Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (70)

Двадесет и първа глава

Даяна седеше в гримьорната на едно телевизионно студио в центъра в очакване да й направят запис за вечерните новини.

Беше облечена в класически костюм Норел — сдържан и с изчистени линии, перлен гердан и същите обици. Това бе най-елегантното й неофициално облекло, подходящо за заета, светска жена, спряла да побъбри с пресата посред забързания си ден.

Интервюто щеше да бъде повърхностно, разбира се. Очакваше да я попитат за кампанията на Хал за място в Сената, за плановете й за живота във Вашингтон, за гордостта й от нейния съпруг след блестящата му победа в програмата „Вашингтон днес“.

Сега, когато Хал излезе на първа позиция в допитванията до общественото мнение, я засипваха с молби за подобни интервюта. Смяташе се за сигурно, че тя скоро ще бъде най-красивата съпруга на сенатор във Вашингтон и блестяща представителка на Ню Йорк пред целия политически свят. Като такава, представляваше не по-малко желан обект за интервюта от самия Хал.

Даяна се мъчеше да изчисти съзнанието си за предстоящата беседа. Трябваше да се бори със съчетания ефект на двеста милиграма успокоително и две чисти водки, погълнати през последния час. Чувстваше се като фигуристка, чийто кънки превръщат леда под краката й в киша. Самото средство, което й позволяваше да понесе предстоящото изпитание, отнемаше силите и самообладанието й.

От нощта след паметното телевизионно предаване животът на Даяна излезе от обичайното си русло. Когато Хал я отхвърли така брутално, след като почти бе готов да я люби, тя разбра, че се е случило нещо ужасно. В този момент изчезна и последният остатък от самоуважението й. Тя подозираше, че той е разбрал колко е пияна и дори се питаше дали не е намерил бутилката й в банята.

Каквато и да бе истината, Даяна разбра, че той вече не я иска. Отказът му от тялото й бе изпълнен със съжаление и презрение. А когато се събуди на другата сутрин, не го намери до себе си в леглото.

Оттогава обществените й отговорности пред Хал се бяха утроили, а способността й да се справя с тях бе сведена до небивал минимум. Сякаш тя и Хал се разделиха напълно точно тогава, когато цялата нация развълнувано ги поздравяваше с отворени обятия като бъдещите любимци на Сената.

Дълбочината на тази лъжа се оказа прекалено голяма за Даяна. Тя бе лъгала през целия си живот, но след брака някак си очакваше Хал да изпълнява ролята на мрежата под тази акробатика от лицемерие.

А сега Хал вече го нямаше. Оставаха й само водката и успокоителните с техните коварни предимства и ужасната дан, която им заплащаше. Те й даваха глас, за да отговаря на кошмарните, усмихнати интервюиращи. Но този глас бе изпълнен с малки запъвания, с незначителни заваляния на речта, ужасно доловими за самата Даяна, а може би вече и за околните.

Хапчетата бяха нейното лекарство и отрова, благословия и проклятие. Би дала всичко, за да се откаже от тях и да опита отново да заживее нормално. Но преди всичко тя изобщо никога не бе живяла. Цялото й съществуване бе изтъкано от лъжи, така че нямаше дори къде да се завърне.

И Хал вече не беше с нея. Тя бе сама.

До интервюто оставаха пет минути. Тя огледа гримьорната с нейните покрити със списания маси, охлузените дивани, туристическите плакати по стените, тъжната кана с кафе и подноса със сладкиши. Отдавна бе научила, че телевизионните гримьорни представляват мрачни места. Продуцентите сякаш изпитваха удоволствие да не си дават труд за малко повече елегантност и блясък. Цялото лустро бе предназначено само за телевизионния екран. Всичко зад камерата в едно телевизионно студио беше мръсно, претрупано, тъмно и някак отблъскващо.

Даяна тъкмо протягаше ръка към едно от списанията, когато на вратата се почука и един куриер надникна с пъпчивото си лице.

— Госпожа Ланкастър? — попита той.

— Да?

— Има пакет за вас, мадам.

Той влезе и й връчи голям кафяв плик. Върху него нямаше пощенски марки, нито обратен адрес, а само името й с печатни букви.

Куриерът излезе, без да й поиска подпис за доставката.

Озадачена, Даяна отвори плика, предполагайки, че съдържа нещо, свързано с програмата.

Когато съдържанието се плъзна в скута й, дъхът й замря в гърлото.

Голите гърди на Линда Престън блестяха бели и гладки от една увеличена фотография. Те бяха притиснати към тези на Даяна, докато двете жени се прегръщаха сред измачканите чаршафи на хотелско легло. Линда се бе надвесила над Даяна, ханшът и бедрата й бяха очертани в светлина и сянка, а устните й докосваха тези на Даяна в нежна целувка.

Даяна със стон пъхна снимката обратно в плика. Озърна се и благодари на щастливата си звезда, че в гримьорната нямаше никой друг.

После предпазливо погледна отново. Вътре имаше половин дузина фотографии и всички бяха недвусмислени като първата. Снимките бяха зърнести, но красноречиви и почти поетични в своето разкриване на тайния секс между жени. Тя и Линда бяха показани във всички чувствени пози на любовта си, с преплетени ръце и крака, с устни, езици и пръсти влажни от страст, и с разкривени от възбуда лица, докато се наслаждаваха на взаимната си голота.

Даяна прибра снимките обратно в плика. Изправи се на крака, почувства главозамайване и отново седна. Чудеше се колко минути или секунди й оставаха, преди продуцентът да влезе и да я повика в студиото.

Пое си няколко пъти дълбоко дъх, опитвайки се да проясни съзнанието си. После потърси в плика някакво писмо или бележка. Такива нямаше.

Какво означаваше това? Какво искаха от нея? Кой можеше да й е сторил това?

Накрая се сети да огледа самия плик. Намери каквото търсеше от вътрешната страна на капака.

Там имаше няколко думи, написани с черен флумастер.

„ЧАКАЙ ДА ТИ СЕ ОБАДЯ.“

Даяна стисна с всички сили очи за един дълъг миг, сякаш за да прогони току-що видения кошмар. Една-единствена сълза се търкулна изпод миглите й надолу по бузата.

После стана, излезе от гримьорната и напусна студиото, без да се обади на никого.