Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (54)

Пета глава

Неведоми са пътищата на съдбата.

Лора никога не би си представила дори и насън, че нещо друго, освен финансов фалит може да се изправи между нея и кариерата й на модна дизайнерка.

И все пак в разгара на най-големия й професионален успех нещата започнаха да се променят по един удивителен начин.

През зимата на 1958 година „Лора ООД“ представляваше една бързо разрастваща се бизнес империя. От първоначалното излагане на моделите й пред публиката в национален мащаб чрез едрите търговци на пазара „Линията Лора“ се превърна в идея фикс за жените, желаещи да изглеждат възможно най-добре и неуспяващи да си намерят другаде подходящи и привлекателни дрехи.

Сега салони „Лора ООД“ имаше в Чикаго, Бостън, Атланта, Сан Франциско и Холивуд с професионален персонал, подбран лично от Тим. Междувременно още едри търговци се включиха в продажбите както в САЩ, така и в Канада и предлагаха дрехите на Лора в стотиците си магазини. Моделите се продаваха едва ли не преди да успеят да ги подредят по рафтовете. Заваляха толкова много поръчки, че производителите трябваше да преструктурират работното си време, за да успяват да ги изпълняват.

„Моделът Лора“ можеше да се види навсякъде. Даже нямаше нужда самата тя да го рекламира, защото не само милиони жени го обличаха в ежедневието си, но той присъстваше и в стотици реклами на всякакви продукти, както и в киното и телевизията. Сякаш всеки режисьор с въображение, който искаше манекенките или актрисите му да изглеждат добре, ги обличаше за целта с дрехите на Лора.

Разбира се, чевръсти имитатори на стила й се появяваха непрекъснато по Седмо Авеню и продаваха стоката си из цялата страна. Но този факт не тревожеше Тим, нито едрите търговци, сключили договори с Лора. И не само защото имитаторите не успяваха да копират сложната процедура с различните мерки, така характерна за „Линията Лора“. Създадените от нея модели бяха толкова оригинални и лесно различими, че клиентите на всички нива не харесваха имитациите и идваха при самата нея.

Тя бързо се превръщаше в звезда в областта на готовото дамско модно облекло. Същевременно, благодарение на работата й по поръчка за влиятелни клиентки от висшето общество и развлекателната индустрия — без да споменаваме членовете на няколко чуждестранни кралски фамилии — тя бе смятана за най-изисканата и прогресивна дизайнерка, появила се в Америка през последните години. Моделите й продължаваха да излизат на страниците на „Воуг“ и „Харпърс Базар“ заедно с редакторски възхвали от рода на „американският отговор на Шанел“.

Европейските модни издания бързо се ориентираха към новата сензация. Скоро „Линията Лора“ вече присъстваше и в „Ел“, „Шери Мод“ и „Билд дер Фрау“, както и в други списания. Пристигаха оферти на едри търговци от Франция, Италия, Англия, Испания и скандинавските страни за пласмент на готовите модели на Лора. А Тим постоянно получаваше нетърпеливи обаждания от потенциални инвеститори, желаещи Лора да отвори салони в Париж, Рим и Лондон.

Лора беше знаменитост. Статии за нея се появяваха в модната преса и деловите издания и всеки ден имаше покани за интервюта. Тя приемаше толкова от тях, колкото Тим смяташе за необходимо и прекарваше остатъка от времето си в скициране на нови модели или консултации с фабричните дизайнери в Ню Йорк и другаде за подготовката на новата колекция за всеки следващ сезон.

Както винаги Лора вършеше работата си с тиха всеотдайност, която изумяваше Тим. Тя бе така глуха за фанфарите на успеха, както и за тегобите на ранните лишения в миналото. Остана близка с Рита, Мередит, Джули и Мили и разпределяше времето си така, че да си осигури тихи вечери с Тим.

Те се преместиха в голяма жилищна кооперация до Западен Сентръл Парк. Мястото беше разкошно, с великолепен изглед към парка, портиер в униформа (Лора никога не бе предполагала, че ще доживее подобно нещо), плувен басейн на покрива за през лятото и приятелски настроени съседи, повечето от които бяха богати интелигенти или театрали.

Единствената значима промяна в ежедневието на Лора представляваше фактът, че сега тя правеше повечето от скиците си у дома и посещаваше салона на новия му адрес на Шестдесет и трета улица само когато се налагаше да покаже работата си на Рита и другите или да помогне в довършването на нов модел.

Тя обичаше да седи над работната си маса до прозореца с изглед към Сентръл Парк. Щом се почувстваше уморена, можеше да изключи лампата, за да си починат очите й и да погледа зеленината към езерото.

В тези случаи не можеше да се сдържи да не спре поглед върху къщата отвъд парка, за която знаеше, че принадлежи на Хал Ланкастър и Даяна. Беше я огледала от безопасно разстояние още преди две години, когато те се нанесоха, и сега лесно разпознаваше кафявата й фасада от прозореца си. В сумрака на късните следобеди и вечерно време можеше да види бледозелена светлина в най-горния прозорец, може би от настолна лампа в кабинет или спалня. За един замечтан миг си представяше живота на Хал и Даяна в този приятно изглеждащ дом. После се сепваше и се връщаше обратно към работата си.

Именно у дома, в тази нова работна среда, животът на Лора се промени по най-неочакван начин.

В един облачен есенен следобед тя беше сама в апартамента и работеше усилено върху нов модел, когато пристигна посетител.

Това бе Пени Хейуърд, умната и привлекателна манекенка, която изигра толкова важна роля в разкриване дрехите на Лора пред публиката по времето, когато „Лора ООД“ все още представляваше неразбулена модна тайна. Пени все така бе една от любимите манекенки на Лора в често се появяваше в лъскавите списания облечена в някоя нейна рокля, подхождаща на естествения й, напълно американски външен вид.

Но днес Пени изглеждаше смутена. Носеше джинси, спортна блуза и маратонки. Косата й, тъй изящно вчесана и пригладена в модните списания, сега бе разбъркана от вятъра и хваната отзад с ластик на обикновена опашка.

— Лора, трябва да говоря с теб — каза тя.

Лора я покани вътре и й наля чаша чай. Лицето на Пени приличаше на тревожна маска. Нямаше го слънчевото изражение на момичешка невинност, което бе нейната запазена марка като манекен.

Лора някак си разбра какво я води още преди тя да бе отворила уста.

— Лора, аз съм бременна.

Пребледняла от тревога, Пени обясни положението си.

— Помислих, че месечният ми цикъл закъснява — каза тя. — Случвало се е и преди. Но отидох на лекар заради някакъв грип, който прихванах, той ми направи кръвен тест и докато се усетя, сестрата пристигна с новината.

— И добра ли е тази новина? — попита Лора, седнала с подвити крака на дивана.

Пени направи гримаса.

— Не знам, Лора. Мъжът… разбираш ли, той си е страхотен по свой собствен начин. Но не съм убедена, че го обичам. А още по-малко вярвам, че той ме обича. Това просто… се случи в най-неподходящото време.

Тя погледна умолително към Лора.

— Предполагам, че не би трябвало да те занимавам с това, но ти си единственият човек, на когото наистина имам доверие. Семейството ми никога не би ме разбрало. Аз… просто не знам какво да правя.

Лора моментално осъзна какво има предвид момичето. Една бременност и раждане означаваха край на кариерата като модел, особено за момиче с лице и фигура като нейните. Следователно Пени бе изправена не само пред лична, но и пред професионална криза. Лора трябваше да потисне болезненото убождане, което изпита при мисълта, че Пени обмисля аборт.

Но тя скри емоциите си и реши да прояви дължимото съчувствие. Пени очевидно се нуждаеше от приятелка и Лора нямаше да я разочарова.

Следобедът се превърна в задълбочен разговор върху един личен живот, за който Лора не знаеше нищо преди това. Пени й разказа историята на неудачния брак на родителите си и развода им, както и за собственото си детство, ставало все по-трудно, докато израствала в красива тийнейджърка. Всичко станало прекалено бързо и на седемнайсет години тя вече била манекен. И днес, на двайсет и три, все още не се чувстваше готова да роди дете на този свят. Миналото й я преследваше, а и нямаше сигурност в своето бъдеще.

Лора се ограничи да покаже колкото се може повече обич и подкрепа пред Пени, предизвиквайки я да излее обърканите си чувства и убеждавайки я внимателно да не избързва с каквато и да било стъпка относно състоянието си. Когато слънцето започна да залязва, Пени каза, че вече се чувства по-добре, и обеща да осведоми Лора за решението си в близките няколко седмици.

Лора откри, че е толкова впечатлена от необичайната дълбочина на тревогата в красивите черти на Пени, че импулсивно поиска разрешение да й направи няколко снимки, преди тя да си отиде. Свивайки рамене, притесненото момиче се съгласи. Лора намери стария „Хаселблад“ на Томи Стъдевънт в библиотеката си, зареди го с нов филм и направи отблизо няколко фотографии на умореното й лице, очертано на фона на бледата светлина, нахлуваща от сивото небе през прозореца.

После, след като благодарната Пени я прегърна, Лора й каза довиждане и я изпрати до вратата.

Изминаха почти две седмици, преди Лора най-после да се сети да прояви филма.

Снимките на Пени бяха едно откровение.

В тях имаше една личност, която Лора никога по-рано не бе виждала. Много далечна от стройния и елегантен образ в модните списания, върху който Томи и Лора така често работеха. Също както и от онази Пени, която летеше през офиса, щом настанеше време да облича дрехите за снимки — момиче, уверено в своите способности, очарователно с хумора си, но не особено забележително като индивид.

Не — това беше някакво ново същество. Лора гледаше фотографиите в тихия апартамент, опитвайки се да проумее качеството, което ги правеше така омагьосващи.

Разбира се, тук присъстваха тъга и тревога, които никога преди не бе забелязвала у Пени.

Но освен това сякаш някаква маска бе свалена за пръв път, откривайки чрез камерата една личност, някак си по-реална от онази, която Лора и колежките й познаваха така добре. Това създание на светлината и сянката не само бе по-дълбоко от момичето Пени в плът и кръв, но също и по-красиво, несравнимо по-красиво въпреки липсата на грим, изпитите черти и развлечената блуза.

Пени Хейуърд от ежедневния живот не бе по-различна от безброй други момичета — а лицето, хванато на фотографиите, не приличаше на никой друг на света. Нито можеше да бъде сравнено или оприличено с нещо извън него.

То бе уникално. И поради това за пръв път наистина човешко.

Лора не можеше да откъсне очи от снимките. Макар чувствата, които предизвикваха у нея, да бяха объркани, тя усещаше, че вижда в тях нещо много важно, нещо изненадващо, ново и удивително неповторимо. Съзерцаването им приличаше на вкусването на ябълка или помирисването на цвете, или усещането на дъжда върху кожата, или гледката на залеза, ако човек не е имал такова преживяване преди.

Лора седя пред снимките неподвижна и със затаен дъх цели два часа. Те я изпълваха с благоговение, с някаква любопитна незадоволеност и глад да се добере до тайната, скрита в тях. И изведнъж започна да осъзнава, че тези изображения й отварят една врата, през която е трябвало да премине още преди години, и сега, когато вече я бе открила, не можеше и да сънува да отвърне лице от нея.

Започна да съжалява за всички стилизирани модни фотографии на Пени, които бяха направили с Томи — макар че те бяха необходими и важни навремето. В сравнение със снимките, лежащи сега пред нея, те изглеждаха като абсурдни представи за един женски идеал колкото повърхностен, толкова и стереотипен.

Дори започна да се упреква за цялата си кариера на моден дизайнер, чието призвание бе да покрива жените с облекла, скроени така, че по-скоро да ласкаят техния нарцисизъм и да ги правят привлекателни за околните, отколкото да разкриват суровата самобитна красота под повърхността им.

Сега проклинаше всички седмици, месеци и години от живота си, през които не бе подозирала за тази удивителна способност на фотоапарата, а бе вършила какво ли не, вместо да потърси и открие откровения, подобни на тази Пени от снимките.

Здравият разум й казваше, че тези мисли са откачени. Как можеше шепа черно-бели фотографии да променят целия й живот и да превърнат всичките й предишни постижения в незначителни и безсмислени?

Но Лора разбираше, че нещата не са толкова прости. Някакъв смътен вътрешен глас й диктуваше, че всичко, сторено в миналото — рисуването, изучаването на изкуството, работата й като дизайнер — е било именно подготовка за неочаквания миг, в който късметът и съдбата й бяха разкрили магичната сила, която една камера бе способна да дари в ръцете й.

Мисълта, че шансът бе отворил тази врата пред нея, бе едновременно радваща и плашеща. В крайна сметка, какво би станало, ако Пени не бе дошла да потърси съвета й за неочакваната си бременност? Или ако не бе почувствала внезапната нужда да й направи снимки? Ако животът просто си бе продължил както преди?

Трябва да продължа да снимам.

Тази мисъл бе изпълнена с някакво нервно ликуване, не много различно от ужас. Защото Лора усещаше, че направените снимки представляват нещо повече от нечие изображение. По един странен начин те я изправяха лице в лице със собственото й „аз“, на което много отдавна бе обърнала гръб и за което оттогава не смееше да мисли.

Натрапчивата патина на меланхолията в чертите на Пени бе като сянка на „мислите за черни дни“, стоящи между Лора и слънчевата външност на ежедневния свят още откакто тя бе малко момиченце. И наистина, един внимателен поглед към снимките разкриваше неизбежния факт, че никой, освен Лора не би могъл да ги направи. И ако това бе истина, тя щеше да обърне гръб на собственото си сърце, ако не направеше още.

Но ако чрез камерата беше намерила себе си, то същевременно се бе и изгубила. Защото Лора беше модна дизайнерка, а не фотограф. За фотоапарата просто нямаше място в натоварения й живот.

Освен ако, разбира се, не го променеше.

Трябва да продължа да снимам.

Лора седеше сама на дивана с разпръснатите около себе си снимки и държеше нежно апарата в ръце. Гледаше малката черна кутия с нейното стъклено прозорче и спокоен, бездушен обектив, готов да попие света. Струваше й се, че това безжизнено око, веднъж съединено с нейното собствено и отворено от ръката й, нямаше никога да може да се затвори отново. Също както и вратата, която бе отворила към бъдещето.

Чрез снимките оживя не само Пени Хейуърд. Оживя също и Лора Блейк, единствената Лора, онази Лора, която през всичките тези години бе чакала да вкуси истинския живот.

Седнала сама в тихия си дом, изпълнена със страхопочитание към дълбокия преврат, който невинната малката кутия извършваше в нея, Лора почувства как съдбата я взима в ръцете си.