Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (4)

Трета глава

„Лос Анджелис Таймс“, 19 декември 1941 г.

АМЕРИКА ОТИВА НА ВОЙНА

„Днес двете камари на Конгреса с голямо мнозинство гласуваха утвърдения при обсъжданията законопроект за мобилизация, според който всички американски мъже от 20 до 44 години подлежат на военна служба.

Новият закон бе гласуван като неизбежна последица от японското нападение срещу американския флот при Върл Харбър на 7 декември — «дата, която ще се помни с безчестието си» по думите на президента Рузвелт. Атаката сериозно отслаби военноморските сили на САЩ в Тихия океан и нанесе удар по американското самосъзнание дори с това, че веднага постави нацията на бойна нога.

Стотици хиляди американски мъже не чакат новият закон да бъде приложен от Наборната комисия и вече се трупат в мобилизационните центрове из цялата страна…“

— Хайде, момчета. Да вдигнем чаши.

Малката къща беше пълна с гости. Макар в ъгъла да се виждаше окичено коледно дръвче, настроението на дузината събрани млади мъже съвсем не бе празнично. Те мислеха за бушуващата в чужбина война. Знаеха, че отиват да се бият в тази война, оставяйки жените и децата си да празнуват наближаващите празници без тях.

Повечето, подобно на техния домакин, бяха млади безработни мъже, които възнамеряваха да се запишат доброволци незабавно. Неколцина вече го бяха направили и щяха да заминат на обучение след броени дни и дори часове.

Това бе домът на Денис Линехан, безработен докер, който, както и приятелите му, живееше в Сан Диего, откакто семейството му се бе установило тук преди едно поколение, като част от ирландското преселение към Калифорния.

Ирландската общност на Сан Диего, винаги сплотена, се сплоти още повече, когато депресията остави най-добрите й мъже без работа. Сега, когато войната щеше да промени всичко това, Денис Линехан и приятелите му се готвеха с яростно кланово чувство и гордост на ирландци да се бият за своята нова родина.

— Искаме тост, Дени! — извика някой.

Всички очи се обърнаха към Денис, домакина, считан от всички за най-красноречивия сред тях.

— Е, добре. — Денис вдигна чашата си с бира. — За добрите стари Съединени американски щати, за всички момчета, които ще бият фрица и неговото ново приятелче, мръсният японец. И — добави той — за жените, които ще ни чакат.

— Така, така.

— Добре го рече, Дени.

Мъжете вдигнаха чаши за наздравица. Те ясно съзнаваха, че Англия бе единственият бастион, възпиращ завземането на цивилизования свят от германците. Сега, когато Америка, ударена от японците, най-после влизаше във войната, нейните ирландци щяха да имат шанса да се бият за родината си върху земята на самата Европа.

— Изпей нещо, Денис! — извика един млад мъж.

— Песен! — присъединиха се всички. — Хайде, Дени. Не ни разочаровай тази вечер.

Денис Линехан леко се изчерви. Той беше красив мъж около трийсетте, с румени страни, меки кафяви очи и приятно чувство за хумор. Приятелите му се възхищаваха от неговия хубав ирландски тенор, тъй че сега не можеше да им откаже.

Някой седна зад очуканото пиано в гостната. Денис кимна на акомпаниращия и прочисти гърлото си. Когато запя, настъпи пълна тишина.

„На Киларни през езерата, планините,

Изумрудените острови, заливите ветровити,

Планинските пътища и горските усои

Паметта вечно броди с любов.“

Можеше да се почувства спотаената в стаята носталгия, докато гласът му галеше думите на песента. Пеенето на Денис през последните отчаяни години бе балсам за неговата компания след часовете на безделие и ядното безсилие на безработицата. Сега той сякаш им напомняше далечната родина, за чиято зелена свобода щяха наистина да се бият, щом се изправеха пред врага.

„Крилата на ангели могат така да блестят,

Щом погледнеш назад към свещената светлина,

Дом на красотата, Киларни,

Вечно безоблачен, Киларни.“

Когато песента свърши, настъпи натежала от вълнение пауза. Ирландия сияеше в сърцата на присъстващите, докато наоколо новото им отечество се стягаше за битка.

— За прекрасната Америка — извика някой, усетил общото настроение.

Денис се усмихна на жена си и подрастващите си синове и започна да пее.

„О, прекрасна, с обширни небеса,

С кехлибарени житни вълни;

С величието на червени планини

Над плодородна долина…“

Красивите слова никога не бяха звучали тъй приятно. В очите му имаше някакъв особен блясък и Денис махна на малкото момиченце, седнало в другия край на стаята. То дойде при него и седна на коляното му, а той продължи да пее. Ръката му почиваше на рамото й, а пръстите галеха вълнистата й червена коса.

Те бяха трогателна картина — мъжът в разцвета на силите си, готов да тръгне на война, пеещ в чест на новото си отечество, и малкото дете, седнало в скута му. Ирландската й красота сякаш отразяваше чувствата, събудени от песента на Денис. Всички знаеха, че тя не бе негова собствена плът и кръв, макар двамата да изглеждаха толкова близки. Тя беше осиротялата дъщеря на братовчед му Боб, загинал с жена си при пожар преди две години. Момичето се казваше Елизабет и живееше с Линеханови от трагедията насам.

Денис, който имаше двама синове, но нямаше собствена дъщеря, я прие в сърцето си и се говореше, че я обича като своя. Водеше я навсякъде със себе си, спестяваше дребни суми, за да й купува малки подаръци и я представяше на приятелите си, когато двамата обикаляха из града.

Той се отнасяше с нея като с принцеса и тя наистина приличаше на такава. На осем години вече имаше гладките, дълги крайници на красива девойка и млечнобяла кожа, осеяна с лунички. Огнената й коса бе примесена с нишки злато, а очите й блестяха, зелени като хълмовете на родната земя. Характерът й, едновременно дяволит и преждевременно женски, очароваше всички.

За присъстващите бе очевидно, че немалка част от носталгията по дома на славния Денис Линехан, заминеше ли той на война, ще се дължи на това малко момиче. Влажните му очи изразяваха тази болка, докато я притискаше плътно до себе си, а чистият му тенор я въплътяваше тъй осезаемо, че когато песента свърши, много от приятелите му плачеха.

„Америка, Америка, Бог да те благослови

И да увенчае добрините ти с братство

От единия до другия блестящ океан.“

Избухнаха аплодисменти, малко приглушени сега, защото всички осъзнаха колко отчаяна ще бъде войната и колко много от тях можеха да не се завърнат. Красотата на малкото момиче сякаш символизираше всичко, което щяха да оставят зад себе си, може би завинаги. Гледаха я с любов и възхита.

Но в стаята имаше една личност, чийто мисли бяха от доста по-различен характер.

Катлийн Линехан гледаше своя съпруг и малкото, седнало в скута му момиче.

Очите на детето имаха меко изражение, пълно с обич към втория й баща и уважение към присъстващите. Виждаше се нещо далечно и малко тъжно в зелените им глъбини и то представляваше тайната на нейното очарование.

Но Катлийн Линехан знаеше, че този поглед бе предназначен специално за Денис и приятелите му. Той бе маска, както и всичко останало в малкото момиче.

Катлийн единствена знаеше, че е жизненоважно беше да махне това дете от семейството си колкото се може по-скоро.

Преди две години, когато Боб Дамерън и жена му загинаха и фамилията избра Денис и Катлийн да приемат малката Елизабет, тя посрещна детето с отворени обятия. По природа беше добросърдечна, готова да помогне. Нещо повече — мислеше, че двете й момчета щяха с радост да глезят една малка сестричка.

Но почти веднага след пристигането на момичето, тогава едва седемгодишно, Катлийн забеляза нещо странно. Поведението на Елизабет, така сладко и очарователно с Денис и момчетата, се променяше, щом станеше дума за самата Катлийн. Още първия път, когато остана сама с Елизабет, тя почувства как от малката се излъчва някаква студенина. И когато детето седеше в скута на Денис — защото той веднага я хареса — то гледаше Катлийн през стаята по един особен начин, с надменен поглед на тих триумф в хладните си, зелени очи.

Катлийн бе сигурна в любовта на съпруга си и се укори за обзелото я неприятно чувство на ревност през тези първи седмици и месеци след пристигането на Елизабет. Но въпреки това не след дълго женската интуиция й подсказа, че Денис се променя спрямо осиновената си дъщеря. Когато я държеше в скута си или се разхождаше с нея, погледът му изразяваше нещо по-дълбоко от обикновената привързаност на приемен родител. Това бе поглед, с който мъжът гледа една жена, а не дете.

От този ден нататък Катлийн започна да наблюдава съпруга си, пресмятайки с учудване и тревога колко време той прекарва насаме с Елизабет. И макар да криеше подозренията си под топло, майчинско отношение към момичето, знаеше, че има под покрива си истинска съперница, и то съперница решителна. Този малък триумфален блясък в очите на Тес, колчем обърнеше поглед към нея, бе непоносим.

И сега, две години по-късно, макар Катлийн да не смееше да го признае в християнското си сърце, нямаше съмнение, че нещо наистина нередно съществува между Денис и Елизабет. Мълчаливото му отдаване на малкото момиче засенчваше обичайно щастливия му характер. Тяхната интимност бе просто осезаема в присъствието на семейството и приятелите. И без значение колко внимателно ги наблюдаваше, Катлийн бе забелязала, че винаги намират време да останат сами, когато тя е възпрепятствана да бъде с тях, а момчетата са навън.

Не можеше повече да си затваря очите пред истината. Под собствения си покрив Катлийн имаше една красива, нечовешки хитра рушителка на семейното огнище. И тази сирена бе едва на осем години, но толкова по-опасна заради това.

Катлийн се чудеше как перверзността на природата е могла да създаде такова дете. Знаеше, че Боб и Флора Дамерън са имали нездрав брак и че Боб ужасно е разглезил дъщеря си, преди да умре. Флора била строга и нелюбяща майка. Но можеха ли тези обстоятелства да изградят толкова опасно създание като Елизабет?

Катлийн си припомни старата семейна история за Дамерънови, сред които през миналия век са се родили няколко жени със съмнителна репутация. Между тези фамилни покойници, за които не се споменаваше, имало две или три прелъстителни куртизанки, лишили някои дъблински благородници от големи суми пари и разбили при това сърцата им. Историята се носеше повече като слух, тъй като никой от братовчедите Дамерън не обичаше да се говори за нея.

Възможно ли бе малката Елизабет да е носителка на тази наследствена черта? Затова ли Флора Дамерън се бе обърнала против дъщеря си толкова скоро след раждането на детето?

Катлийн Линехан не знаеше отговора…

Но нямаше намерение да види семейството си съсипано, подобно на семейството на Боб Дамерън.

Тази вечер тя имаше план.

След няколко дни Денис щеше да замине на война. Щом веднъж напуснеше къщата, Катлийн щеше да се отърве от Елизабет. Вече бе опипала почвата сред семействата Линехан и Дамерън. Самата тя започна работа в една текстилна фабрика, произвеждаща униформи за армията. С двете момчета на училище щеше да й е много трудно да се грижи и за малко момиче. Или поне така убеди роднините.

Всички те се съгласиха с нея, че единственото разрешение е католически девически пансион. Щом Денис заминеше, малката Тес щеше да бъде изпратена в Бейкърсфийлд, за да живее в училището „Светото сърце“ и да прекарва празниците при чичо си Тед и неговата жена Даяна.

Разбира се, Денис никога не би одобрил такъв план, ако знаеше за него. Но Катлийн имаше дълъг и сериозен разговор с Даяна и сестра й Мойра и те разбраха, че детето трябва да бъде държано далеч от Денис, докато порасне. Само чрез поставяне на разстояние и преграда от роднини между нея и Денис щяха всички да са спокойни и най-вече Катлийн.

Това бе единственият начин.

Докато гледаше седналото върху коляното на съпруга си малко момиче — с толкова невинна външност и същевременно така опасно — Катлийн мислеше за Хитлер и Мюнхен, за срама на Чембърлейн и Съюзниците, чиято примиренческа позиция доведе до катастрофата, пред която сега бе изправено човечеството. Ако нещо бе предприето по-рано за унищожаване на злото в зачатък, до такава крайност нямаше въобще да се стигне и насилието, обзело сега света, можеше да бъде избягнато.

Катлийн не смяташе да прави същата грешка.

Въоръжена с тайното си знание, тя разглеждаше красивото дете в скута на Денис. Момичето усети по някакъв начин погледа й и обърна очите си към нея. Колко ясни бяха те и същевременно колко дълбоки! За всеки наблюдател в стаята това бе само един сладък, изпълнен с обич поглед на осиновената дъщеря към майката. Човек трябваше да го види през очите на Катлийн, за да разбере какво имаше в него. Студеното предизвикателство, омразата, триумфът — тайният поглед на жена към жена, невидим за трето лице.

Катлийн осъзна, че в известен смисъл вече бе твърде късно. Твърде късно да премахне вината от сърцето на Денис и да поправи стореното на тяхното семейство и тяхната любов. Но независимо от всичко човек бе длъжен да пропъди злото, а след това да събира парчетата.

Да, твърде късно. Но по-добре късно, отколкото никога, размишляваше Катлийн Линехан, отмествайки поглед от малкото момиче към своя съпруг.