Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (11)

Десета глава

Слава богу, че има сесии, повтаряше си Лора през дните, последвали тревожната й вечер с Натаниел Клиър.

Единствената преграда, останала между нея и непоносимите й чувства, бе нетърпящата отлагане работа. Тя ходеше на лекции, обядваше бързо в закусвалнята, учеше повече от всякога в библиотеката и се готвеше за изпитите си със затъпяващо отчаяние. Преминаваше огромно количество материал, чудейки се дали нещо ще й остане в главата, защото съзнанието й приличаше на черен океан, в който всичко, плуващо по повърхността, можеше всеки миг да потъне на дъното.

Правейки си кана след кана кафе в апартамента, тя се зарови в европейската история, двата курса по изкуство и курса по биология — най-трудният от всички. Знаеше, че на изпитите ще се задават много конкретни въпроси с дати, имена и биологична класификация, от чиято сложност й се виеше свят.

Тя се потопи във фактите, сякаш те бяха лекарство, способно да я заслепи за всичко останало. С отминаването на дните започна да изпада в едно напрегнато и нервно безразличие и така се почувства по-добре. Усещаше дълбоко в себе си странна, подобна на бавен огън топлина, но ръцете и краката й оставаха по цял ден студени. Светът й изглеждаше много далечен и поради това лесно поносим.

Насили се да отиде на последната лекция на Натаниел Клиър преди сесията, но не можа да седне на обичайното си място на дванайсетия ред отляво. Вместо това седна високо горе, сред сенките на лекционната зала, заедно със студентите, които се страхуваха да не ги вдигнат или отсъствието им да не се забележи, когато не идваха.

Отвори тетрадката си, решена да си води бележки по лекцията на Клиър, без да обръща внимание на мъжа, стоящ зад думите. Докато го правеше, забеляза работата си върху Джорджоне и Мане, която той бе оценил така високо. Беше изпаднала от тетрадката й и тя я постави на съседната седалка.

Захвана се да записва лекцията с абсурдни подробности. „Розовата гола“ на Матис бе проектирана на екрана над катедрата и с ъгъла на окото си тя видя как показалката му обхожда смелите линии на повдигнатото женско коляно, извивката на бедрото, красивата загатната структура на ръцете и дребната глава, умалена от художника заради цялостната композиция и все пак сякаш още по-впечатляваща заради това.

Лора драскаше дума подир дума казаното от Клиър, без да вдига очи към подиума. Почувства, че по някакъв странен начин потокът на мислите му сякаш сам излиза изпод писалката й, използвайки я като посредник за нанасяне на точната им същност върху страниците на тетрадката. Лора наблюдаваше с почуда този процес, възхитена от пронизващата сила на интелекта му дори сега, когато бе затворила периферното си зрение за неговия нервно крачещ напред-назад силует.

През паузите в писането дочу шепот от реда зад себе си. Бяха момичешки гласове, изразяващи женското си възхищение от далечната фигура на професор Клиър. Техните реплики съдържаха откровено сексуално любопитство към него.

Лора ги позна. Това бяха три момичета, които бе забелязвала в залата и преди. Винаги седяха отзад, където можеха да си шепнат, без да ги чуват. Учеха изкуствоведство в горния курс и ги бе срещала понякога пред канцеларията на факултета.

Макар да посещаваха този курс, всъщност бяха чисто и просто почитателки на Клиър, следващи го във всичките му часове. Неговата мистика ги беше обзела, както впрочем и почти всички останали, и обичаха да остават в неговата сянка колкото се може по-дълго.

Въпреки че не личеше той да им обръща особено внимание, а понякога правеше и саркастични забележки в клас „за жената, следваща изкуство с цел получаване на бакалавърска диплома“ и за „сексапилната млада студентка, която от сърце казва на професора си, че би направила всичко, за да получи добра оценка по предмета му“, това не ги обезкуражаваше и те продължаваха да посещават часовете, разменяйки тихите си шепоти относно външния вид и предполагаемата му сексуална мощ, като го поглъщаха с погледи и много рядко записваха нещо от лекциите.

Най-красивата от тях бе блондинка на име Сандра Рихтер. Лора знаеше името й, защото и двете посещаваха курса по съвременна живопис, където Сандра имаше неприятния навик постоянно да вдига ръка към професор Цукерман с досадни и смешно плиткоумни въпроси.

Лора отклони вниманието си от момичетата зад нея. Но ехото от шепота им продължи да я тревожи, защото сега мистерията на секса я занимаваше дълбоко.

Нещата се развиха така, че сляпото отдаване на Лора на учението постигна желания ефект.

Тя знаеше всички отговори на изпита си по европейска история и написа едно стегнато и смислено есе върху влиянието на Тройния съюз на Бисмарк върху равновесието на силите в Европа до Първата световна война. На изпита по биология си проправи без грешка път през размножителната, храносмилателната и нервната системи на безгръбначните, фотосинтезиращата способност на растенията и тънкостите при оплождането на цветята. Отговори на всички въпроси от изпита по съвременна живопис така, както знаеше, че ги иска професор Цукерман, и накрая изля целия си ум и енергия на трудния изпит при Натаниел Клиър.

Когато всичко приключи, в един петъчен следобед Лора вървеше бавно от университета по централните улици към дома си. Беше мрачен, дъждовен ден и тя помисли, че светът никога не бе изглеждал тъй приятно хладен и настройващ към съзерцание.

Изкачи безкрайните стъпала до апартамента си, без да се умори, въпреки че през последните дни спеше малко. Чувстваше се отвъд умората, отвъд всичко, освен онова равнодушно откъсване, където нищо не можеше да я засегне.

Бе седнала на ръба на леглото си, твърде замислена, за да се сети за вечеря, когато чу звънеца.

Тя се стресна и дойде на себе си. За пръв път, откакто бе започнала следването си, някой звънеше на вратата. Не бе чувала този звук от деня, в който чичо Карол и братовчед й Уейн й помогнаха да качи по стълбите нещата си, преди да се върнат обратно към собствения си живот в Куинс.

— Кой е?

Гласът в микрофона беше мъжки, но неразбираем. Наложи се отново да попита.

— Нейт Клиър е — разбра накрая. — Нося ти нещо.

Лора пребледня.

— Така ли… какво? — попита неловко.

— Работата ти върху Джорджоне — чу се изкривеният глас, в който обаче тя долови сега ехо от дълбокия, плътен тон на професора. — Някой я е намерил в лекционната зала. Сигурно си я забравила.

Дъхът на Лора замря в гърлото й. Несъзнателно бе чувствала липсата й досега. Но звукът на гласа по домофона предизвика потиснатия спомен и тя веднага осъзна, че да, работата беше загубена, нямаше я в тетрадката й. Сигурно я бе оставила някъде или просто бе изпаднала.

Разполагаше със секунда, за да реши какво да прави. Гласът на професора бе строг и делови, лишен от хумор или топлина.

Тя отчаяно погледна към претрупания малък апартамент зад гърба си. Видя й се особено мизерен с грозната мивка и печка, пожълтяла мазилка, очукани стари мебели и мръсния прозорец към отдушника навън.

После се обърна обратно към домофона. Със затворени очи и празно съзнание натисна бутона, за да отвори входната врата.

Отстъпи крачка назад, сякаш уморена от стореното. В огледалото над мивката й се мярна собственото й отражение. Изглеждаше ужасно. Косата й бе сплъстена и разбъркана от вятъра. Страните й бяха хлътнали от неотдавнашната преумора. Съзря гребена върху плота и бързо го прекара през косите си. Беше прекалено късно да сложи малко руж на бузите си. Той щеше да е тук след няколко секунди.

Тя вдигна палтото си от стола и го закачи на куката до вратата. Бутна книгите от леглото, хвърли един последен, безпомощен поглед към четирите си пусти стени и се изправи вцепенена пред вратата.

Чу бързи, енергични стъпки по стъпалата. Той вероятно ги вземаше по две наведнъж.

После на площадката настъпи тишина, след което силно почукване на вратата я накара да подскочи. Тя пристъпи напред, поигра си с резето, което сякаш нарочно заяде, и накрая натисна дръжката, за да отвори.

Без да иска, стори крачка назад. Натаниел Клиър стоеше пред нея и черната му коса блестеше под светлината на голата крушка на площадката. Носеше кожено яке, обгръщащо гръдния кош и раменете му. Тя зърна плътно прилепналите му тъмни панталони, подсказващи котешката пъргавина на краката му.

Заедно с него в стаята нахлу свеж въздух и тя го почувства с кожата на лицето си.

— Загубила си това. — Той вдигна ръка с есето й. — Някой го занесъл в канцеларията и оттам ми го дадоха. Реших, че мога да ти го оставя на път за вкъщи. Сигурно не би желала да се изгуби, след като толкова добре си го написала.

Забеляза, че той държи в ръка и изпитна бланка, която сега отдели от есето.

— Донесох също и курсовата ти работа — каза. — Прегледах я тази сутрин. Отличен, разбира се. Добре си се справила.

Изражението в очите й го накара да замълчи. За момент той постоя неподвижен в рамката на вратата. Сетне влезе и бавно я затвори след себе си.

Ръцете й висяха отстрани на тялото, с треперещи, обърнати към него длани. Тя не можеше да види израза на молба и капитулация в очите си.

След пауза, която й се стори най-дългото изпитание, което някога бе преживявала, тя се озова в прегръдката му. Обятията му й бяха по-познати дори от дома край нея. Сякаш никога не го беше оставяла, сякаш този глупав период на труд и студено безсъние никога не ги бе разделял.

Сетивата й се преизпълниха с облекчение, щом разбра, че не е в състояние повече да сдържа бурята в себе си. Дланите й по някаква собствена воля се озоваха на хълбоците му. Целувките му докосваха веждите, клепачите, бузите й.

— Знам, Лора — шепнеше той в ухото й и пръстите му я галеха по косата. — Знам всичко.

Лицето й се повдигна към неговото и тя отвори устни, за да приеме гладкия мъжки език, който намери нейния и бавно го загали. Горещият флуид, ужасил я преди седмица, се върна отново, облизвайки с огън краката й, карайки коленете й да се подкосят и събуждайки чувствата й още по-приятно сега, когато бе загубила силата да се съпротивлява.

Бе дошло време да отпусне ръце и да се отдаде на онова, което трябваше да дойде. И тя го стори с благодарна въздишка.

— Моята сладка Лора — шепнеше Натаниел Клиър, изглежда разбрал както нейната борба, така и радостта от капитулацията. — Сега всичко е наред.