Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (22)

Трета глава

След аборта Лора цели пет месеца не размени и дума с жива душа, освен с неколцината продавачи в магазините.

Първите две седмици бяха кошмар, който за щастие тя никога нямаше да си спомни подробно. Гледаше как кръвта се процежда между краката й и си слагаше превръзките една след друга. Чувстваше как спазмите раздират вътрешностите й и всяка една й напомняше противно за ножа, изчегъртал утробата й.

Можеше да задържа в стомаха си само най-леката храна и живееше на мляко, чай, малко содени бисквити и зърнени каши. Имаше постоянно главоболие, но дори не й идваше наум да вземе аспирин, толкова всепроникваща бе вътрешната й болка. Не си и помисли да отиде на лекар.

Седеше на леглото си или на креслото, ставаше да отиде до банята, когато беше необходимо, връщаше се, за да седне отново, и гледаше в стената.

Знаеше почти от самото начало, че няма да се върне отново в университета. Кога и защо взе това вътрешно решение, не можеше да каже със сигурност. Само разбираше, че нямаше да има повече професори, изпити и писмени работи, нито миришещи на мухъл учебни стаи и сумрачни аудитории. Никакви буйни надежди повече.

Осигури самотата си, като изпрати на чичо Карол и леля Марта картичка, в която пишеше, че с помощта на приятели се мести в друг апартамент за следващия семестър. Обещаваше да им изпрати новия си адрес. Знаеше, че това съобщение ще е достатъчно, за да задържи роднините вън от живота й. Те си измиха ръцете от нея, когато постъпи в университета, ако не и дълго преди това, и едва ли щяха да са достатъчно любопитни, за да я потърсят.

С напредването на зимата спря да се интересува кой ден е или коя дата. Остави календара на декември, така че евтината литография на газовата компания със снежната сцена от Нова Англия събираше прах на стената, докато дните ставаха все по-студени и сиви. Декември бе мъртъв месец, тъпо оцеляващ като самата Лора — снопче от разбити надежди и продължаваща съществуването си черупка.

Лора живееше във вакуум, откъсната както от миналото, така и от бъдещето. И се чувстваше в безопасност, защото този дълъг интервал приличаше на полумрака на чиста, арктическа празнота, в която нямаше нужда да изпитва каквото и да било.

Не забелязваше колко много е отслабнала, тъй като през повечето време носеше една и съща широка нощница. В редките случаи, когато се поглеждаше в огледалото, за да среше косата си, преди да слезе по стълбите за покупки, всъщност не се виждаше. Знаеше, че и без това никой не й обръща внимание в кварталните магазини. В този смисъл безличието на големия град я спасяваше.

Нямаше никой, който да се погрижи за нея, да се разтревожи как е, да я потърси. Това й допадаше. Случилото се с нея не засягаше никой друг на света, освен самата нея.

Не помисляше да причини още насилие над тялото си, макар само преди няколко кратки седмици мисълта за самоубийство да й изглеждаше привлекателна. Сега се намираше отвъд такива намерения. Беше потънала в някаква миазма от празнота, в която дори омразата към себе си нямаше значение.

Но мислеше активно и неизменно за едно нещо.

За своето бебе. Момче или момиче?

Тя не знаеше и никога нямаше да узнае. Но някак във фантазиите й то беше момче.

Мъничко, нежно момченце с коса, тъмна като нейната и на баща й и тъмни очички. И усмивка, която щеше да огрява лицето му, когато му дадеше играчка, бейзболната ръкавица, които е поискало за Коледа или за рождения си ден. Може би щеше да я оставя да го прегръща за лека нощ всяка вечер преди лягане и да се смее, щом го погъделичкаше, а после да се унася в сън, докато тя му разказва приказки и му пее приспивни песнички.

Лора не си спести нито една от тези сърцераздирателни представи. Всъщност тя ги повтаряше отново и отново в съзнанието си като заклинания на наказание и копнеж.

Може би двамата щяха да играят различни игри. На криеница, на сляпа баба, да се боричкат. Щеше да слуша веселия му кикот, да чува как гласът му става по-силен, докато умното му, младо съзнание борави все по-уверено с думите.

Моето момче…

Но не. Той нямаше да живее. Всичко това бе само прекрасна мечта, която никога нямаше да се осъществи. Защото тя го бе убила в собствената си утроба, унищожила любовта си със собствените си ръце.

И същевременно изобщо не бе сън, макар сега да бе сведено до една агонизираща фантазия. Всичко това беше истинско! Той наистина бе живял в нея и самото бъдеще се бе развивало в утробата й, истинско като собствената й плът — а тя го бе разрушила.

През дългите самотни месеци в малкия си апартамент Лора преживя хиляди пъти тази въображаема реалност. Тя измъчваше себе си бавно, упорито, нарочно, използвайки голямата сила на съзнанието си и най-ужасната вина. Зачеваше синове и дъщери от най-дълбоките части на съществото си, надаряваше ги с характери, усмивки, смях и разнообразен живот, а после ги унищожаваше.

Някак си вярваше най-много в момчето. Опознаваше го все по-добре. Познаваше всичките му жестове, сладките подробности на тялото му, луничките, леко червеникавата коса, закачливия блясък в очите, ръста и теглото му на различна възраст — а после го убиваше, отново и отново, убивайки същевременно собственото си сърце.

Въображението й бе острият меч на наказанието. Защото можеше да види пред себе си целия му живот — калейдоскоп от събития в милион цветове и тяхното разнообразие се свързваше от неповторимата същност, представляваща неговата личност — смес от тихо очарование и мъжественост като никоя друга.

И в тази представа имаше нещо повече от самото момче и мъжът, в който то щеше да се превърне. Тя видя също и неговите деца, а после и техните деца — една цяла прекрасна палитра от човешки съдби, които всички съдържаха по малко от нея, защото бяха нейна плът и кръв. Виждаше едно по едно лицата им, възхищаваше им се, обичаше ги — и после гледаше как изчезват пред очите й, затрити от собствения й нож.

С унищожението на един индивид тя бе унищожила безбройната върволица негови наследници, хилядите нежни деца, които щяха да бъдат негова гордост и радост, поколенията, които щяха да придадат смисъл на собствения й живот. Бе убила в утробата си една цяла раса.

Обикновеният разум се присъедини към пълната мощ на интелекта на Лора в услуга на нейното самоунижение. В крайна сметка, разсъждаваше тя, нима тези нейни мисли бяха неверни? Фантастични? Преувеличени? Ни най-малко. Ако бе позволила на това дете да живее, бъдещето му щеше да бъде точно каквото го виждаше в съзнанието си, ако не в детайли, то поне в общи линии. И плодовитата челяд на наследниците му щеше да бъде точно толкова многобройна, богата на личности и преживявания, на гласове, лица и усмивки, каквато си я представяше тя. Една човешка фамилия от собствената й кръв, протягаща ръка към безкрая на бездънното бъдеще.

И тя унищожи всичко това. Тя го уби.

С отслабването на физическата болка празнотата вътре в нея нарастваше. При възвръщането на апетита й нейното отчаяние продължи да го потиска. Тя отслабна още повече. Телесното й здраве бе удавено в бездната на безнадеждността.

Лора се зарадва на признаците на слабостта си и на влошеното състояние на младия си организъм. Щом беше безгрижна унищожителка на най-добрата своя част, защо да не продължи и разпадът на останалото?

Накрая, в един слънчев ден през май тя стигна до самото дъно. Вървеше надолу по улицата към магазина на ъгъла да си купи мляко и плодов сок, когато почувства слънцето върху кожата си. Пролетта беше хладна и това бе първото наистина топло слънце от миналата есен насам, когато сиромашкото лято дари шепа топли октомврийски дни на предишния й живот.

Очите й се спряха върху календара на касата в магазина.

— Извинете — попита тя, гледайки познатото сипаничаво лице на жената, пресмятаща покупките й. — Знаете ли коя дата е днес?

Жената бегло и безразлично я погледна и се обърна да види календара.

— Шестнайсети, мисля — каза тя. — Да, шестнайсети май.

— Благодаря.

По целия път към къщи Лора се оглеждаше с нови очи. Топлият полъх бе изпълнен с дъха на наближаващото лято.

Значи бе пропуснала една цяла зима и по-голямата част от пролетта. Дългият й зимен сън бе изтрил тези два сезона. Такава бе могъщата сила на скръбта.

И сега студентите, постъпили в университета заедно с нея, завършваха първата си година, подготвяха се за последните изпити, за ваканцията у дома и може би вече си търсеха работа за през лятото.

До две седмици тези студенти щяха да имат оценки за цял семестър, които Лора никога нямаше да получи. След няколко години щяха да завършат университета, което тя никога нямаше да направи, и да продължат в поприща, които тя никога нямаше да следва.

Светът наистина я отминаваше.

Тази мисъл не я стресна, а донесе със себе си определено облекчение. Да, размишляваше тя, наказанието й ставаше по-дълбоко, по-реално и постоянно. Чрез промяната в руслото на живота си, чрез изоставянето на всички надежди, означавали толкова много за нея до съвсем неотдавна, тя сътворяваше паметник на убитото си бебе. Правеше от целия си живот едно празно огледало, за да отрази причиненото от нея унищожение. И това беше добро, правилно и естествено.

Чувствайки се странно обновена, Лора отнесе продуктите вкъщи, направи си чаша чай и се погледна в огледалото.

Косата й изглеждаше прекалено дълга, стигаше почти до раменете.

Тя взе ножиците, седна пред огледалото и започна да я подстригва. Меките, тъмни къдри падаха една по една и късата прическа на предишната Лора започна полека да се появява.

Без да мисли, тя машинално работеше върху косата си, режеше, оформяше и разресваше. Когато свърши, прическата изглеждаше прилично и дори красива с естествените вълни на фините кичури. Видът й бе леко призрачен, повече от преди, защото огромните й тъмни очи изглеждаха още по-големи върху изпитото й лице.

Тя импулсивно отиде до шкафа и намери свития на руло акварел с автопортрета си, който бе възнамерявала да даде като коледен подарък на Натаниел Клиър. Почувства тръпка на ужас, когато започна да го развива, но бързо отхвърли страховете си. В края на краищата помисли си, как можеше огорчението при вида на едно изображение да се сравни с ада, който бе изживяла през последните пет месеца?

Картината бе в ръцете й. Собственото й лице гледаше нагоре към нея, изпълнено с невинност, сладост и неизразимото вълнение на младостта. Тя се обърна към огледалото. Лицето, което видя там, нямаше по-голяма прилика с онова на акварела, отколкото набръчканата кожа на възрастен с първата му снимка като бебе, направена преди цял човешки живот.

Значи дългото оплакване си бе свършило работата. Тя не беше вече предишната личност. Нейното престъпление и наказание завинаги бяха пропъдили онази Лора, която се усмихваше от картината, Лора, чиято четка я бе нарисувала. Младостта й беше приключила.

Тя нави отново картината и я прибра. Изчисти пода на банята от косата си, върна се до леглото и седна на него, гледайки през прозореца към въздушната шахта.

Почувства се отново жива по най-парадоксален начин. Не както се чувства жива една обикновена, здрава личност, нито дори така, както се чувства пациентът, едва отскубнал се от хватката на злокачествена болест.

Онова, което накара Лора да си отреже косата, не беше надежда, а нещо много по-различно. И то сега я подтикна да измие лицето си, да облече свестни дрехи и да хапне нещо.

Това бе последният шок на осъзнаването, че вече няма накъде да върви, освен нагоре. Предишната Лора бе мъртва. Тя самата я бе убила заедно с глупавите й надежди, изкушили я някога да крачи по повърхността на земята с абсурдната увереност, че няма да пропадне под нея. Всичко това сега беше минало. Пустотата в нея бе пълна. Приетата вина беше толкова окончателна, че срещу нея не бяха останали повече битки за водене.

Око за око, зъб за зъб. Заради извършеното убийство тя погуби собствената си личност.

И сега, чрез някакъв особен процес на регенерация, едно ново човешко същество се появяваше от пепелта.

През целия следобед и вечерта Лора седя и размишлява над иронията на това да се възроди от собствената си пепел. Не можеше да разбере защо би желала да живее, да понася нещата, да очаква новия ден. Но някак си го искаше.

Когато се спусна мракът на нощта, тя почувства как някакво странно чувство за цел изплува от пустотата в нея. Мислеше за мъртвото си дете. Щеше да е прекалено лесно да го последва в разрухата и нищото. Не — тя ще изгради цялото си бъдеще около тази загуба. Всяка минута от живота й ще бъде минута без него; минута в останалата след него пустота. Тя ще превърне своето престъпление в мъртва празна сърцевина на цялото си бъдеще като жена.

Животът й ще бъде нейното наказание и нейният подарък за детето, което открадна от себе си и от света. С всеки нов ден тя ще затвърждава пропастта, разделяща я от човешката раса, към която не заслужаваше повече да принадлежи. Както бе откъснала рожбата си от този живот, така щеше да отлъчи от живота и себе си.

Въоръжена с това знание, тя посмя да извика в съзнанието си мъртвото дете. Погледа го дълго и с обич. Наблюдаваше как светлината танцува върху меките му ресници, докосва тъмната му коса и трепти върху кожата му.

После то започна да се отдалечава от нея и Лора разбра, че го вижда за последен път. С него си отиваше цялото й минало и докато то я напускаше, й мина през ума, че някак си това момче и загубата му бяха постоянни части от живота й, реалности, за които сънищата й се бяха опитали да я предупредят много отдавна, факти, скрити в дълбините на нейните „мисли за черни дни“.

Сега усмивката на момчето беше много далечна. Но загубата му си оставаше в нея. И докато то изчезваше, тя каза довиждане на собственото си сърце.

Тъмната страна на луната отвори вратите си за нея. Сега вече можеше да живее, защото ясното слънце на човешката надежда беше зад гърба й.

Довиждане, прошепна беззвучно тя. Обичам те.

И когато се отпусна назад в леглото си и заспа, я обгърна тишина, празна като в гробница.