Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (91)

Тринадесета глава

29 април 1964 г.

Лесли Къран седеше на мястото за посетители в офиса на Еймъри Боуз.

Огромното кожено кресло я правеше да изглежда като малко момиченце. Тя гледаше нервно през бюрото към Боуз. Той се бе променил, откакто го бе видяла за последен път преди години. Лицето му беше по-червендалесто, а косата по-бяла и оредяла. Но погледът в малките очи си оставаше същият, както и виещият се около лицето му дим от пурата.

Като по ирония, тази стая бе по-разкошна, отколкото старият му офис в Сената на Съединените щати. Прозорците бяха по-високи, портретите на стените — по-стари, а тежката орехова ламперия на стените по-впечатляваща и погледът в очите на Боуз някак си опровергаваше факта, че в политическо отношение той заема по-малко влиятелен пост. Изглеждаше уверен и почти тържествуващ, докато дърпаше от пурата си и я оглеждаше.

Никой от тях не бе казал нищо, откакто секретарката я въведе в офиса. Сега Боуз заговори пръв.

— Лесли — рече той, — има ли нещо, което би искала да ми кажеш?

Тя го погледна. Не й обясниха, защо я викат тук. Знаеше само, че тази сутрин неговият помощник Ърл се бе появил на вратата й в Ню Йорк и безцеремонно й бе наредил да тръгва за Олбъни, за да се срещне с Еймъри Боуз. Той й даде време да си приготви една чанта багаж и сам я докара, без да каже и дума през време на три и половина часовото пътуване.

Но тя има време да премисли и да планира поведението си. Затова и знаеше какво да отговори.

— Да, има — отвърна. — Госпожа Ланкастър дойде да ме види. Съпругата на Хейдън Ланкастър.

Боуз повдигна едната си вежда.

— Нима? Боже, и за какво сте си говорили?

Лесли обмисляше думите си. Искаше да звучи неспокойна. Това не бе трудно, защото близостта на Еймъри Боуз бе достатъчна, за да я тревожи.

— Тя каза, че вие стоите зад слуховете за съпруга й. Нещо за изнудване… не ми обясни точно. Но ме помоли да й помогна, за да ви свърже със скандала около Гарет Линдстром. Каза, че ще ме възнагради. Тя беше… изглеждаше уплашена и много се стараеше да ме убеди.

— И ти какво й отговори? — попита Еймъри Боуз.

Лесли сви рамене.

— Отказах й.

Настъпи дълга пауза. Боуз я гледаше със студен, преценяващ поглед.

— А защо не ми се обади след това? — я попита.

Тя очакваше този въпрос. Позволи на страха да проличи в очите й.

— Бях уплашена — каза просто.

Надяваше се той да й повярва. В края на краищата по-верни думи никога не бяха изричани.

Еймъри Боуз отново замълча и бавно я изучаваше, докато пушекът от пурата му се виеше към тавана.

— Изглеждаш прекрасно, Лесли — каза накрая. — Изминалите години са ти се отразили добре.

Тя се принуди леко да се усмихне. Не каза нищо.

— Знаеш ли кой седеше на този стол вчера по това време? — попита той.

Тя поклати глава.

— Госпожа Хейдън Ланкастър.

Лесли запази мълчание. Не знаеше накъде бие той. Само съзнаваше, че не би била тук, ако положението не беше сериозно.

Боуз се размърда в креслото си.

— Лесли — започна със замислен глас, — в момента нещата стават малко напечени. Те не засягат теб, разбира се, но все пак мисля, че ще е добра идея да изчезнеш за малко. Докато цялата тази работа с Ланкастър приключи.

Лесли кимна покорно.

— Къде да отида?

— Където искаш — отвърна Боуз. — Посети някого. Иди на гости на някоя приятелка. Разходи се до Ниагарския водопад. Но не се връщай в Ню Йорк. Не искам да се доближаваш до апартамента си известно време. Ърл каза ли ти да си вземеш някои неща?

Тя посочи към чантата на пода до стола си.

— Малко. Ще се наложи да купя останалото.

— Ще се погрижа да не ти липсват пари — кимна Боуз. — Почини си малко, Лесли. Личи си, че една почивка ще ти се отрази добре. Но ме извести къде ще бъдеш. Трябва да знам телефонния ти номер по всяко време. Когато стане безопасно, ще ти се обадя да ти кажа, че можеш да се прибираш у дома.

Лесли обмисляше думите му. Всяка клетка в тялото й бе нащрек, но при все това успяваше да демонстрира пълно доверие и покорство.

— Разбирам — каза тя.

— Много добре. Осигурил съм ти кола — рече Боуз, като извади отнякъде връзка ключове и ги плъзна към нея през бюрото. — На един мой колега е. Напълно е безопасна; регистрирана е на името на жена му. Можеш да я задържиш толкова, колкото ти е необходима. Но най-важното е да тръгнеш още днес. Не искам да прекарваш нощта в Олбъни.

Лесли кимна, гледайки ключовете.

— Не спирай, докато не се отдалечиш на час или два от града — продължи той. — Щом излезеш на магистралата, увери се, че не те следят. Ако видиш, че те следят, обърни и се върни при мен тази вечер. Ясно ли е?

Тя отново кимна.

— Утре се обади на хазяйката си по телефона — рече Боуз. — Кажи й, че някой в семейството ти се е разболял и ще отсъстваш известно време. Помоли я да се погрижи за млекаря, пощата ти и така нататък. Надявам се, че няма да е задълго.

Лесли взе ключовете.

— Колата е син форд — рече той. — Номерът го има върху ключодържателя. Паркиран е в подземния гараж, ниво С, сектор 10. Запомни ли?

— С-10 — повтори тя.

— Е, умната, моето момиче. И не забравяй: не бива да казваш на никого къде отиваш. Просто ми се обади, когато пристигнеш. И стой далеч от роднините си. Това е самотно пътешествие. Ясно, нали?

Лесли стоеше пред него с ключовете в ръка. Цялата беше на тръни. Не очакваше да се измъкне от този офис, преди да й поискат още една услуга.

Боуз погледна в очите й. Изглежда, се наслаждаваше на очевидната й тревога.

— Много съм ти задължен, Лесли — каза усмихнат. — А аз винаги връщам дълговете си. Ще се погрижа за теб, каквото и да се случи. Мога да те уверя в това.

— Благодаря ви, сър.

Боуз дръпна от пурата си и тя видя как езикът му облиза мокрия от слюнка сдъвкан край.

— Довиждане, скъпа моя — каза той, без да става. — Бъди внимателна. Ще чакам обаждането ти.

Лесли стоеше неподвижно пред него. Не можеше да повярва, че я оставя да си тръгне просто така. Това не бе в негов стил.

Тя импулсивно пристъпи напред и го целуна по бузата. Той леко я потупа по рамото. Докосването му беше изпълнено с таен смисъл, който не остана скрит за нея.

После тя напусна офиса.

Намери колата в подземния гараж, както той й бе казал. Това бе най-обикновен форд на три-четири години, с номера от Мериленд и счупен заден стоп. Беше паркиран между две други коли в част от гаража, която не бе нито централна, нито отдалечена, нито добре осветена, нито пък тъмна.

Лесли стоеше, гледайки колата от разстояние, и се вслушваше в тишината на гаража. Обърна се, за да погледне асансьорите зад гърба си. Този, с който бе дошла, все още стоеше на ниво С и чакаше зад затворената врата.

Тя тръгна бавно към колата. Когато измина половината разстояние, обърна се и бързо закрачи назад към асансьора. Натисна бутона. Вратите се отвориха моментално и тя влезе вътре. Погледна през рамо смълчания гараж.

Чу как вратата на кола се отвори и затвори. Нечии стъпки се приближаваха бързо към нея.

Тя натисна бутона за потегляне. Нищо не се случи. Почувства как дъхът й спира от звука на приближаващите стъпки.

Накрая вратите започнаха да се затварят. Спазъм на ужас се стрелна по краката и нагоре по гръбнака й. Дамската чанта и пътният сак в ръцете й трепереха. Тя скърцаше със зъби. Стъпките бяха съвсем близо, когато старите, олющени врати най-сетне се затвориха.

Тя се изкачи с асансьора до нивото на фоайето и закрачи, без да бърза, към стоянката на такситата. Направи знак на най-предното и шофьорът й отвори вратата.

— Смесете се с движението — каза тя, щом седна в колата. — И внимавайте да не ни следят.

Те се отдалечиха от сградата на Законодателното събрание по непознатите улици на Олбъни. Лесли не обръщаше внимание на гледките през прозореца. Нито се обърна, за да види дали я следят.

Мислеше бързо. Разбираше, че Боуз я бе довел чак от Ню Йорк, защото се страхуваше от онова, което тя знаеше за него. Научил бе за посещението на Бес Ланкастър, а това означаваше, че или е следил Бес, или апартаментът на Лесли се е подслушват през всичките тези години.

Едно беше сигурно. Ако тя бе последвала инструкциите му и влязла в онази синя кола в подземния гараж, сега щеше да е мъртва. Този път залогът в играта бе прекалено висок, а самата тя — твърде нищожна, за да бъде другояче.

И ако това беше истина, и този момент тя се намираше в опасност.

— Чисто ли е отзад? — попита тя шофьора.

— Така мисля, госпожо. В това натоварено движение не мога да бъда сигурен.

— Карайте към летището — каза Лесли.

Таксито направи остър завой, профуча през няколко улици и изскочи на магистралата. Лесли не каза нищо повече на шофьора, докато той си пробиваше път през пиковия вечерен трафик към летището на Олбъни.

Когато пристигнаха, шофьорът спря таксито и се обърна да я погледне.

— Искам да дойдете вътре с мен — каза тя. — Ще ви платя за времето.

Мъжът я гледаше подозрително. Лесли отвори чантата си и му подаде двайсетдоларова банкнота.

— Още двайсет, ако направите каквото ви казах.

С въздишка той излезе от таксито и я придружи към сградата на летището.

С багажа си в ръка и шофьора до себе си, тя влезе в непознатия терминал и отиде до едно пощенско гише. Извади от дамската си чанта малък пакет, написа отгоре адреса, добави думите: „СПЕШНА ДОСТАВКА“ и залепи достатъчно марки, за да покрият разходите.

После откъсна една страница от джобния си бележник, и написа върху нея:

„Скъпа госпожо Ланкастър,

Ще намерите приложена тук информацията, за която ме помолихте.

Желая ви успех.“

Остави бележката неподписана и я пъхна в пакетчето, съдържащо касетата, върху която преди шест години бе записала гласа на Еймъри Боуз. През цялото това време не я бе прослушала нито веднъж. И сега си помисли, че е постъпила добре, защото ако Боуз бе подслушвал дома й още от самото й пристигане в Ню Йорк, щеше да я чуе.

Тази сутрин, когато Ърл се бе появил на прага й с най-заплашителната си физиономия и й бе заповядал да си приготви багажа и да тръгне с него, тя съобрази бързо. Просто взе лентата от килера и я пъхна под дрехите си в сака. Знаеше, че Боуз и хората му ще се интересуват от това, което би се опитала да скрие от тях, а не от съдържанието на чантата, която щеше да носи пред очите им.

Хитростта свърши работа. Ърл не се сети да претърси пътния сак или дамската й чанта.

Докато залепваше пакета, изпълнените с молба думи на Бес Ланкастър прозвучаха като ехо в паметта й.

Преди шест години вие сте спомогнали да бъде унищожен един добър човек. Спасете днес другиго. Изтрийте греха си, Лесли. Никога няма да съжалявате за това.

Тя пусна пакета в пощенската кутия и потърси с очи най-близкото разписание на заминаващите самолети. Имаше скорошни полети за Лос Анджелис, Кливланд и Чикаго.

Лесли погледна шофьора.

— Ще се нуждая от вас само още две минути — каза тя. — Колкото да ми помогнете да си купя билет.