Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (45)

Двадесет и шеста глава

Париж, 16 юни 1955 г.

Хал Ланкастър седеше на канапето в апартамента си в хотел „Крийон“ и слушаше шума на уличното движение отвън по „Пас дьо ла Конкорд“.

Беше свалил сакото си, а краката му бяха вдигнати върху масичката за кафе пред него, на която имаше поднос с полуизядени сандвичи и две празни бутилки френска бира. Очите му бяха затворени.

Радиото работеше. Мелодичният глас на френската говорителка четеше новините. Хал не слушаше, защото да мисли и говори на френски след такъв дълъг ден около масата за конференции бе цяло изпитание за него.

Но Том Росман, лично избраният от Хал помощник и негов близък приятел, слушаше внимателно предаването. Днешната среща с французите беше изключително деликатна и изпълнена с десетки двусмислени намеци и от двете страни. Том искаше да чуе как френското радио щеше да я отрази, защото знаеше, че френското правителство контролира новините по радиото и изразява чрез тях собствената си партийна линия.

Президентският персонал в НАТО, включващ Хал, Том и представителите на генерал Грюнтер, върховният главнокомандващ в Европа, от месеци се мъчеха да накарат френското правителство да се съгласи с образуването на Европейската общност за защита или накратко ЕОЗ. Такава стъпка, която щеше да постави основата на една обединена европейска защита срещу потенциална съветска агресия, представляваше личната мечта на Айзенхауер за следвоенния Запад.

Днешната среща бе подложила на крайно изпитание дипломатическите умения на американците и те я напуснаха в състояние на колективно изтощение. Утре Хал трябваше да се върне във Вашингтон и знаеше, че не може да докладва на Айзенхауер особен напредък. Мразеше бремето да се завръща отново и отново с лоши новини у дома, още повече, че хардлайнерите в Държавния департамент и Националното събрание по сигурността така и не одобриха назначаването му на този пост и продължаваха опитите си да предубедят Айзенхауер срещу него.

Но опитите им се проваляха, защото Айк се доверяваше на инстинктите на Хал относно французите и ЕОЗ повече, отколкото на всеки друг. Колкото и непопулярен да бе Хал сред десните републиканци във Вашингтон, той имаше сигурен приятел в самия Овален кабинет.

Ето защо Хал винаги бе щастлив да се прибере. А на далеч по-лично ниво той живееше заради пътуванията си до Вашингтон, които го доближаваха до краткия полет до Ню Йорк и Лора.

Фактически, макар съзнанието му да бе натоварено с работата от дългия ден, мислите му в момента се намираха много далеч от НАТО. Той знаеше, че има възможност след три дни да види Лора, стига да успееше утре да се добере до Вашингтон, и нуждата му от нея го измъчваше.

Погледна Том, който седеше на ръба на едно кресло, провесил очилата си от коляното и вирнал глава с характерния израз, който добиваше, когато се концентрираше върху някакъв проблем.

Том бе най-близкият приятел на Хал в правителството. Двамата бяха състуденти от Юридическия факултет на Харвард и влязоха в политиката почти по едно и също време. Но идваха от съвсем различни среди. Хал, продукт на англосаксонска фамилия и традиционното за нея образование в „Чоут“ и „Йейл“, бе много далеч от Том, който идваше от бедно семейство в Бронкс и сериозно бе обмислял възможността да не си прави труда да ходи в колеж, докато получената в последния момент стипендия не бе променила решението му.

Том беше белязан така дълбоко от етническите корени на емигрантското си семейство, както и самият Хал от фамилията Ланкастър. Но и двамата мъже споделяха едно доброволно изгнание вътре в семействата си. Точно както Хал бе отхвърлил дясното републиканство на Ланкастърови, Том обърна гръб на носталгията на родителите си по „Новия Курс“^[1], убеден, че следвоенният свят поставя нови проблеми, изискващи нови лидери.

И двамата демократи, те намериха път към една обща платформа в прогресивния Бял дом на Дуайт Айзенхауер и се сприятелиха още от момента на първата си среща. Хал виждаше в Том идеален фон на собствената си личност. Той притежаваше остър, хладен хумор, тънък усет за политическата игра на покер и бърз, аналитичен ум, проникващ с лекота в тъмните ъгли на проблемите, които собствените инстинкти на Хал можеха да отминат.

Междувременно Том усети от самото начало, макар и никога да не го произнесе на глас, че в лицето на Хал Ланкастър е срещнал един потенциално велик водач на масите. Хал притежаваше политическа мъдрост, резултат на комбинацията от неговия дълбоко вкоренен идеализъм и вродената му гъвкавост като личност. При това към тях се добавяше кураж и готовност да се жертва за другите, каквато само веднъж на сто години можеше да се срещне сред държавните служители.

И Том реши, че накъдето и да тръгне Хал в попрището на обществения живот, той ще му помогне да стигне дотам. В края на първата година от тяхната дружба те постигнаха такова безмълвно разбирателство, че кариерите им останаха завинаги свързани.

Играеха заедно хандбал и Том използваше бързината си, за да бие своя приятел почти в половината случаи, въпреки по-добрите физически качества на Хал. Играеха и покер, при който Том имаше очевидно преимущество поради подозрителната си природа и вещ усет за настъпление и защита, но често се оказваше победен от изненадващата способност на Хал да блъфира, когато имаше слаби карти.

Том се ожени за приятелката си от колежа, красива млада жена на име Санди, която с обич понасяше нервната му персона и го обичаше заради хумора и младежкия му дух. Хал прекарваше много вечери и неделни следобеди в техния скромен вашингтонски дом и стана нещо като чичо на шестгодишната им дъщеря Джоун, упорито и енергично момиче, падащо си по добрите филми, което можеше да рецитира по-голямата част от диалога на „Отнесени от вихъра“, стига да я помолеха.

И двамата мъже очакваха с нетърпение утрешния полет към къщи, защото отчаяно имаха нужда да се откъснат от мудния ход на преговорите в НАТО и копнееха за най-близките си хора.

Тази мисъл се въртеше в ума на Хал, докато гледаше как Том въздъхна, спря радиото и започна да оправя вратовръзката си.

— Том — рече той от полуизлегнатата си поза на дивана, — ако имаш една минута, бих искал да поговоря с теб за нещо.

Другият мъж го изгледа с любопитство.

— Какво имаш предвид?

— Нещо хипотетично — каза Хал. — Не за НАТО, а за мен.

Том остави спортното сако, което бе взел, и седна на ръба на леглото. Изразът в очите на Хал му говореше, че темата е сериозна.

— Нека просто предположим — започна Хал, — че до две години се кандидатирам за някакъв важен пост. Да речем, сенатор, депутат, заместник-губернатор на щат — каквото и да е. По това време, разбира се, вече ще бъда женен за Даяна. Смяташ ли, че това би ми помогнало да бъда избран?

Том се разсмя.

— А ти как смяташ, помага ли му на папата, че е католик?

Хал не отвърна на смеха му. Изглеждаше умислен.

— Значи намираш, че е толкова важно — каза той.

Усмивката на Том избледня.

— Виж, ако ме питаш сериозно — да, намирам. Даяна е не само безплатна известност, в най-добрия смисъл на думата. Тя е положителна, от висок профил известност. Това не можеш да го купиш и за милион долара, Хал. Ти и Даяна сте влюбената двойка на Америка. Тя удвоява твоята популярност. И нещо повече — самата тя е популярна. Има я в модните списания и в цялата светска преса… Хората са луди по нея. Боже, та от нея би излязла най-великата Първа дама в историята. С нейната усмивка един мъж като нищо може да влезе в Белия дом.

Хал кимна.

— А ако не се оженя за нея? — попита.

Том щеше да се разсмее, но после видя, че Хал е страшно сериозен. Бледото му лице пребледня още малко, той си свали очилата и взе нервно да ги върти между коленете си.

— Нещо ме будалкаш, нали?

Хал не отвърна нищо. Само видът му даваше достатъчно красноречив отговор.

Том помисли доста дълго, гледайки навън през прозореца, където здрачът обвиваше френската столица.

— Добре тогава — рече той накрая. — Това би означавало нещо повече от простото изваждане на Даяна от твоя имидж. Ти вече се превръщаш в мъжа, който е захвърлил Даяна Столуърт след любовна история с нея, станала тема за разговор на цялата нация. В мъжа, обърнал гръб на миналото, семейството и задълженията си. Това ще ти навреди, Хал. Доста ще ти навреди.

Хал гледаше приятеля си с ясни и внимателни очи.

— Колко много е „доста“? — попита той.

Том въздъхна.

— Днес ти си любимият млад ерген на страната, един бял рицар. Ако се ожениш за Даяна, ще станеш половинка от любимата двойка на Америка. Но без нея оставаш сам. А трябва да вземеш под внимание и факта, че вече имаш репутацията на дамгосан политик. Като се има предвид всичко това, мога да кажа, че кариерата ти ще бъде върната назад с пет години, ако не и повече. Мисля също, че ще снижиш политическите си перспективи с едно ниво, а може би и с две. Никога няма да можеш да станеш президент, Хал, нито дори вицепрезидент.

Настъпи пауза. Том вирна съсредоточено глава.

— Има още нещо — каза той, — макар да не ми се ще да го споменавам. Парите. Ще разполагаш с много по-малко кредит, Хал. И не само от партийна гледна точка. Не забравяй семейството си.

И двамата мъже знаеха, че от няколко години състоянието Столуърт неофициално се добавя към това на Ланкастърови в очакване брака на Хал. Ако той се откажеше сега, жестът му не само щеше да съсипе финансовия съюз на много милиони долари. Това щеше да означава също и шамар в лицето на баща му, който никога нямаше да му го прости. Рийд Ланкастър беше консервативен и отмъстителен човек. И от самото начало бе против политическата кариера на сина си. Можеше да ограничи финансово способността на Хал да се кандидатира за висок обществен пост.

— Естествено, с времето може да успееш да заличиш част от нанесената вреда — произнесе несигурно Том. — В политиката нищо не е вечно, всички го знаем. Масите имат къса памет. Но всичко ще зависи от обстоятелствата — както политически, така и… хм, лични.

Той прочисти гърлото си.

— Нека те попитам нещо, Хал: да нямаш някоя друга наум?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос — отвърна Хал.

— Само хипотетично, тогава — настоя Том.

Хал изскърца със зъби.

— Окей, хипотетично. Да кажем, че има някоя друга.

— Тогава тя трябва да бъде втора Даяна — рече Том. — Някоя от същата класа. Със същите връзки. Някоя, която семейството ти би приело с отворени обятия. Само така обществото ще може да бъде убедено, че просто си превключил от една принцеса на друга. Това би било по-малко тежко престъпление. — Той нервно погледна Хал. — Можем ли да приемем, че момичето, за което говорим, е от този тип?

Хал погледна приятеля си с изнурена усмивка.

— Пак не мога да ти отговоря — каза той.

Сега Том изглеждаше много разтревожен.

— Хал, съветвам те да не бързаш и много внимателно да размислиш над това. Обществеността очаква да се ожениш за Даяна и може да те почака още известно време. Не се впускай прибързано в нищо.

Хал мълчеше.

— Виж, Хал — каза Том. — Искам да разбереш нещо. Не се интересувам от кариерата ти просто от любопитство. Накъдето и да си тръгнал, аз искам да ти помогна да стигнеш дотам. Познавам малко откачената ни страна и знам, че ще има нужда от теб през идващите години. Сега Айк ни държи да не се впуснем в някоя война, но това му струва всички възможни усилия. А и Айк няма да е вечен. Ще ни трябват мъдри лидери в тази ядрена епоха. Ти имаш подходяща глава и сърце за тази работа. Не изпадай от състезанието още преди да е започнало, Хал. Не прави нищо сега, което ще те направи неизбираем, когато ще имаме най-голяма нужда от теб.

Той се изправи, постави отново очилата си и погледна надолу към своя приятел.

— Помисли за страната си, Хал, както и за себе си. Само за това те моля.

Хал кимна, преценявайки думите на Том. После стана, усмихна се и протегна уморените си ръце.

— Знаеш ли какво — каза. — Ще си взема душ. Поръчай ми едно мартини, като слезеш долу. Ще се видим след няколко минути.

— Добре. — Том се запъти към вратата. Все още изглеждаше разтревожен.

— И благодаря — допълни Хал.

Когато Том излезе, той седна отново на канапето и се загледа през прозореца. Загадъчна усмивка играеше по устните му, макар че в очите му имаше болка.

Той знаеше предварително какъв ще бъде съветът на Том, но все пак трябваше да го чуе от самия него.

Вече беше взел решението си. Утре щеше да лети за дома. И да говори с Даяна. После щеше да помоли Лора да се омъжи за него.

Хал се усмихваше на собствената си наивност. През всичките тези години на вземане на решения, любовта никога не бе влизала в сметките му. Но сега беше великолепно и неотразимо влюбен. Сърцето му принадлежеше на Лора още от първия път, когато я видя.

И този факт поставяше под съмнение всичко останало. Лора трябваше да е на първо място.

Любовта бе ново преживяване за Хал. В началото чувството бе толкова болезнено и изпепеляващо, че той се опасяваше да не полудее. За пръв път в живота си разбра ония болни от любов млади мъже, които вехнеха по някое момиче, даваха всичко свое за него и дори се убиваха от любов.

Лора бе неговото сърце. Без нея той щеше да бъде нищо.

Момичетата винаги бяха представлявали нещо, което Хал получаваше на тепсия. Те се хвърляха на врата му без задръжки, прозрачни в глада и мотивите си. Неловки и повърхностни в опитите си да бъдат женствени, те караха Хал да се чувства самотен дори в най-страстните им прегръдки. Тъй като винаги ги имаше в изобилие, бе невъзможно да почувства някаква голяма нужда от тях. Защо да копнее по нещо, което можеше да си вземе, когато му скимнеше?

Но Лора беше различна. Тя оставаше в собствените си рамки, защото бе личност. За разлика от другите жени, които бяха заменими една с друга както по характер, така и по интелект, Лора беше единствена.

И същевременно, докато дълбочината и достойнството й я отделяха от всички останали представителки на женския пол, които Хал бе познавал, тя му отдаваше от себе си повече от всяка друга жена. Когато го докосваше, усмихваше му се, когато го любеше, тя го правеше с цялото си сърце.

И затова притежаваше неговото.

Както Том нагледно бе обяснил, без Даяна Хал губеше може би една четвърт от политическата си цена. Но без Лора щеше да остане завинаги половин човек. С две думи, без нея той нямаше да може да посрещне остатъка от дните си на земята.

И затова би платил всякаква цена, би направил всяка жертва, за да я спечели. Тя бе самият живот.

Облекчен от решението си, Хал погледна към телефона. В Ню Йорк трябва да бе почти обяд. Лора почти сигурно си беше в магазина, заета с клиентките си. Трябваше само да й се обади, да чуе гласа й и щеше да има куража да се изправи пред останалите проблеми.

Той се пресегна към телефона. Но апаратът иззвъня, преди да го докосне.

Хал вдигна слушалката.

— Ланкастър.

— Радвам се, че те хванах, Хал. — Беше полковник Сирейг, главният помощник на генерал Грюнтер. — Слушай, налага се да поостанеш тук. Французите имат контрапредложение за ЕОЗ и ще го поставят утре на масата за преговори. Генералът току-що говори с Дълес във Вашингтон. Айк иска да зарежем всичко друго и да се постараем да накараме французите да отстъпят през следващите седем до десет дни. Съжалявам за объркването на плановете ти, но се боя, че ще трябва да отложиш утрешния си полет.

Хал изскърца със зъби.

— Няма проблеми. Ще се видим утре сутринта в главната квартира.

Той затвори телефона. Няколко дълги минути се колеба дали въпреки всичко да не се обади на Лора. После реши, че всичко може да почака до завръщането му у дома.

Щеше да преживее без отговора й още десет дни.