Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (100)

Двадесет и втора глава

8,00 вечерта

Тим вървеше бавно по долното фоайе на Новата сенатска сграда.

Имаше вид на скучаещ работник по поддръжката. Носеше престилка със закачена на гърдите картичка с име. На кръста му бе препасан колан с инструменти, от който висеше голяма връзка ключове. Не се беше бръснал през последните двайсет и четири часа, за да прикрие обичайния си спретнат и елегантен вид. Беше обут в стари кафяви ботуши. От задния му джоб стърчеше голям парцал.

Специалният полицейски пистолет 38-и калибър бе затъкнат в колана на панталоните му и не личеше под широката престилка. Пълнителят съдържаше осем патрона, но той знаеше, че няма да му потрябват толкова много.

Под ризата до гърдите му бяха двете откраднати снимки от папката на Лора. Тази вечер ги искаше до сърцето си.

Той се учудваше на собственото си спокойствие. Беше пристигнал от Ню Йорк с автобус, избягвайки риска да му поискат документите при наемане на кола или полет със самолет. Разбираше, че съществува известна вероятност полицията вече да го подозира затова внимаваше. Не отседна в хотел във Вашингтон, а просто смени дрехите си в тоалетната на автогарата и дойде направо тук.

Никой нямаше да го открие.

Във всеки — случай не навреме.

Беше се обадил в щаба на Ланкастъровата кампания, представяйки се за журналист от агенция ЮПИ, търсещ потвърждение на нов слух за предстоящото оттегляне на Ланкастър от кампанията. Лесно разбра от неволно изпуснатите намеци на момичето от другата страна на линията, че Ланкастър си отива у дома във Вашингтон, за да изчака резултатите от гласуването.

Тим прекара следобеда в разучаване на сградата. Инструментът, с който разби ключалката на Лора в Ню Йорк щеше да отвори и вратата, която си бе набелязал тук.

Той погледна часовника си. Тъкмо минаваше осем часът.

Ланкастър все още се намираше горе в офиса си. Там беше недосегаем — на етажа имаше прекалено много хора от охраната. Но навиците му бяха добре известни. Тим имаше добра представа какво ще направи той, щом приключи работата си.

Нещо ръководеше стъпките на Тим, проясняваше мислите му и премахваше всяка прибързаност и съмнение. Това, което щеше да се случи тази вечер, трябваше да сложи край на всичко, да свърже нещата в едно цяло и да изравни везните на справедливостта веднъж завинаги. Нямаше как да се предотврати. Нищо не бе в състояние да спре спокойните му стъпки, защото самата съдба го използваше за изпълнение на волята си.

Сградата бе на практика пуста. Той започна да слиза по стълбите надолу към приземния етаж.

— Само минутка, ако обичате.

Тим се обърна към гласа зад себе си.

Беше жена. Млада и привлекателна. Носеше очила и костюм в пастелни тонове, с шалче от шифон. Дългата и руса коса бе пристегната отзад с панделка.

Тя стоеше на прага на някакъв офис.

— Бихте ли ми помогнали за малко? — попита.

Тим пипна пистолета на кръста си. Обърна се и тръгна към нея.

— Да, госпожо?

Тя посочи стаята зад себе си.

— Не мога да отворя онзи прозорец. Умирам от жега вътре. На няколко пъти молих Джон да го оправи, но той не свърши нищо. Видях ви да минавате и реших да помоля вас… — Тя погледна картичката с името му. — Том.

Тим се поколеба. Съществуваше възможност, макар и минимална, тя да го забави за срещата му.

После се усмихна.

— Ще го погледна — рече и я последва в офиса. Долови мириса на парфюма й, докато вървеше пред него. Скъп аромат. Забеляза, че имаше хубава фигура.

Той остави вратата да се затвори зад гърба му.

Жената посочи прозореца. Тим хвана дръжките и леко дръпна. Рамката не помръдна. Сигурно механизмът беше счупен, а пантите блокирани от ръждата.

Погледна момичето. То стоеше отпуснато на един крак и го гледаше преценяващо.

— Май не съм ви виждала тук преди?

Тим прецени разстоянието помежду им. Ако се наложеше да я удуши, за да не се забави, щеше да го стори.

— Това ми е първата седмица, госпожо — каза. — Бях в Държавния департамент, преди да ме преместят тук.

— Наричай ме Каролин — усмихна се тя. Очите й преминаха по красивото му тяло. — Радвам се, че си тук при нас… Томи.

Той се обърна отново към прозореца. Оказа се, че носи точно нужните инструменти. За щастие го биваше да оправя разни неща.

— Няма да е трудно — каза.

— Не ти ли е топло с тази престилка? — попита го тя с усмивка.

— Не ме притеснява — измърмори той, докато вадеше отвертката.