти месечно тя взимаше самолета до Ню Йорк и оставаше там за уикенда. На няколко пъти Кейн я пресрещаше по средата на пътя, в Чикаго или Кливлънд.

Нямаше нужда да дава на Лу обяснения за пътуванията си. Той отдавна се беше примирил с независимото й съществуване. Нито пък трябваше да се опасява от подчинените си в „Телетех“. Всички те живееха в такъв страх от шефските й хрумвания и влиянието й в „Американска инициатива“, че я избягваха по всеки възможен начин.

По време на многото любовни срещи със Спенсър Кейн тя постепенно му разкри така наречения си голям план, изумяващ със своята грандиозност. Внимаваше да не го остави да схване всичко отведнъж. Разказваше му го на части, намеквайки двусмислено за идеите и двигателните му лостове, предизвиквайки по този начин отговорите, от които сама се нуждаеше, като същевременно го оставяше да мисли, че тези отговори съставляват основни елементи от собствения й замисъл.

Тя манипулираше неговото его точно толкова умело, колкото използваше и корпоративните му инстинкти. Това бе смело изпълнение, тъй като знаеше, че той бе недоверчив по природа, а й трябваше пълното му доверие, за да успее в своя план.

Лиз бе наясно, че страната, а подир нея и целият свят щеше не след дълго да е готова за цветната телевизия. Огромният и бързо растящ пазар на черно-бели телевизори го потвърждаваше. Но съвременната технология все още не успяваше да свали цената на един цветен телевизионен приемник до финансовите възможности на средното американско семейство. И големите телевизионни мрежи, макар и заинтересовани от абстрактната идея за цветни продукции и излъчване, бяха далеч от инвестиране на време и пари за превръщането й в реалност.

С други думи, беше дошло времето на цветната телевизия, но американската промишленост още не бе способна да създаде достатъчно икономичен продукт, за да може той да се купува.

И тук се намесваше Лиз. Чрез една сложна и свръхсекретна програма, започната и ръководена от нея в изследователския отдел на „Телетех“, бе открит способ, който можеше да предложи нова концепция за излъчване на цветния телевизионен сигнал, съвместима със сегашните методи на телевизионните мрежи. Процесът, наречен от инженерите на Лиз „сигнално сканиране“, бе толкова прост и ефикасен, че от приложението му цената както на излъчването, така и на приемането в цвят щеше да се намали наполовина. И като се вземеше предвид силната настояща икономика, беше почти сигурно, че цветната домашна телевизия ще се вмести в бюджета на американското семейство най-много до пет или шест години.

Лиз възнамеряваше да подготви продукта за продажба в момента, когато пазарът бъде готов да го купува.

Засега секретността бе от най-голямо значение за плана й поради няколко причини. Лиз не само искаше пълен контрол над проекта си; тя бе опипала достатъчно добре почвата, за да разбере, че никой от телевизионния бизнес няма изгледи да й помогне.

Собствените й колеги, ръководители в „Телетех“, бяха привърженици на теорията, че цветната телевизия представлява непрактична прищявка, чиято реализация се намира твърде далеч в бъдещето. В съзнанието им самата телевизия като алтернатива на радиото все още бе само един нов продукт. Имаше милиони американски семейства, които още не бяха решили дали да си купят първия черно-бял телевизор. Един цветен приемник на днешния пазар щеше да изглежда абсурден лукс и куриоз. Търсенето би било толкова незначително, че самият факт на предлагането му на пазара можеше да има отрицателни последици и да отложи цветната телевизия с трийсет години.

Такова беше преобладаващото мнение. Но Лиз можа да види късогледството му и да планира пазар, който, макар и невидим днес, щеше да узрее за агресивна експлоатация само след няколко кратки години.

Тя обясни всичко това на Спенсър Кейн. Логиката й бе неоспорима, още повече затова, защото собственото му бегло запознанство с телевизионните технологии му позволи да види красотата в нея. При това Лиз подслади предложението си, като имитира достатъчно обмен на мисли при разговорите в спалнята, за да накара Кейн да мисли, че половината от плана й е негова собствена идея.

Тя също така му обясни графика си във времето за реорганизация на целия телевизионен отрасъл в „Американска инициатива“, с перспектива да се създаде нов телевизионен филиал, който тя и Кейн щяха да оглавят. Тук ставаше дума за патенти и сложни машинации за добиване на изключителни права над цветния телевизионен пазар, което щеше да направи както Лиз, така и Кейн мултимилионери и корпоративни знаменитости, когато планът й дадеше плод. Властта им в рамките на „Американска инициатива“ щеше да бъде неограничена.

Междувременно имаше и неща, които Лиз не искаше да разкрива пред Кейн. Най-важното от тях бе един по-голям план, за който не бе казала нито дума на никого.

Лиз предвиждаше, че технологичната и финансова връзка между собствената й нова компания и големите телевизионни мрежи можеше да доведе до още по-близко партньорство. Чрез оказване на натиск по подходящи начини и в подходящо време тя щеше да получи такова влияние над програмните и рекламни планове на мрежите, каквото щеше да има и над механизма за излъчване на тези програми. И крайният ефект на инициативата й щеше да бъде контрол над целия развлекателен потенциал на медията, както и над техническите й функции, без да се излага на риск от държавно преследване за монополизъм.

Но тази крайна цел беше нейна тайна. Тя се намираше отвъд предстоящата сега битка, за която се нуждаеше от помощта на Спенсър Кейн.

За момента Кейн бе ключът към всичко. Лиз неслучайно си го набеляза като съюзник. Тя знаеше, че той притежава изключително голямо лично влияние върху някои влиятелни членове на Борда на директорите в „Американска инициатива“. Кейн представляваше тяхно създание и им бе правил някои доста грозни услуги в миналото, за което те му бяха признателни.

Той бе особено близък с един член на Борда с решаващи банкови връзки на име Пен Маккормик, помагал неколкократно на Кейн в „Американска инициатива“, а също така работил и в бордовете на няколко електронни корпорации, чиито производствени възможности бяха решаващи за замислената от Лиз реорганизация.

Спенсър Кейн бе пътеката на Лиз към Пен Маккормик, а Пен Маккормик представляваше царският път към нейното бъдеще в телевизионната индустрия.

Единственото препятствие пред Лиз бе вроденият егоизъм и безчестието на Спенсър Кейн. Самият факт, че се нуждаеше от такъв човек и се налагаше да му има доверие за известно време, я излагаше на риск.

Тя преодоляваше това препятствие по два начина. Първо, накара Кейн да разбере, че мозъкът и далновидността й бяха жизнено необходими за цялата схема. Тя толкова добре познаваше техническата страна на телевизионната индустрия, че той не можеше дори да се надява един ден да се сравнява с нея. А познаването й на пазара и възгледите на ръководителите на мрежите беше изключително. Влиянието и агресивността на Кейн бяха решаващи за плана, но той не можеше да го осъществи без Лиз. Тя бе незаменима.

Второ, сексуалният й контрол над Кейн стана тотален. През последните три месеца постепенно го остави да опознае тялото й с всичките му тайни мистерии и тъмни магии. Тя го разкриваше по малко на всяка нова любовна среща, изпълвайки прелъстяването си с умни, леки нюанси в поведението и допира си, намеци в усмивките и смеха си, леки подигравателни акценти в гласа, които го поставяха още по-сигурно под нейната власт.

В леглото тя свиреше върху него като на арфа, премервайки ласките си, за да увеличи възбудата му, преценявайки собствените си действия в отговор на нуждата му да изпитва болка, изваждайки го непрестанно от равновесие, за да може оргазмът му да достигне отчаяния си връх.

Тя бе такъв съвършен експерт върху ритмите на мъжкото желание, каквато бе и по отношение на опасностите в корпоративните води. Знаеше как да го принуди да чака, удоволствието си с миг повече, отколкото бе възнамерявал, да го накара да страда по пикантни начини, които не очакваше, да го застави да зависи от нейната съобразителност и изобретателност в леглото по същия начин, както и на деловата арена.

И тя избираше времето за посещенията си в Ню Йорк, за техните срещи, така, че да усили до крайност страстта му към нея, а се отдръпваше, когато сметнеше, че така щеше да го накара да я желае повече — по същия начин, както винаги недоизказваше цялата информация за големия си план, за да го държи постоянно в неизгодна позиция. Така че когато накрая се срещаха, желанието му бе толкова трескаво, колкото и алчността му за нейните идеи.

Сега Лиз виждаше такъв глад в очите му, какъвто липсваше преди няколко седмици. И го използваше безскрупулно. Когато седяха и разговаряха в хотелската си стая, тя внезапно придаваше на гласа си нотка на закачлива покана по средата на сериозно техническо обсъждане. Това го объркваше и сгорещяваше толкова много за прелестите й в спалнята, че той бързо се приближаваше с нетърпеливи за нея ръце. Налагаше се да прекратят дискусията си, докато тя свършеше да го дарява с наслада.

Постепенно започна да вижда този гладен поглед зад всичките му изражения, да чува стона на нуждата му зад всяка негова дума, независимо колко хладнокръвен се мъчеше да изглежда в присъствието й. Когато й се обаждаше по телефона в „Телетех“, често в съвсем неподходящи часове, тя знаеше, че обсебен от мисълта за нея, той не може да изкара деня си, без да приеме лекарството, което гласът й представляваше за него.

Сега Спенсър Кейн бе нейно създание. Не можеше да живее без нея нито в корпорацията, нито в леглото. Тя бе връзката му с живота.

Лиз се поздравяваше. За най-важния ход в кариерата си досега беше избрала правилната пионка. Инстинктът й бе сигурен, а прелъстяването безпогрешно.

Тя единствена бе господарка на съдбата си.

Но гордостта я заслепяваше за тънкостите на случайността. С растящото си самочувствие тя не успя да прецени всички възможности.

На пети ноември Спенсър Кейн се срещна с Пен Маккормик в щаба на „Американска инициатива“ в Рокфелеровия център в Манхатън.

Маккормик, добродушно изглеждащ мъж около четирийсетте, баща на голямо семейство с шест деца, държеше всичките им снимки върху бюрото си и демонстрираше напълно американско, бащинско отношение към подчинените си. Можеше да си го позволи. Благодарение на огромното богатство на фамилията на жена си, беше придобил достатъчно акции на „Американска инициатива“, за да бъде неуязвим за различните заговори на колегите си ръководители, които иначе можеха да бъдат насочени срещу него. Нямаше как да го уволнят. Мястото му в Борда на директорите бе сигурно.

Маккормик беше неуморимият спонсор на Спенсър Кейн от шест години насам. Многото му услуги за Кейн не бяха съвсем безкористни. Маккормик имаше амбиции да контролира главните решения на Борда в различни ключови области, включително образуването на филиали и вътрешната организация. И тъй като останалите членове до един бяха негови врагове, единственият начин, по който можеше да повлияе на гласуването им, бе агресивно да разширява собствената си власт над различните компании, съставящи „Американска инициатива“.

И тук влизаше в играта Кейн. Като се местеше от компания в компания в рамките на конгломерата, той можеше да разширява връзките и влиянието на Маккормик, като в същото време го държеше в течение на многобройните интриги, плетящи се по тъмните ъгли, където един голям шеф от Ню Йорк като него не можеше да погледне. От своя страна, Маккормик защитаваше Кейн от по-големите акули, които можеха да поискат да си поделят кръвта му през годините. Така Спенсър Кейн беше очите и ушите на Пен Маккормик и негов осведомител в корпорацията.

А имаше и друга причина за близките им отношения.

Днес Спенсър Кейн седна на стола за посетители срещу огромното писалище от тиково дърво на Пен Маккормик и заговори, без да отваря куфарчето си.

— Всичко е готово — рече той.

Маккормик го изгледа внимателно.

— Информира ли Уорнър и Каткарт?

Това бяха председателите на бордовете на важни фирми за електроника, свързани чрез договори с „Американска инициатива“.

Кейн кимна.

— Поддръжката от тяхна страна е осигурена. Те само чакат да им се обадиш.

— А Форбс? — попита Маккормик, имайки предвид инвеститора банкер, чиято помощ за финансиране на първите придобивки беше задължителна.

— Той е готов — каза Кейн. — Хората му също.

Настъпи пауза.

Кейн заговори пръв.

— Бордът ще се съгласи ли? — попита той просто за да го чуе още веднъж.

— Остави това на мен — отвърна Маккормик и го погледна остро. — Кажи ми, как е госпожа Бенедикт?

Спенсър Кейн се усмихна.

— Госпожа Бенедикт никога не е била по-добре.

— Тогава нека вдигнем тост. — Маккормик извади бутилка дванайсетгодишен скоч и наля две чаши. — За бъдещето.

Кейн вдигна чашата си.

— За бъдещето.

Когато свършиха, те се изправиха и отидоха до вратата.

— Ще започнем утре — рече Маккормик. — До петък вече всичко ще е приключило.

Спенсър Кейн протегна ръка. По-възрастният мъж я стисна топло и я задържа, докато доближаваше лицето си до това на Кейн.

Изразът в очите на Пен Маккормик се бе променил. Той заговори шепнешком.

— Ще те видя ли утре вечер? — попита.

Кейн протегна един дълъг пръст и го прекара надолу по бузата и под брадичката на приятеля си.

— Разбира се — каза той и нотка на женска закачливост се прокрадна в гласа му. — Не бих искал да си самотен, Пен.

Маккормик кимна. Застанал на прага, той гледаше как Кейн излиза през външния офис и очите му следяха стройната фигура и красивото лице на по-младия мъж.