Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (80)

Втора глава

„Музеят за съвременно изкуство представя Изложба от фотографии на Лора Блейк «КУТИЯТА НА ПАНДОРА».

15 април — 1 юли 1964 година“

— Ку-ку, виждам те.

Тя стоеше на прага с фигура, очертана на фона на осветения коридор и светлината образуваше ореол около стройното й тяло. Образът бе топъл и златист, а тъмният силует на лицето само усилваше очарованието му.

Момчето се закиска и се размърда под завивките. То някак почувства усмивката й, докато тя пристъпваше към него. Настроението й сякаш се пресегна и го погъделичка през стаята, както го галеше и нейната топлина въпреки разстоянието помежду им.

Плакатът висеше на стената до вратата, един нов предмет в техния дом. Момчето разбра, че той означава нещо важно за майка му, защото тя го заведе развълнувана в музея и му показа трите големи стаи, пълни с нейни фотографии. Самите снимки му бяха като стари приятели, понеже живееше с тях, откакто се помнеше. Но в музея ги видя увеличени до огромни размери и му се видяха почти заплашителни, увиснали така в тихите помещения.

Тя все още бавно се приближаваше. Това се повтаряше всяка вечер. Първо имаше едно приятно очакване, докато не чуеше тихите й стъпки във всекидневната или затварянето на шкаф в кухнята. После чудесното предвкусване на появата й, когато стъпките започваха да се приближават. И накрая това топло нахлуване, омайното море от обич, когато тя влизаше в стаята, за да го вземе в прегръдките си.

— Готови ли сме за приятни сънища? — попита тя.

Той кимна.

Тя отиде до него. Сянката й се смеси със светлия кръг, хвърлян на тавана от нощната лампа до леглото.

Самата тя бе изрисувала тази лампа много отдавна, още преди паметта му да заработи. Върху нея се виждаше усмихнатото лице на един любопитен, малък елф, когото те след дълги консултации решиха да нарекат Феликс. Личицето бе радостно и закачливо, ако гледаш директно в стъкления глобус, но някак зловещо в отражението си в оранжево, червено и зелено на тавана.

Тъй като той все още бе доста малък и се страхуваше от чудовища, в началото изпитваше известна несигурност относно Феликс.

— Не бива да се страхуваш от Феликс — му каза тя тогава. — Първо, той ще отпъди всякакви чудовища, които могат да се опитат да влязат в стаята ти. Чудовищата ужасно се боят от елфи. И второ, ще го обидиш, ако не го харесваш.

Така той се научи да обича усмихнатото, малко лице, което светлината превръщаше в огромна, засмяна светеща маска. И когато майка му влизаше вечер в стаята, познатият Феликс се присъединяваше с фигурата си на тавана към нейната сянка по същия начин, както тя самата се присъединяваше с част от съществото си към него, когато се приближеше.

Сега Лора седна на леглото до него. Той чу тихото шумолене на полите и усети тежестта й върху постелята, навеждаща леглото към нея като малко нанадолнище. Всяка вечер чувстваше как лекият наклон го притегля по-близо до нея, докато тя му казваше лека нощ. Отначало това изглеждаше малко неудобно, но после спря да му обръща внимание, понеже чудото да бъде тъй близо до нея затъмняваше всичко останало.

Когато тя ставаше да си тръгне, леглото отново се изправяше, тъй че той пак се озоваваше на равна повърхност — но сам. И за момент му липсваше този наклон, тази част от нейната близост, която придърпваше света надолу така, че той радостно се търкулваше към нея. А после идваше сънят и той забравяше целия щастлив ритуал до следващата вечер. И дори тази забрава бе част от играта, която правеше дните му така безметежно подобни един на друг.

— Кажи ми сега — рече тя, хващайки едната му ръка в своята, докато с другата го галеше по косата. — Добре ли прекара деня?

Той кимна.

— Картината ми стана хубава.

— И аз я харесвам.

Той й бе направил портрет в часа си по рисуване в детската градина. Сега той висеше на хладилника, на мястото на предишната му картина, за която тя намери ново място сред своите снимки по стените на мансардата.

Това бе един съвсем обичаен ден. Тя се събуди много преди него и свърши работата си в тъмната стаичка, та да могат да си побъбрят на закуска. Облече го топло, защото мразовитият въздух навън все още миришеше на зима, и го заведе на детска градина. След това прекара сутринта в Музея за съвременно изкуство, подготвяйки изложбата си, заедно с персонала, и се върна да го вземе от градината в два и половина.

Тя всячески се опитваше да организира претоварения си живот така, че да прекарва колкото се може повече време с него. Откри, че изпитва физическа болка, когато работата й я разделяше от момчето. Работеше в тъмната стаичка само след като той заспи или преди да се събуди. Водеше го навсякъде със себе си. Сега повечето от фотографските й обекти, независимо от разноликите им съдби, бяха негови приятели и очакваха срещите с него, като му правеха малки подаръци, прегръщаха го и го целуваха.

Той се казваше Майкъл. Тя така и не разбра как се бе спряла на това име през време на самотните месеци на бременността, когато целият й свят бе обърнат с главата надолу от подготовката за нова кариера и за идващото бебе. Името просто се появи със странната си поезия и мъжествена дълбочина — Майкъл. Тя не го свързваше с някого или нещо — но някак си знаеше, че то много ще подхожда на бебето й. Точно както знаеше и че това бебе ще бъде момче.

— И какво ще сънуваш тази нощ? — попита тя, прокарвайки пръсти през косата му.

Той изглеждаше замислен.

— Алфалфа — отвърна накрая.

Алфалфа бе неговият въображаем приятел и второ „аз“, един закачлив палавник, който нарушаваше всички правила на доброто държане и постоянно се намираше в беда, защото бе изцяло изтъкан от детинския егоизъм и непослушанието, които Майкъл, по природа тихо и дипломатично дете, криеше в себе си. Редките бели на Майкъл вкъщи често бяха приписвани на Алфалфа, който просто не можеше да се държи по друг начин.

— Когато сънуваш Алфалфа — каза Лора, — моля те, кажи му, че му прощаваме за онази счупена чаша в кухнята. Не сме го виждали вече цели два дни. Мисля, че се чувства неудобно заради поразията, но е прекалено упорит, за да си го признае и затова се крие. Нали ще му кажеш?

— Да. — Тихият му глас я очарова, както винаги. Той не беше приказливо хлапе. Най-често очите му казваха какво мислеше и чувстваше.

— Добре — каза тя. — Виждам едни вкусни устни. Кой ще получи от тях целувка за лека нощ?

Той повдигна шеговито вежда, за да я подразни.

— Какво? — попита тя, имитирайки уплаха. — Искаш да кажеш, че трябва да си легна без целувка за лека нощ? Та тогава изобщо няма да мигна.

Той докосна устните си с усмивка.

Лора се наведе, за да го целуне. Когато почувства устните му върху своите, затвори очи и както всяка вечер нещо дълбоко вътре в нея се раздвижи почти болезнено. Беше тъй прекрасно да чувства пълната близост на любовта и доверието им. Но я болеше от мисълта, че заради обвързаността на тяхното съществуване с времето можеше да има този Майкъл, този скъпоценен миг, само за тази вечер.

Утре едно ново малко момче, по-голямо с един ден — по-смело, по-умно и по-независимо, щеше да й каже лека нощ. Тъй че имайки го тази вечер, тя същевременно го и загубваше и като му даваше любовта си, го въоръжаваше с нея, за да й се изплъзне в своето собствено бъдеще. Това знание я изпълваше със странна болка на копнеж и радост, която почти я накара да въздъхне гласно, докато го прегръщаше.

Насили се да скрие тези си чувства под спокойната си външност, да се усмихне, да разроши косата му и да излезе от стаята, сякаш малкият им, тих момент в края на деня бе вечен и този нежен ритъм на живота никога нямаше да се промени.

— Обичам те — каза тя. — Сега се наспи добре. И приятни сънища.

— Лека нощ, мамо. И аз те обичам. — Той я прегърна и с характерния си жест остави пръстите си да се плъзнат надолу по ръката й до дланта, докато тя го пускаше.

Лора спря на прага, за да му прати въздушна целувка, и видя, че той я гледа. Остави вратата отворена. Когато се обръщаше към коридора, й се мярна бледото отражение от нощната лампа върху тавана.

Мамо.

Докато влизаше във всекидневната, думата продължаваше да звучи в нея, все още произнасяна от устните му.

Това бе най-чудесната дума на света и тя пееше сред сладката агония в сърцето й, когато се налагаше да го остави сам.

Всяка вечер в този момент тя с нежелание се откъсваше от всепоглъщащата любов към него и се връщаше към мислите на професионалния си живот.

Цялата мансарда бе пълна със снимки, забодени на коркови табла по стените. Някои бяха пробни фотографии, с които Лора просто искаше да поживее няколко седмици докато прецени важността им за себе си. Други отдавна се бяха превърнали в част от личния й стил и бяха включени в изложбата в Музея за съвременно изкуство. И на много от тях се виждаше Майкъл.

Защото той също бе част от изложбата.

На Лора й трябваха три и половина години, за да завърши курса по фотография в „Парсънс“ след напускането на „Лора ООД“. Още неприключила трудното обучение, вече бе продавала свои работи на повечето големи фотографски списания, бе спечелила две международни награди и бе призната от факултета и изпълнените си с уважение колеги студенти като най-големия феномен в историята на училището.

Тъй като магията на камерата изискваше от нея дълбоко чувство за скромност, Лора нито за миг не допусна растящата известност да й замае главата. Вместо това се отнасяше към професията си като прост занаятчия. Отдаде се изцяло на трудните технически курсове в „Парсънс“, като си изкарваше прехраната снимайки. Внасяше целия си остатъчен доход от „Лора ООД“ по сметка на името на Майкъл и живееше скромно с него със средствата, които изкарваше от продажбата на фотографиите си.

Вършеше всякакъв вид фотографска работа — от портрети и сватби до промишлена, търговска и дори модна фотография. Последната понякога я срещаше със стари приятели, които още мърмореха по повод изоставянето на брилянтната й кариера като дизайнерка.

А в свободното си време правеше хиляди снимки на любимите си обекти — хора, обитаващи периферията на обществото, които в своята самота, търпение и дори самозаблуда казваха нещо на сърцето й и споделяха част от нейната душа. Болезнено интимните им образи, заснети в едър план, представяха нейния художествен почерк, чиято слава се разнесе така широко, че Музеят за съвременно изкуство й оказа високата чест да й предложи самостоятелна изложба тази пролет.

Сега бяха минали почти три години, откакто пътищата на любовта й към малкото й момченце и на нейната вярност към камерата се пресякоха.

Разбира се, тя бе направила стотици бебешки снимки на Майкъл, но те само документираха неговия растеж. По някакъв начин Майкъл и артистичното око на камерата й оставаха на различни честоти. Когато го снимаше, тя беше горда майка, а не художник.

После един ден усети странен гъдел в пръстите си, когато насочи обектива към него. Апаратът сякаш искаше да му направи сериозна фотография, но същевременно я предупреждаваше срещу това. Тя го доближи до малкото му личице, заговори с тих шепот на момчето, за да го накара да се почувства по-свободно и с една малка, тайна тръпка му направи първите „истински“ снимки.

Как изтръпна тогава, щом проми тези първи фотографии! Благодарение на близостта му с жената зад обектива, Майкъл бе оставил камерата да надзърне направо в младата му душа. За пръв път Лора видя в него неща, които никога по-рано не бе забелязвала с влюбеното си майчино око — сериозност, меланхолия и една тайнствена индивидуалност, пред която изпита страхопочитание.

Въпреки трогателната невинност на малкото момче, в тези снимки имаше нещо по-сериозно дори от образите на възрастни. Нещо, което Лора би се изкушила да нарече съдба, ако тази дума не я плашеше толкова много, когато се отнасяше до Майкъл.

Тогава Майкъл бе на година и половина. От този ден Лора му бе направила хиляди фотографии. Тя отделяше специално време за работата им заедно и заради него нарече камерата си „Цветче“, за да я очовечи и да го накара да я уважава като отделен способ за виждане, а не само като прост инструмент.

И когато Музеят за съвременно изкуство й направи своето предложение, тя изобщо не се усъмни, че Майкъл трябва да заеме ключово място в изложбата.

След внимателна преценка Лора раздели снимките си на три групи, като всяка от тях щеше да заема отделна стая в експозицията. Първата група включваше най-важните снимки, с които бе започнала кариерата си. Тук бяха снимките на Пени Хейуърд и нейната бременност — първото фотографско есе на Лора. Също и знаменитата серия „Алекс“, представляваща сега част от постоянната колекция Джордж Ийстман^[1] в Рочестър и заета на музея специално за изложбата.

Тема на тази стая щеше да бъде миналото. Кариерата на Пени като модел беше само спомен. Сега тя бе съпруга и домакиня с три деца някъде в Кънетикът. Колкото до Алекс, той бе загинал трагично, но не и изненадващо — жертва на престрелка между две банди в Южен Бронкс.

Втората стая представяше настоящето и включваше подбор от сегашните обекти на Лора, между които безименни бедняци и шепа знаменити обществени фигури, пожелали да ги фотографира или възложени й от списанията, за които работеше на свободна практика. Тази стая показваше играта между маска и реалност в лицата на човешките същества, хванати помежду това, което желаеха да бъдат, и представата на света за тях.

Третата стая щеше да бъде цялата за Майкъл — наречен в снимките просто „Момче“ — и въплътяваше самото бъдеще, блестящо в окото на камерата със спонтанната красота на младостта. Лора не можеше да не почувства, че тази стая е най-важната. Защото есенцията на фотографията в нейното съзнание приличаше на майчинството. Със своята камера тя хващаше за вечността мимолетни образи и правейки го, потвърждаваше тяхната убягваща реалност — точно както любовта й към Майкъл потвърждаваше факта, че не може да го има завинаги такъв, какъвто бе сега, а трябва да го изоставя с всяка една целувка и да го тласка към отделното му съществуване със своята любов.

Да, загубата бе в сърцевината на фотографията, а също и смъртта — защото снимките на хората оцеляваха не само след тяхната промяна от времето, но дори след пълното им изчезване от този свят. Фотографията документираше една неизбежна загуба, защото дори когато човешкото същество предлагаше същността си на камерата, то биваше отнасяно към една съдба, където тя не можеше да го последва. Тъй като окото на камерата не можеше да погледне в отминаващото време, нито в бъдещето, а само се явяваше документатор на моментното, убягващото, неповторимото.

— Ако фотографският образ не се изплъзваше — каза веднъж Лора на един журналист от италианско фото списание, — той нямаше да съдържа никаква истина. Не мога да кажа откъде знам това, но е така.

И все пак, ако при фотографията ставаше дума за загуба, то същевременно в нейната същност имаше и любов — поне за Лора. Тя се опитваше да допусне обектите в сърцето си и да им го отдаде по същия начин, както го отдаваше и на Майкъл със знанието, че независимо от всичко, той ще се изплъзне между пръстите й в собственото си бъдеще.

И ако копирането на тази връзка чрез камерата, улавянето на преходната красота на момчето й приличаше донякъде на богохулство и прегрешение, тя пак трябваше да го прави. Защото използваше фотоапарата като акт на любов. Това бе нейното изкуство, а също и нейният живот.

Тъй че въпреки склонността й да запази Майкъл само за себе си, тя реши да покаже снимките му пред непознати.

Изложбата й беше озаглавена „Кутията на Пандора“. Един ден думите дойдоха в ума й сякаш отникъде, като заглавие за една от най-добрите й снимки на Майкъл и така упорито заседнаха в съзнанието й, че накрая реши да представят цялата й изложба, а може би и цялата й фотография.

Не можеше да не се тревожи, че излагайки най-личните си виждания пред публиката в Музея за съвременно изкуство, разкрива прекалено много неща. Част от нея се страхуваше, че щяха да се подиграят на работата й. А друга, по-дълбока част чувстваше, че може би изобщо няма право да показва нещо толкова съкровено, като образите, излезли от самата нея и от обектите й върху снимките.

Независимо от това, Лора наблюдаваше с някакво наелектризирано чувство отминаването на последните дни преди изложбата. Нямаше търпение да дочака отварянето на огромните врати на музея за любопитните зрители, които щяха да се разхождат из стаите, където образите, излезли направо от сърцето й и увеличени до огромни размери, щяха да ги гледат от стените в цялата си голота.

А най-много от всичко искаше да бъде там, когато тези непознати влязат в третата стая, в безценната светая светих, където бе показан Майкъл.