Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (40)

Двадесет и първа глава

Следващите няколко седмици подложиха Лора на изпитание от ужас и очакване.

Тя работеше в магазина повече от всякога, и то не по свой избор. Бизнесът се разрастваше така неудържимо, че Тим преговаряше с Мили Еделман за удвояване на договорените с нея количества. Всички, от Мередит и Мили до самия Тим, ставаха все по-уморени и раздразнителни, защото единственото истинско разрешение на проблемите, стоящи пред фирмата им, бе да сключат договор с един или повече големи търговци от национален мащаб, за продажба на дрехите на Лора. Но търговците продължаваха да се въздържат, въпреки че „Моделът Лора“ ставаше все по-известен далеч извън пределите на Ню Йорк.

През първата седмица многото работа поддържаше Лора сравнително спокойна. Но после за нея пристигна една картичка от Париж със снимка на Главната квартира на НАТО. Хал на шега бе заградил с кръгче прозореца на офиса, в който работеше. Съобщението му беше кратко и духовито:

„Намерих време за последното шоу на Диор в предградието Сент Оноре. Видях две дами сред публиката, облечени с рокли Лора. И двете имаха самодоволния вид на котки, изяли канарчето. Ще те държа в течение на следващите успехи.“

Беше подписана „Х“.

От този ден нататък Лора изчиташе нюйоркските вестници от кора до кора, търсейки новини за Хал. Не след дълго, без да иска, се превърна в експерт по ежедневието на Белия дом и Държавния департамент, но така и не откри нищо за Хал.

Обаче попадна на не една статия за Даяна Столуърт в светската хроника. И при нито едно споменаване за нея не липсваха разсъждения относно това кога тя ще се сгоди официално с Хал Ланкастър.

Лора се видя с нея веднъж в магазина, когато тя донесе една рокля за малка промяна. Двете жени поговориха приятелски и Лора нахвърли няколко пробни скици на бъдещи модели за Даяна. Но името на Хал така и не се спомена.

В края на втората седмица Лора спеше лошо и се хранеше по-малко от всякога. Колежките й забелязваха нейната бледност и тя неловко се оправдаваше с общата им преумора и тревогите си за „Лора ООД“. Междувременно полагаше огромни усилия в работата, но откри, че все по-трудно се концентрира върху моделите си. Пръстите й сякаш бяха пълни със собствени спомени и копнежи, които ги правеха несръчни и непослушни.

Нощем седеше в люлеещия се стол, гледаше в нищото и мислите й бяха пълни с представи за Хал, за неговите усмивки и смях, за топлината му и особената смесица от самота и жизнерадост, отличаваща го от всички други мъже. Лора стискаше силно очи и се мъчеше да го пропъди от съзнанието си. Знаеше, че не може да има нищо по-безумно за нея от това да остане под властта на магията, направена й от него по време на двете им кратки срещи.

Но всичко се оказа безполезно. Далеч или не, Хал я бе обладал подобно на натрапчив спомен. Опитите й да освободи съзнанието си от него неизбежно довеждаха до моменти на изненада и горчивина, в които осъзнаваше, че през последните пет, десет или двайсет минути е била потънала в мечти за него.

Тя си поемаше дълбоко дъх, изправяше рамене и се връщаше към работата си. Но вътре в себе си се питаше какво ще стане с нея.

Накрая той се завърна.

В един вторник през април Лора зърна статията, която очакваше.

„ЛАНКАСТЪР ЩЕ ДОКЛАДВА НА АЙК ЗА СРЕЩАТА НА НАТО“, гласеше заглавието. Хал щеше да прекара няколко дни във Вашингтон, преди да се върне в Ню Йорк.

Той й се обади по телефона още през първата си вечер в столицата.

— Как е работата? — я попита. — Все така ли не ти дават да си поемеш дъх?

— Страшно съм заета — отвърна тя. — Претоварват ни с поръчки всеки ден. Как беше в Европа?

— Нищо ново. Все същите стари лица и никое от тях не се радва особено да ме види. Умрях от носталгия, Лора. Радвам се, че най-сетне се върнах.

Настъпи пауза, напрегната и за двамата.

— Чудех се дали би искала да поизлезем в неделя — каза той. — Нищо особено… просто из Манхатън. Неделна разходка с кола. Какво ще кажеш, Лора? Ще можеш ли да ми отделиш малко време?

Лора не се нуждаеше от време за мислене. Вече бе премислила всичко.

— Много мило от твоя страна — каза тя. — Ами ти? Не си ли прекалено зает?

Чу тих смях в другия край на линията, сякаш Хал бе намерил въпроса й за абсурден.

— Мога ли да те взема от апартамента ти? — попита той. — Да речем в един часа?

— Чудесно. Значи в един. — Тя му даде адреса си.

— Ще очаквам да се видим. Довиждане, Лора.

— Довиждане… Хал.

Така и стана. Той пристигна с малка европейска кола и я разходи из безлюдния район на Уол Стрийт, към парка „Ватъри“. Тя бе очарована от небостъргачите, изглеждащи странно мрачни и замислени под сивото небе, тъй като денят бе дъждовен и те и двамата носеха шлифери.

— Съжалявам, че времето ни изигра тоя номер — каза Хал.

— Няма значение — отговори тя и мълчаливо го загледа. Някак си дъждът му подхождаше. Изглеждаше още по-жизнен и мъжествен в лекия си шлифер. Погледът в очите му бе замислен, докато караше по пустите улици, сред чиято сивотата само нарядко проблясваше жълтият цвят на някое такси. Самият Хал днес изглеждаше единственият истински цвят на света.

За изненада на Лора той спря колата в паркинга до пристана на корабчето за обиколки из Нюйоркския залив.

— Имаш ли нещо против? — я попита, поглеждайки ръмящия дъжд през прозорците. — За всеки случай донесох чадър.

— Значи такава разходка си имал предвид — каза тя, като гледаше няколкото коли, от които излизаха смели туристи с децата си, решили да се качат на корабчето въпреки лошото време.

— Понякога изпитвам нужда да се откъсна от брега — рече той. — От острова. Но не с яхта в океана край Саутхемптън или нещо подобно. Искам да се отдалеча от брега точно тук, в града. Така, че да мога да го виждам, без той да ме поглъща. Разбираш ли какво имам предвид?

В очите на Лора се появи някаква печал.

— Какво се умълча? — попита той.

— Просто си мисля, че не съм виждала това място, откакто бях малко момиче. Навремето идвахме на разходка дотук, а после се качвахме на корабчето.

Той се поколеба.

— Не е необходимо да го правим, ако не искаш. Можем да отидем навсякъде, където пожелаеш…

— Напротив — усмихна се тя. — Искам.

Излязоха от колата и се присъединиха към туристите на пристана. След няколко минута се качиха на борда, застанаха на едно закътано място близо до носа и чуха как старият мотор заработи, когато корабчето потегли навътре към залива.

Точно пред тях изпъкваше като сива буца Гавърнърс Айлънд. Лора погледна наляво и видя пристанището, преливащо в Ийст Ривър, както и Бруклинския мост, чиито очертания се губеха в ситния дъжд. Някъде отвъд него се намираше Куинс, земята на нейната младост, където тя никога не се почувства у дома, макар че много от мечтите й се появиха за пръв път именно там. Започна да разбира какво бе имал предвид Хал.

Проливите бяха в далечината, препречени от Бруклин и Стейтън Айлънд, които едва се виждаха в мъглата. Сега отпред бе Статуята на свободата, а вдясно Елис Айлънд, очертан на фона на зелената маса на Ню Джърси.

Хал стоеше до нея, гледайки нататък.

— Оттам ли са дошли родителите ти в града? — попита той.

Лора вдигна очи към него.

— Това е добър въпрос — отвърна, — но аз наистина не знам. Така и не ми казаха. Трябва да е било оттам. — Тя сви рамене. — Те умряха много отдавна и предполагам, че не са искали да обсъждат такива неща с едно малко момиченце.

Хал се замисли.

— Само ако знаеха от какво ни лишават, като пазят спомените за себе си — каза той. — За едно или две поколения се забравят хора и събития, които са били от жизнена важност за семействата ни, само защото никой не си прави труда да ни ги спомене. Всеки гледа към бъдещето и никой не осъзнава, че миналото се загубва, докато вече не стане прекалено късно.

Той посочи острова.

— Моите собствени прадеди са дошли оттам — каза той. — О, те биха желали да вярваме, че гордо са стъпили върху Плимут Рок. Но не. Били са бедни емигранти като всички останали, потърсили тук спасение от враговете си у дома. Обзалагам се, че половината са имали проблеми със закона.

Хал въздъхна.

— После се захванали да работят. В старата си родина били миньори, затова и почнали оттам, откъдето навремето прекъснали. Но преместването някак си ги променило и подобно на много други емигранти, започнали да мислят, че всичко е възможно. Спестили пари и ги инвестирали в една въглищна мина в Пенсилвания. По-добре било да притежаваш една мина тук, отколкото да превиваш цял живот гръб в някоя чужда у дома, в Нюкасъл. И от този момент нататък традицията била установена. Прави пари и после само гледай как парите правят пари.

Настъпи мълчание. Сега вълните бяха по-високи и се разбиваха с пяна на носа. Повечето други пътници започнаха да се прибират на сухо в каютата, за да гледат оттам през прозорците.

— Често си мисля за тях — продължи Хал. — За прапрадядо си, братята му и останалите братовчеди Ланкастър. Какъв клан! Никога не правели каквото и да било самостоятелно. Винаги като група, събирайки парите и енергията си заедно. Възхищавам им се за стореното. Но знаеш ли какво, Лора? Когато се поставя на тяхно място, да работя по осемнайсет часа на денонощие, за да натрупам богатство с дявола зад гърба си, винаги ми се струва, че всеки от тях се е питал от време на време дали не губи половината от себе си в изграждането на това огромно състояние. Дали не поставя капаци на очите за нещо друго, което животът на тази земя е могъл да му предложи.

Той се усмихна.

— Сякаш по някакъв странен начин са останали дълбоко в душите си миньори, копаещи в земните недра, докато истинският живот е отминавал непознат на повърхността. Но очевидно тази самота не ги е притеснявала. А мен би ме притеснила.

Дъждът все още не се усилваше, но пръските от носа мокреха лицата им. Хал се пресегна да вдигне яката на Лора и я погледна в очите.

— Понякога не се чувствам истински Ланкастър — рече той. — Сестра ми Сибил обича да казва, че съм някакъв вид мутация. Никога не съм усещал докрай принадлежността си към фамилията. Стюи — това е брат ми, — виж, той принадлежеше. Беше стопроцентов Ланкастър. Същият като татко и всичките ни останали прадеди. Но аз не се чувствам съвсем удобно в тази кожа. Искам нещо различно, но същевременно ми е чудно, че го желая. Затова, предполагам, реших да навляза в политиката. Никой не може да каже, че държавната служба сама по себе си е престъпление, дори ако семейството ми не я одобрява твърде. Макар да не съм сигурен, че аз самият съм доволен от нея…

Сега шумът на вълните заглушаваше гласа му и когато погледна Лора, той разбра, че тя вече не го слуша. Стоеше с обърнато към него лице — една дребна фигурка с мокра от пръските коса и сгушени до яката на шлифера ръце. Очите й не гледаха нагоре към неговите, а почиваха върху широкия му гръден кош пред лицето й. Хал почувства, че по някакъв начин този невиждащ поглед бе фокусиран върху най-дълбокото място зад думите му, върху истинската причина да я покани на тази разходка.

Нов рой от фини пръски навлажни бузата й. Той нежно я докосна с пръст и дланите му се озоваха върху нейните рамене, галейки я нерешително.

После импулсивно разтвори шлифера си, сякаш за да я притегли по-близо и да я предпази от дъжда. И почувства как меките й длани се допряха до вълната на пуловера му, докато я привличаше с ръце към себе си.

Тя като че ли се отказа от някаква вътрешна битка, притеглена от сила, по-неуловима и от водната мъгла, по-страховита от дишащия под тях океан. Дланите й се притискаха о него както с желание, така и със съпротива, а лицето й се наведе почти трагично, за да се скрие в този могъщ гръден кош.

Имаше нещо толкова детско и почти срамежливо в капитулацията й, че той я прегърна още малко по-плътно, както нежен баща би вдигнал детето си на ръце. Тя стоеше неподвижна, с притисната до пуловера му буза, усещайки как той диша, чувайки ударите на сърцето му и тялото й бе отпуснато и беззащитно в обятията му.

Не казаха нищо повече. Никой не ги забелязваше, защото туристите бяха вътре и слушаха монотонния глас на екскурзовода с неговия бруклински акцент. Те не видяха как заливът премина покрай тях, нито кога завиха обратно. Чак когато корабчето наближи пристана, от който бяха потеглили, той заговори тихо в ухото й.

— Да те отведа ли някъде, където е топло?

Тя не отговори, но мекото й тяло, притиснато тъй нежно до неговото, каза своето „да“ по хиляда малки начини, в които той не можеше да сгреши.

Когато тръгнаха надолу по кея към колата, Хал я държеше за ръка. Дори когато навлязоха в движението, все още продължаваше да стиска пръстите й със своите, докато тихо й говореше нещо, което тя не слушаше. Чутото досега й стигаше.

Не знаеше какво бе мястото, в което отидоха да починат. Имаше малко, приятно фоайе с гостоприемна миризма, някакъв глас, мъничък асансьор с дъхава орехова ламперия.

После влязоха в малък коридор с тъмен килим и се насочиха към врата с номер върху нея.

Той отключи и после спря, поглеждайки надолу към нея. Косата й все още бе мокра от разходката, а изражението на лицето й беше някак ранимо и почти ангелско в красотата си.

— Ако не искаш, не е необходимо — каза тихо той. — Ще те разбера. Повярвай ми, Лора.

Сега красивите й черни очи срещнаха неговите, докато една малка ръка докосна устните му, за да го накара да замълчи. Погледът в тях бе пълен със знание и сериозност, каквито той никога не бе виждал върху друго човешко лице. Приличаха на прозорец към друг свят.

Вратата се отвори и Хал Ланкастър застана с усмивка настрана.

— Първо дамите.

Лора влезе вътре.