Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (8)

Седма глава

14 февруари 1951 г.

На Южната морава пред Белия дом цареше тишина. Военният оркестър и почетната стража стояха мирно. Участниците във войната, облечени в парадни униформи, мнозина от тях в инвалидни колички, бяха наредени пред малка трибуна с наблюдатели и журналисти. Присъстваха генерали и висши военни, включително началникът на Обединените щабове и представителят на генерал-лейтенант Матю Риджуей, главнокомандващ сухопътните сили в Корея.

Президентът, с познатата си фигура в палто и очила, стоеше зад стойка с микрофони, с лице към събраните бойни ветерани и наблюдаваше сцената пред себе си със зачервени от зимния вашингтонски вятър бузи.

Макар случаят да бе празничен, мислите на президента бяха мрачни. Той щеше да връчи най-високата награда на нацията си за събитие, случило се преди три месеца — всъщност точно в деня на Вси светии — когато китайската армия се включи в Корейската война и промени хода й завинаги.

От онази съдбовна седмица в края на октомври Осма армия и Десети корпус трябваше да започнат отстъпление пред лицето на огромната китайска офанзива. Генерал-лейтенант Уокър, командирът на Осма армия, загина, катастрофирайки с джипа си. Наложи се САЩ и ООН с обединени усилия да евакуират Сеул, а преговорите за спиране на огъня с китайските комунисти не доведоха доникъде.

И още по-лошо, генерал Макартър, главнокомандващ силите на ООН, взе да прави безотговорни и опасни критични изявления за действията на страната си в конфликта. Ако не успееха да го вразумят в най-скоро време, щеше да се наложи да го смени, а подобна постъпка би направила позицията на президента като Върховен главнокомандващ още по-незавидна, имайки предвид популярността на Макартър сред обществото.

И така, в този следобед президентът беше един наистина разтревожен човек. Неговата страна участваше във война, която, изглежда, не можеше да спечели, срещу враг, смятан до неотдавна от експертите на администрацията за незначителен, в една далечна страна, за която малко хора бяха чували до избухването на кървавите сражения там преди по-малко от година. Великолепната, епохална победа на Съюзниците над нацизма и японската империя сега беше само спомен. Светът се промени за една нощ. Сега бе по-трудно да се идентифицира злото, а още по-трудно — да се бориш срещу него.

Но все пак някои ценности се бяха запазили. Президентът се окуражи, разглеждайки подготвения текст пред себе си. Той описваше един акт на храброст и саможертва, който бе не само благороден сам по себе си, но и типично американски. Той го караше да се чувства горд от страната си и уверен, че през ужасната неизвестност на бъдещите месеци и години тя все някак щеше да издържи и може би да стане по-велика от всякога.

Прочиствайки гърлото си, президентът заговори в микрофона.

— Лейтенант Хейдън Ланкастър — започна той, — командир на Пехотна рота „Д“, Първи батальон, Пета американска пехотна дивизия.

Докараха до него млад мъж в инвалидна количка. Все още страдащ от раните си, войникът не можеше да се изправи, тъй че докато говореше, президентът гледаше надолу към него.

— Ротата на лейтенант Ланкастър — каза той — е била брутално нападната от засада при пресичането на река Чонгианг от взвод севернокорейски войници. Голяма тълпа изгладнели и уплашени корейски цивилни, повечето от които деца и старци, са били безмилостно и дивашки използвани от врага като примамка, за да всеят объркване сред попадналите в засада американци.

Президентът направи пауза, докато ужасът на описаната от него ситуация бъде почувстван от събралите се военни.

— Лейтенант Ланкастър — продължи той, — разбирайки, че цялата му рота от сто и трийсет души, както и безпомощните цивилни пленници, са изложени на вражеския огън и заплахата от унищожение, сам си пробил път към картечното гнездо на врага, получавайки пет сериозни рани при изкачването на хълма. Без да обръща никакво внимание на собствената си безопасност и с пълно безразличие дори към тежките рани, които получил при достигането на целта, той атакувал и неутрализирал врага, убивайки и изваждайки от строя двайсет и трима севернокорейски войници, преди собствените му хора да пристигнат на мястото.

Според присъствалите дръзката постъпка на лейтенант Ланкастър за спасението на собствените му войници и попадналите под огъня на речния бряг цивилни е спасила около сто и петдесет живота, повечето от които със сигурност са щели да бъдат загубени, ако картечният и минохвъргачен огън на врага не е бил спрян за минути.

По време на битката си с врага лейтенант Ланкастър е получил рани, които биха извадили от строя всеки обикновен човек. Когато неговите пехотинци са стигнали до бункера, той е бил в безсъзнание, но заобиколен от телата на противниците, с чиято превъзхождаща сила се е справил сам.

Президентът направи пауза. На Южната морава настъпи изпълнена с внимание тишина, докато присъстващите се опитваха да си представят описаната от него сцена.

— С дълбока лична благодарност и възхищение — заговори отново той — и с мисъл за онези, чийто живот той е спасил, както и за другите, които са били и ще бъдат въодушевявани от неговата храброст и саможертва, аз връчвам днес най-високата награда на нацията ни, Почетния медал на Конгреса, на лейтенант Хейдън Ланкастър.

Президентът се наведе, за да постави медала на шията на Хейдън. Докато го правеше, видя как болка разкриви благодарната усмивка на младия мъж. Лекарите казваха, че Ланкастър отново ще може да води нормален живот, но едва след упорита рехабилитация.

— Поздравления, лейтенанте — прошепна той. — Много сме ви задължени.

— Благодаря, господин президент.

— И скорошно оздравяване. Мисля, че страната ни ще има нужда от вас и в бъдеще.

И докато мислеше за куршумите, все още заседнали в стройното тяло пред него, президентът почти забрави собствените си грижи. Никога не се беше чувствал толкова горд като американец.