Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (39)

Двадесета глава

Седмица по-късно Лора седеше в работната си стая в магазина.

Беше единайсет и половина сутринта и тя се чувстваше така, сякаш се намираше в центъра на циклон. Бизнесът се разрастваше и направо излизаше изпод контрол след покровителството на Даяна Столуърт. „Лора ООД“ доби известност сред богаташите и полубогаташите от Ню Йорк, Филаделфия, Бостън и дори Вашингтон. Нови клиентки чакаха реда си за проби, а Лора и шивачките й безнадеждно изоставаха в опитите си да изпълнят приетите поръчки дори само на най-верните клиентки.

Никога преди малките размери на предприятието не бяха ставали такава очевидна пречка. Предсказанието на Тим отпреди много месеци се сбъдна: Лора не бе в състояние да задоволи пазара, създаден от собствената й работа. Скоро нещо трябваше да се случи. Или тя щеше да се принуди да започне да връща клиентките, или трябваше да отвори собствена фабрика за производство на дрехите си, което бе голям финансов риск.

В момента, колкото и да беше абсурдно, тя се намираше сама в магазина. Мередит и нейната помощничка Джуди бяха навън, за да се срещнат с един дизайнер на платове от Канада, чиято работа неотдавна бе впечатлила Тим и Лора. Едната от продавачките, Хана, се обади, че е бодна, а другата, Пам, бе спукала гума на моста Уилямсбърг и нямаше да пристигне преди обяд. Рита се намираше зад ъгъла при шивачките, а Тим както обикновено бе тръгнал на една от тайнствените си, но необходими мисии, които го ангажираха извън магазина през по-голямата част от времето.

Лора трябваше да държи крепостта сама до пристигането на Пам. В един часа щеше да дойде важна клиентка от Лонг Айлънд на име госпожа Де Форест, за да пробва трите рокли, завършени от Лора тази седмица. Нямаше какво друго да прави, освен да седи и да я чака.

Тя работеше бързо върху един модел на нов тоалет с пълна с карфици уста, а скицникът й лежеше отворен на стола пред нея, когато чу тихо почукване на вратата на работната си стая.

Извърна се и видя как Хейдън Ланкастър й се усмихва, повдигнал вежда.

О, не. Неочакваната мисъл удари Лора като с чук, преди още тя да разбере нейния смисъл.

— Да не би да те хванах в спокоен ден?

За момент тя не можа да измисли никакъв отговор, а просто го гледаше неподвижна.

— Няма нужда да ми обясняваш — рече той. — Всички са навън по задачи, а ти държиш фронта сама.

Все още с пълна с карфици уста, тя кимна уморено, за да му даде да разбере колко е прав.

Хал забеляза внезапното й пребледняване и, изглежда, се смути.

— Добре де, няма да ти се натрапвам с ненадейното си посещение. Просто тази сутрин дойдох насам за една среща с двама доста противни хора от Уол Стрийт и слонската ми памет ми каза, че мястото ти беше някъде наоколо. И реших, че мога да се отбия, колкото да ти кажа „здрасти“.

Лора му се усмихна болезнено и започна припряно да вади карфиците от устата.

— Уф — въздъхна тя, когато най-сетне свърши. — Здравейте, господин…

Предупредителният му поглед я спря.

— Хал — каза тя.

— Сега вече улучи — ухили се той, влезе безгрижно в работната стая и застана пред масата й. Беше облечен в тъмен костюм на тънки райета и най-красивото кашмирено палто, което бе виждала. Носеше дрехите си с удивителна грация и все по-често се появяваше в класациите за най-добре облечен мъж, откакто бе започнал да се откроява като политическа фигура след завръщането си от войната в Корея.

В сравнение с неговата елегантност Лора се почувства като невчесана повлекана в своята престилка. И въпреки заразителната усмивка, с която той я гледаше отгоре, чувството на непълноценност й отне силата да го поздрави както трябва.

— Много мило от твоя страна да се отбиеш — успя да промълви тя с усмивка. — Как е Даяна?

— Луда по дрехите ти, но се тревожи, когато трябва да ги облича — каза той. — Страхува се да не би сложи онази зелена рокля за случай, който не я заслужава. Така че я пази…

При тези думи Лора помисли, че жена като Даяна не може да си позволи да облича един и същ тоалет повече от два пъти, като всяка обикновена жена. Спомни си също своето подозрение, че серията партита по случай годежа с Хал сигурно наближаваше. Тази мисъл я накара да се почувства още по-неудобно от това, че сега бе сама с него.

Настъпи пауза, през която той стоеше и я гледаше. Чистият му, остър аромат я обгръщаше заедно с нахлулата след него свежа глътка утринен въздух.

— Както и да е — каза той, поглеждайки през стъклената преграда на работната стая към магазина, — значи това е „Лора ООД“.

— По-голямата част — каза тя. — Някои от нас работят в една мансарда надолу, по улицата. Там се шият дрехите. Но клиентките идват тук.

Хал посочи манекените на витрината.

— Позволих си да разгледам някои от твоите рокли. Представата от рекламата ти е твърде бледа. Ти наистина си единствена по рода си.

— Благодаря — отвърна тя. — Понякога ми се иска да не бях само аз. Работата е толкова много, че не успявам да се справям.

Тъмните му очи неочаквано омекнаха. Внезапно часовникът сякаш се върна към онзи последен миг в солариума на Даяна, където, все още държейки я за ръката, той я погледна с такова ласкаво изражение на топлина и съжаление, че тя се уплаши да не се удави в него, и тогава Даяна се появи като нейна спасителка.

Но сега нямаше никаква Даяна. Сега бяха сами.

— Предполагам, че денят ти е доста натоварен — рече Хал. — Клиентки и така нататък…

— Да, наистина — каза с неудобство Лора.

— Господи, колко е часът — възкликна той, поглеждайки часовника си. — Не съм усетил, че наближава обяд. Трябва да бягам. Предполагам, че точно сега чакаш някого.

— Всъщност — каза тя — госпожа Де Форест ще дойде чак в един часа. Но имам толкова много други неща да върша…

— Предполагам, че си носиш сандвич или нещо такова, щом си потънала до уши в работа.

Лора не отвърна нищо. В действителност тя изобщо не мислеше да обядва, защото умът й бе изцяло зает с модела, върху който работеше. Често се улисваше и не хапваше нищо по цял ден, ако някой в магазина не я подсетеше. Работата я поглъщаше твърде много, за да мисли за храна.

— Знаеш ли — отбеляза Хал, — ако нямаш нищо против малко критика, мисля, че не се храниш достатъчно, Лора. Малко си бледа и изглеждаш така, сякаш съвсем ще се стопиш, ако не внимаваш. Какво казва майка ти за външния ти вид?

— Майка ми умря много отдавна — каза Лора.

Изражението му моментално се промени. Очите му се изпълниха с толкова силно съчувствие, че тя се почувства почти смутена от признанието си.

— Съжалявам — каза той. — Майката е важно нещо. Извини ме за нетактичността.

Тя се усмихна.

— Няма нищо.

— И все пак ето още една причина някой да се грижи за теб. Никой ли не го прави?

Лора помисли за Тим. Той постоянно й повтаряше да се грижи по-добре за себе си, да почива и да се храни повече, макар протестите му да не можеха да превъзмогнат обема на работата й.

Но тя импулсивно реши да не го споменава. Просто сви рамене и погледна нагоре към Хал.

— Добре тогава — каза той, — защо не ме оставиш да изиграя тази роля поне за час? Знам един приятен ресторант само на две преки оттук. Няма да ни отнеме много време.

В него имаше нещо момчешко, почти невинно, макар и не съвсем, което я очарова. Тя почувства как вниманието й към модела пред нея започна да намалява.

— Не би трябвало да излизам — каза тя. — Пам ще се върне чак на обяд, а и телефонът може да позвъни…

— До обяд остават само двайсет минути — отвърна той. — А можеш да й оставиш и бележка. — Логиката му бе бърза и неотразима.

— Но аз работя над модел, който наистина трябва да свърша днес.

— Работата ще ти върви по-бързо, ако хапнеш нещо. Имаш нужда от енергия — продължи да настоява той.

— Страшно мило от твоя страна да ме поканиш…

— Местенцето е много уютно, ще видиш. Познавам собствениците. Господин и госпожа Голдман много ще те харесат. Тя прави най-добрата картофена салата в Манхатън. И няма да се изненадам, ако ти изпрати после много клиентки. Приятелките й са безброй…

Тя му хвърли дълъг, скептичен поглед.

— Нали няма да кажеш „не“? — Той изрази молбата си като въпрос, изпълнен с престорено подмазване.

Лора се предаде. С усмивка на весел укор остави молива си да падне върху масата.

— Ще си взема палтото.

— Ах — въздъхна Хал с благодарност, наблюдавайки малкото й тяло, докато тя се изправяше и сваляше престилката си. — Най-сетне. Няма да съжаляваш, обещавам ти.

Той се отдръпна, за да я пропусне да мине. И когато погледна безлюдния магазин, усещайки високата фигура на Хейдън Ланкастър до себе си, Лора се надяваше, че той бе прав.

Ресторантът се оказа по-пълен, отколкото Лора си представяше. Лицата на шумната, разговорлива клиентела изразяваха задоволство от храната и обстановката, но също и грижата на трудовия делник, заетостта с деловите проблеми. Почти всички бяха местни бизнесмени и секретарки. Неколцина, ако се съдеше по скъпите им костюми и внимателни маниери, можеха да бъдат хора от Уол Стринт или заможни интелигенти, привлечени от името на ресторанта.

Лора наблюдаваше с усмивка как Хал даде поръчката им на един изтормозен, раздразнителен келнер, който на свой ред я изрева към готвача на гишето и той я отбеляза, без да даде никакъв физически признак, че я е чул.

След малко един слаб, угрижен мъж, облечен в развлечени панталони и мръсна бяла престилка, дойде да поздрави Хал, който го представи на Лора. Това бе собственикът, Майрън Голдман. Поведението му към Хал представляваше любопитна смесица от уважение и безцеремонна фамилиарност и Лора отначало се изненада.

После й хрумна, че господин Голдман, зает до гуша сред навалицата в пиковия обеден час, смяташе появата си пред младия дипломат и приятелката му за жест на голямо гостоприемство. И тази фамилиарност всъщност изразяваше неговото уважение.

Той успя да се усмихне болезнено на Лора и бързо се втурна обратно към работата си, след като авторитетно ги осведоми, че пирогите току-що излизат от фурната, а салатата от зеле е особено добра днес.

Когато останаха сами, Хал погледа Лора няколко мига мълчаливо, с особена усмивка. Докосна разсеяно чашата вода пред себе си, после забеляза картонената подложка. Върху нея имаше надпис: „Деликатесен ресторант Голдман, превъзходни ястия кошер^[1]“, заедно с някакъв символ на иврит и малка картинка с нож и вилица.

— Сега не се смей — каза Хал и извади от джоба си автоматичен молив. — Казах ти, че съм график-самодеец и сега ще ти го демонстрирам. Да видиш колко безрезервно вярвам, че няма да ми се подиграваш.

Той започна да рисува с бързи, припрени движения, поглеждайки от измокрената с вода подложка към Лора. Очите му се присвиха, докато изучаваше лицето й. По едно време доста се поколеба, сякаш решавайки как да постъпи, сетне продължи бързо до края.

— Ето — каза той, връчвайки й делово подложката.

Лора мълчаливо погледна рисунката и остана изумена.

Макар да й липсваше професионализъм, тя показваше истински художествен усет и очевидно схващане на пропорцията, както и особено чувство за хумор. Той бе уловил овалното й лице над крехкото тяло, формата на тъмната коса и дори дланите й. Виждаха се и гънките на пуловера й, наивно проследени. Дори малкият й медальон не бе убягнал от погледа му.

— Ти наистина си много талантлив — каза напълно искрено тя. — Трябва повече да рисуваш. Опитвал ли си се да правиш картини?

Хал сви рамене.

— Нямам време. Тъй върви светът, Лора. Налага се да жертваме едни неща, за да вършим други.

Тя погледна отново рисунката, опитвайки се да скрие потрепването на подложката в ръцете си.

— Нещо не е наред ли? — попита Хал.

— Боя се, че си ме нарисувал прекалено добре — отвърна тя. — Изглеждам като подплашена яребица.

Това, изглежда, го разтревожи.

— Така ли се чувстваш? Аз ли те карам да се чувстваш така?

— Не — разсмя се тя. — Не е заради теб. Просто съм си такава. Страхувам се, че не съм най-смелата личност на света. — Лора поклати глава, усмихвайки се на собствените си думи.

— О, не бих се съгласил с това — каза Хал. — Та ти си начело на един успешен и разрастващ се бизнес. За теб работят хора и имаш голям талант. И най-важното, създаваш свой собствен стил. В края на краищата хора като Даяна Столуърт не купуват дрехи от всекиго. За мен ти си една умна, надарена и амбициозна млада жена, която е на път да постигне велики неща.

Лора се усмихна, заинтригувана да чуе как изглежда в очите на друг, но и съзнаваща факта, че слуша един професионален дипломат.

— От друга страна — добави той, — някои хора не дават лесно път на собствената си амбиция. И аз мога да ги разбера. Те биха предпочели да си живеят кротко на света, а не да тръгнат да го завладяват. Не мисля, че в това има нещо лошо.

Лора чувстваше погледа му върху себе си, но изведнъж усети нежелание да го срещне. Той, изглежда, я разбираше прекалено добре. Симпатията му само подчертаваше силата на неговата интуиция.

Погледът му приятно я сгряваше, но тя изпитваше същия панически инстинкт за бягство, който бе усетила при Даяна. Част от нея се радваше на ласката на неговата откровеност и чар. А друга част искаше да избяга от него, преди да е станало прекалено късно.

Защо дойдох? Сигурно съм полудяла. Различни мисли й минаваха през съзнанието, борещо се с успокояващата нежност на присъствието му и същевременно вече очаровано от него. Собственият й образ я гледаше долу от поставката, така променен от него, че да изразява неговия интерес и разбиране. Щеше й се да е на километри оттук. И никога да не го бе срещала. Но тези желания дойдоха твърде късно. Поне в това тя бе сигурна, отчаяно сигурна.

Не му каза, че това не е първата й среща с таланта му на художник. Беше видяла рисунката му на Даяна в нейната спалня, макар тя да не й я бе показала специално. Беше много различна от току-що направената както в стила, така и в предаването на образа. Даяна беше нарисувана със студени, вертикални щрихи и не се усмихваше. Хал бе успял съвсем леко да намекне за напрежението под божествената й външност.

И несъмнено, той имаше право за причината, поради която Даяна държеше рисунката в спалнята си: да зарадва Хал и да го има близо до себе си, но също и за да скрие рисунката от любопитни очи.

— Както и да е, задръж я — рече Хал за рисунката в ръцете на Лора. — Искам да ти я подаря.

— О, не бих могла — заекна тя, докато келнерът поставяше чинията пред нея, преди да отпраши да носи нова поставка за Хал. — Наистина…

Хал изглеждаше обиден.

— Но ти трябва да я приемеш — каза той. — Какъв смисъл има да правиш портрет на някого, ако не му го дадеш? Освен това ще ти бъде за спомен от мен. Ти бе достатъчно любезна, за да ми покажеш малко от себе си. Защо не задържиш тази малка частица от мен? Така ще се чувствам по-добре…

Думите му се увиха упойващо около нея, изпълнени с тихи прозрения и стаен смисъл. Тя започваше да осъзнава, че той притежава много повече качества от острата памет и дипломатическия инстинкт. Хал бе невероятно схватлив и много по-чувствителен, отколкото бе необходимо за професията му. В това се криеше тайната на чара му, заедно с една сладка и по-скоро тъжна самота, на които трудно можеше да се устои.

— Добре, благодаря ти — каза Лора. — Много мило от твоя страна.

— Нищо подобно — усмихна се той. — Можеш да я хвърлиш веднага щом се прибереш вкъщи. Само не ми казвай.

Говореше така, сякаш бе плах аматьор, а тя — строгият съдник. Но Лора не можа да не почувства, че по някакъв необясним начин бе постигнал предимство пред нея, като я нарисува и я принуди да вземе рисунката. Откри, че ръцете й отново се разтрепериха, докато я прибираше в чантата си.

Знаеше, че няма да я изхвърли.

— Разбирам, че сега си много заета — каза той.

Лора кимна.

— А ти?

— Трябва да замина за Европа в понеделник — отвърна Хал. — За Париж, в Главната квартира на НАТО. Дипломацията е уморителна работа. Трябва да правиш най-различни пируети, за да постигнеш съвсем малко. Но предполагам, че без нея светът нямаше да върви. — Той я погледна с колебание. — Няма да ме има известно време, може би месец. При теб как е?

— Работа и пак работа. Мисля, че ще мине още много време, преди да мога да си позволя първата ваканция.

— Ето, пак Законът на Ланкастър — усмихна се той. — Човек все трябва да бъде на някое място, нали?

Тя кимна.

— Да, май е така.

— Е, щастлив съм, че успях да те хвана, преди да замина.

Тъгата отново се появи в очите му като странна сянка, в сравнение с която лицето му изпъкваше като символ на всичко младо, мъжествено и обещаващо. Лора гледаше тъмната му коса, ръцете, силните рамене под сакото. Всичко това я изпълваше с неволна тревога, каквато никога не бе изпитвала преди.

Тя се чувстваше така, сякаш заминаването му за Европа й спасява живота.

Но тази мисъл никак не бе успокояваща. Защото нещо й подсказваше, че не след дълго отново ще види Хал Ланкастър.

И тази увереност я плашеше повече от всичко останало.