Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (9)

Осма глава

Сакраменто, Калифорния, 19 юли 1951 г.

Луис Бенедикт беше един доволен човек.

Неговата средно голяма компания „Електронни изделия Бенедикт“ имаше добра печалба и се разрастваше бързо след едно трудно начало, което го принуди да работи и нощем почти цели десет години. Парите, заети навремето от богатия му тъст за започване на бизнеса, бяха отдавна и изцяло върнати. На четирийсет и шест години Лу най-после бе господар на собствената си съдба.

Той гледаше на ранните дни на кариерата си — в началото като инженер в една голяма корпорация в Сан Диего, после първите години на брака с Барбара, раждането на децата, дългата борба да изправи фирмата си на крака — като на необходим процес, изкачил го щастливо на платото, върху което бе стъпил сега.

Имаше три прекрасни деца — Мат на шестнайсет, Синди на тринайсет и Джойс на единайсет години. Притежаваше хубава къща с четири спални в престижен квартал на Сакраменто. Имаше добри съседи и приятели, които се възхищаваха от него и Барбара, както и място в обществото. Беше може би малко уморен от напъните си през последните петнайсет години, но и доволен от постигнатите резултати.

Днес можеше да гледа напред към стабилизиране на пазара си в Северна Калифорния и надолу по крайбрежието към Лос Анджелис и Сан Диего, а може би скоро щеше да отвори нови клонове и на други места на запад, тъй като поръчките му в цялата страна се увеличаваха. Бизнесът беше добър. Всъщност почти прекалено добър. Следвоенната икономика имаше нужда от фирми като тази на Бенедикт, защото електрониката представляваше част от вълната на бъдещето, заливаща американската индустрия и технологии.

Лу се ужасяваше от перспективата за откриване на нови клонове, от необходимостта да търси мениджъри — наемането и уволнението на хора бе единственото нещо в бизнеса, което наистина мразеше и в което не беше много добър, защото така трябваше да поверява важни решения на други и после да се тревожи за проблеми, с които не се е занимавал лично.

И тъй, той изчакваше момента, гледайки как заводът се мъчи да изпълни валящите поръчки, и слушаше оплакванията на своите търговски представители, горди с новите си завоевания в отдалечени градове и настояващи пред него да разшири бизнеса си.

Лу бе такъв началник, който трябва да пипне всичко със собствените си ръце. Не само познаваше всеки служител в „Електронни изделия Бенедикт“, но и всяка поръчка за материали, всяка схема на чертожната дъска и целия финансов баланс още преди счетоводителите си. Можеше да свърши работата на всеки работник и често го правеше, когато някой се разболееше. Много вечери се връщаше у дома с черни нокти и изцапана риза и се усмихваше на оплакванията на жена си, че сам върши работата на целия завод.

Приятелите му го наричаха „мека Мария“. Той познаваше семействата на работниците си, обаждаше им се по телефона или лично ги посещаваше в трудни моменти и дори им даваше безлихвени заеми от собствения си джоб. Преди десет години измисли схема за разпределяне на печалбата и това не само накара работниците да го обичат, но и му спечели епитета „идеалният бос“ в калифорнийските вестници. Никой от талантливите млади мениджъри на фирмата не би и помислил да я напусне срещу по-висока заплата другаде. „Електронни изделия Бенедикт“ представляваше това най-рядко сред редките изключения в бизнеса — едно голямо, щастливо семейство.

Лу беше възпълен, подобно на всеки мъж на неговите години, който пие малко повече бира в неделя, мартини вечер и яде твърде много хамбургери с пържени картофи в случаите, когато работата не му позволява по-ниско калоричен обяд. Той не бе красив мъж, но с червендалестото си лице, загоряло от играта на голф под горещото слънце на Сакраменто, добре скроените костюми, сивеещата пясъчноруса коса и малко мечтателните си очи притежаваше напълно американския вид на напорист, приятен за окото преуспяващ мъж.

Освен това, разсъждаваше той, когато се спираше пред образа си в огледалото, нямаше нужда да изглежда като Кари Грант^[1], за да бъде човекът, който беше, и да върши работата, която вършеше.

Лу Бенедикт бе ако не най-надареният сред хората, то със сигурност един стабилен и честен човек; и ако не се чувстваше най-щастливият мъж, то поне бе доволен от живота си. Концепцията за пълно лично удовлетворение, малко смътна за него дори през пубертета и колежанските му години, беше отдавна изместена от успокояващата ценност на тежкия труд.

Отношенията му в спалнята с Барбара — жена с приятна външност и кестенява коса, произхождаща от стара южнокалифорнийска фамилия, която той смяташе за истинска красавица, когато го прие преди деветнайсет години — не бяха вече някогашните, но те все така бяха всеотдайна двойка и постоянството на привързаността помежду им компенсираше липсата на една по-страстна връзка.

В крайна сметка Лу Бенедикт чувстваше, че има всичко необходимо в този живот. Миналото и бъдещето му се срещаха в едно топло, комфортно гнездо на надежди и задължения, които напълно компенсираха пропуснатите по пътя по-бурни вълнения и преживелици.

Или поне той си мислеше така.

— Тук е госпожица Дамерън — каза по телефона шефът на „Личен състав“. — Дошла е заради вакантното място в производствения отдел. Няма никакъв опит, но е показала страхотни резултати на теста и има диплома от университета в Уисконсин.

— Какво я води толкова надалеч? — попита Лу.

— Не идва от Средния запад. Израсла е в Калифорния. Според документите й в колежа е имала среден успех 3,5. И… всъщност мисля, че трябва да я приемете, сър.

Лу знаеше какво означава това. Кандидатката сигурно бе направила прекрасно впечатление на кадровика с външния си вид и той не е видял никакви пречки тя да вземе мястото. В крайна сметка решението оставаше за него.

— Добре, изпрати я — рече той.

След минута на вратата се почука и секретарката надзърна в кабинета му, за да обяви пристигането на госпожица Дамерън. Обличайки сакото си за повече тежест, Лу се изправи и излезе иззад бюрото.

Една висока, много красива червенокоса жена, изумително младолика за двайсет и двете си години и същевременно доста самоуверена, за да е толкова млада, влезе в офиса и протегна ръка.

— Здравейте, госпожице Дамерън — каза Лу и й посочи креслото за посетители. Докато сядаше, той я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Деловата й пола обгръщаше дълги аристократични крака. С тихо шумолене чантата й се прислони на килима до крака на стола.

Погледна го с поразителните си зелени очи, чиито дълбини разказваха една много по-сложна история, отколкото внимателното изражение на повърхността им. Сега той осъзна, че тя бе повече от красива.

— Е — започна той, — чух от личния състав някои впечатляващи неща за вас, госпожице Дамерън. — Кажете ми, какво ви заинтересува в електрониката? Ние сме компания, която сякаш е малко встрани от пътя на млада жена с образование от… кой колеж беше?

— Университетът в Уисконсин, Медисън, сър — каза тя, отпускайки ръце в скута си.

— Какво ви накара да отидете да учите чак в Уисконсин? — попита Лу, насилвайки се да срещне погледа й, макар че очите му се изкушаваха да се плъзнат по гладките, дълги извивки, лесно видими под полата и блузата. — В тази част на страната става доста студено, нали?

Тя се усмихна. Това бе мека, елегантна усмивка, която го стопли и същевременно смути някаква тайна част вътре в него.

— В Уисконсин имаше добра бизнес програма — каза тя, — а и ми дадоха стипендия. Затова отидох там. Но целият този студ и сняг не бяха за мен. Веднага след дипломирането си се завърнах в Калифорния. Винаги съм искала да направя кариерата си тук.

Документите й бяха отворени пред Лу и той видя, че родителите й не са живи. Разбра, че е останала сирак твърде млада. И макар държането й да бе много сдържано и дори официално, той долови зад него една вътрешна жар, толкова женска, че усети как една част от сърцето му се отваря към нея.

— Започнах да търся из обявите за работа в търговските списания — говореше тя — и веднага забелязах вашата. Интересувам се от управлението на материалите и производството. Знам и някои неща за електрониката още от училище. Обичам хората тук и… нали разбирате, вашата компания има доста добра репутация, господин Бенедикт. Реших, че си струва да опитам. — Тя се усмихна. — Разбира се, всичко зависи и от вашето мнение за мен.

Лу започна да обяснява за продукцията и пазарите на компанията си. Докато го правеше, забеляза как кандидатката кръстоса крака. Имаше фигура на манекен, висока и прилична на амазонка със стройните си линии. Пламтящата червена коса, примесена със злато, увеличаваше силата на излъчването й, както и безупречното млечнобяло лице, осеяно с лунички като слънчеви петънца.

Тя зададе няколко проницателни, проучващи въпроса, докато Лу обясняваше, и те потвърдиха, че се е подготвила добре и знае какво движи този вид бизнес. Това го впечатли.

Но не толкова, колкото бедрата й, които помръдваха леко, докато слушаше, или стройните прасци, чийто форми прозираха иззад тънките чорапи. Тя притежаваше най-красивите крака, които бе виждал извън модните списания.

Позата й на стола беше точно като за събеседване и все пак леко предизвикателна. Дори кръстосаните в скута й дълги пръсти приличаха на творения, способни на невъобразими сексуални подвизи. Кичур от косата падаше върху рамото й с очарователна естественост, а погледът й не се откъсваше от неговия и неуловимото му изражение сякаш го галеше от разстояние.

Докато разглеждаше всеки детайл от физическото й присъствие, привлекателността й в неговите очи нарастваше в геометрична прогресия. Без да ще, той попадаше под нейното обаяние.

Лу не беше достатъчно обигран светски човек, за да осъзнае, че е свидетел на едно от най-добре пресметнатите представления на езика на тялото, изигравано някога пред уязвим работодател. Той знаеше само, че заради погледа в очите и усмивката на устните й, в съчетание с очевидната й подготвеност, не може да й откаже място в компанията си.

Когато завърши речта си, тя го изненада, като посочи фотографията на Барбара и децата на рафта зад бюрото му.

— Имате чудесно семейство, сър — каза тя. — Децата ви приличат на вас.

— Благодаря — каза той и се обърна да погледне снимката. — Макар да не съм сигурен, че е за добро. Всъщност в семейството ни Барбара е човекът, чиято глава стои здраво на раменете.

Докато говореше, скритият в комплимента й смисъл намери пътя си до сърцевината на мъжките му инстинкти. Тя го поздравяваше както за красивото му семейство, така и за неговата мъжественост.

Той трябваше да се насили да срещне погледа й, задавайки още няколко формални въпроса. Отговорите й бяха кратки и точни. Лу се впечатли от тихото й достойнство и самообладание и бе прелъстен от прошепнатата интимност в гласа и поведението й.

Накрая не оставаше нищо друго, освен да се предаде.

— Е, добре — въздъхна той. — Трябва да ви кажа, госпожице Дамерън…

— О, моля ви, наричайте ме Лиз.

— Лиз, тогава — усмихна се той. — Трябва да ви кажа, Лиз, че „Електронни изделия Бенедикт“ е заинтересувана от вас, в случай че и вие се интересувате от нея. Ако може да се съди по образованието и подготовката ви, ще имате добро бъдеще тук. Ние сме малка, силна компания и работим здравата като един сплотен екип. Не сме „Дженерал Мотърс“, но се гордеем с това, което правим. Тук може и да не станете знаменита, но ще бъдете уважавана и ще научите бизнеса си толкова добре, колкото и на всяко друго място.

При добрата новина лицето й светна, добивайки още по-прелестен и момичешки вид отпреди.

— Благодаря, господин Бенедикт — каза тя. — Оценявам доверието, което ми оказвате. Няма да ви разочаровам.

Те станаха едновременно. От изправянето на тялото й пред него едва не му се зави свят. Твърди гърди опъваха меката коприна на блузката, а бедрата й се движеха прелъстително под полата. Тя бе толкова рядка красавица, че не беше възможно да се оценят всичките й качества за краткото време на едно събеседване.

Но той вече разрешаваше този проблем. Отсега нататък щеше да вижда често Лиз Дамерън във фирмата.

— Кога бихте искали да започнете? — попита той.

— Няма по-подходящо време от сега. — Чантата бе в ръката й.

— Добре тогава, аз лично ще ви отведа до вашия отдел и ще ви представя на Лари и Том. Те ще ви въведат в работата.

Докато вървяха към асансьора, той я попита има ли къде да живее. Тя отговори, че сега е при една приятелка, докато си намери собствен апартамент. Той предложи да й предостави няколко дни за това, но тя отказа с усмивка. Лу се мъчеше да не гледа тялото й, докато влизаше пред него в асансьора, и се питаше дали някой не ги е видял заедно по коридора.

След пет минути я представи на персонала в отдела и се запъти обратно към кабинета си. Почувства някаква странна болка, когато си взе довиждане с нея, защото очите й сякаш изразяваха меланхоличен намек на съжаление, докато се сбогуваше. Тя му махна леко през стъклената врата и се обърна към Лари Уитлоу, ръководителя на отдела.

Когато се озова отново на спокойствие зад бюрото си, Лу почувства някакво удоволствие, граничещо с вина, защото образът на новото момиче оставаше в паметта му. Той откри, че въпреки желанието си, не можеше да се концентрира върху работата и фантазираше кога можеше да я види отново.

Този ден на вечеря остана замислен, докато Барбара и децата му разказваха какво са правили през деня. Жена му забеляза изпълнения му с копнеж поглед.

На другата сутрин обаче работата започна както обикновено, той пристигна рано в офиса и вниманието му моментално бе ангажирано от дузина различни задължения.

Като зает човек, Лу Бенедикт така и не помисли да провери в регистъра на университета в Уисконсин записа за дипломата на младата Дамерън, или да й поиска копие от нея. Нямаше време за такива формалности в днешния конкурентен делови свят. Освен това Лу не беше подозрителен човек.

Затова и никога не заподозря, че младежката свежест на Лиз Дамерън може да се дължи на факта, че в действителност тя бе само на осемнайсет години.

Наистина, след професионалното й представяне в офиса му, подобна идея бе просто немислима.